В „Изгревът“ (изд. AMG Publishing) от Моника Василева са събрани всички емоции, всички възходи и падения на най-мечтаната любов. Прозренията и вярата, магическото начало и щастливият безкрай – всичко е тук. Всяко изречение е пълно с изстрадана мъдрост и споделен опит.
Това е книга за препрочитане, когато губиш вяра. Това е книга за споделяне, когато търсиш взаимност. Това е една от книгите, които можеш да разказваш, но и да преживееш. Това е една история за вярата в новия изгрев, която ще те вдъхнови да грабнеш живота си и да изживееш всеки от миговете му пълноценно, без остатък.
Насладете се на откъс от книгата при нас.
Днес беше 16-ият ден откакто нямаше никакво известие от Радо. Най-страшното на тези 16 дни не беше, че не го беше докосвала, че не беше чувала гласа му или че не беше се оглеждала в очите му. Най-страшното беше да наблюдава как той присъства навсякъде около нея. Липсата му я заливаше на талази. Когато човекът, с когото говореше, използваше някоя най-тривиална дума като „погледни ме“, „принцесо“, „красива“, нещо в мозъка ѝ прищракваше. Помнеше точно кога е чувала тази дума от неговата уста. Помнеше ясно в кой момент коя от тези думи е изричал, точната му интонация, дори точния словоред, който беше избрал, за да намести думата в изречението. Гласът му оживяваше. „Спокойно, принцесо. Погледни ме.“ И тя го поглеждаше, очите му проникваха в нея. В такива моменти спираше да чува какво ѝ се говори, хипнотизирана от сладостта на неговия поглед, на неговите думи. Чудеше се дали всяка любовна връзка има подобна кодова азбука с тайни думи, обемащи в себе си безброй значения. Мая и Радо имаха само свои си песни (които Мая чуваше на всевъзможни места денонощно, песни, които звучаха дори и в сънищата ѝ), имаха свои цветове, свои символи, свой пулс. През тези две седмици, откакто не знаеше нищо за него, тя често виждаше силуета му в сянката на напълно непознати мъже. Понякога я стряскаше същият зелен нюанс в очите на някой минувач. Един мъж на пазара, който поемаше от продавачката торбичка розови домати, имаше същата бенка на дланта, само със сантиметър по-наляво от неговата. Понякога ароматът на кожата на Радо нахлуваше толкова силно в ноздрите ѝ, че ѝ се завиваше свят и спираше там, където се намира, затваряше очи и се потапяше в опиянението докрай. Като отчаян наркоман, който внезапно е получил своята доза. Вчера например захапа един молив, защото трябваше да освободи ръката си, за да извади едни папки от шкафа. И внезапно настръхна цяла. Някъде из клетките на паметта ѝ се събуди спомен как хапе ръката му, за да приглуши оргазмените си стенания. Споменът изригна в нея така неочаквано и силно, че редакторката седна на стола и остави една едра сълза да се търкулне по бузата ѝ. Страшно беше нечие отсъствие да присъства толкова живо в деня ти. Целият свят започваше да диша с неговия дъх.
Продължаваше да върви към редакцията с чаша кафе в ръка. Още две преки и щеше да е пристигнала. После щеше да седне на бюрото си и да започне да пише материал, озаглавен „Сексуален живот по време на менопауза“. До края на деня трябваше да го е завършила. След това щеше да измине целия път обратно до вкъщи. Щеше да вечеря каквото намери в хладилника или каквото е приготвила за вечеря сестра ѝ, без значение. Щеше да легне и да чака съня. А сънят винаги трудно идва след празни дни. След дни без любов. Заспалата душа обитава тяло, което не познава сън и бодърстване, а само монотонните едва доловими удари на съществуването. Няма вече ярки изгреви, нито красиви залези, пълни с обещания. Има единствено наниз от мъртви мигове, които бавно се затягат около врата ти.
Редакцията на списание „Жената“ беше в един тристаен апартамент в центъра на града. Апартамент без собствена атмосфера, но все пак просторен и спретнат. Стаята, в която работеше Мая гледаше към една от централните улици на града – алея, по която цял ден се разхождаха минувачи, редици от различни лица и силуети. Младата редакторка имаше навика да опира рамо о прозореца и да се вглежда в потока от хора навън. Действаше ѝ успокояващо да наблюдава от високо живота, който течеше под прозореца ѝ, там, някъде съвсем близо от нея. И в същото време толкова далеч.
Днес тя отново доближи големия бял перваз и зарея поглед по минувачите. Една жена ситнеше забързано зад момченце с колело. Възрастен мъж разхождаше пясъчен пинчер на каишка. Зад него няколко лъскави, издокарани момичета оживено бъбреха и жестикулираха една през друга. Един бегъл поглед към един малък участък от една най-обикновена улица. А колко ли необикновени истории можеха да се чуят от тези хора. Колко ли загуби, липси, чудеса, обрати, лудости, любови, колко ли драма и триумфи е нарамил всеки един от тях? Просто трябва да забравиш за мъглявите очертания на потока и да се вгледаш в ярките подробности. Да забележиш как едно от младите момичета държи в ръка мобилния си и вече за втори път го пог-лежда скришом. Ново гадже, което чака да се обади? Да имаш очи, за да видиш тъмните кръгове под очите на жената с детето и да почувстваш умората ѝ, да разчетеш безсънието ѝ.
‒ Мая?
Гласът беше на главната редакторка Адриана, която надничаше през вратата на кабинета. Мая я погледна в очакване.
‒ Една жена иска да говори с теб. Казва, че не я познаваш.
‒ Добре – кратко отвърна тя с примирение и незаинтересованост.
Миг по-късно в стаята влезе младо момиче. Двете жени се погледнаха и за няколко мига просто мълчаха, застанали една срещу друга. Мая усети странно гъделичкащо чувство да се надига в нея. Непознатата събуди в нея интерес. Алогичен. Необясним интерес. Някакъв женски инстинкт се надигна и започна да бие в главата ѝ като главоболие. Без причина.
Ако сте харесали откъса от „Изгревът“, можете да поръчате книгата с 10% отстъпка от Ozone.bg, като ползвате код azcheta.
