„Балада за един счупен нос“ на Арне Свинген (изд. „Емас“, преводач: Ева Кънева) е история за смелостта, за страха, за тормоза в училище и за музиката. Но най-вече история за съдбоносните дни в живота, за дните, когато те залива лавина от събития. А после вече нищо не е същото.
Тринайсетгодишният Барт е непоправим оптимист. Гледа ведро на живота. А животът му не е никак лесен. Барт живее в мизерен блок, свърталище на всякакви отрепки. С майка му обитават гарсониера. Парите не им стигат. Вечерята на Барт обикновено е пакет солети, а в пощенската кутия валят напомняния за неплатени сметки. В училище е аутсайдер, а отгоре на всичко редовно яде бой на тренировките по бокс, които посещава само заради майка си. Но той не унива. Основната му опора в живота е музиката. И то не каква да е музика, а оперна. Сложи ли си слушалките, забравя за всички неприятности. И много обича да пее – но само в тоалетната. Там спокойно отпуска гласа си. Никой дори не подозира за таланта му, докато един ден съученичката му Ада, с която седят на един чин, не го моли да ѝ направи запис със свое изпълнение. Силно впечатлена от гласовите му данни, Ада веднага връчва диска на класния, убедена, че прави услуга на скромния Барт. Съучениците са във възторг, а класният обявява, че Барт ще закрие тържеството по случай края на учебната година. Най-сетне Барт има възможността да се влее в редиците на харесваните в училище. Има обаче един проблем: Барт не може да пее пред хора…
Прочетете откъса от книгата при нас.
Когато се събуждам, мама лежи по гръб с отворена уста. Одеялото се е смъкнало на пода.
Опитвам се да стана от леглото, за да го вдигна. Усещам, че окото ме боли. Не много. Но достатъчно да предпочета да не мигам. Слава богу, стаята не се върти, когато се изправям. Внимателно завивам мама, за да не я събудя.
Днес си приготвям закуска сам. Не го правя всеки ден. Понякога мама ми пържи омлет и говори толкова много, че спирам да я слушам. Така или иначе, обичам да пускам мислите си да се реят свободно, преди делникът да се стовари върху мен.
За късмет хлябът ще ми стигне и за закуска, и за сандвич за училище. Пиша бележка на мама: „Дано си успяла да се наспиш. Трябва ни храна. След училище ще ида да напазарувам. Обичам те. Целувки, Барт“
Да, казвам се Барт. На норвежки „барт“ означава „мустак“. Всъщност съм кръстен на онзи жълтия от „Семейство Симпсън“. Не си мислете, че аз и мама гледаме сериала всеки ден, но се случва да попаднем на него, докато прехвърляме каналите, защото вкъщи телевизорът работи кажи-речи непрекъснато. Всеки път мама уточнява, че ми дала това име, за да стана забавен и откаран, та да се оправям в живота.
Но в сериала Барт е само на десет – възразявам.
Един ден ще стане на тринайсет.
Няма. Всяка година е на десет.
Според мен мама иска да има по-нахакан син. Затова ме е записала на бокс.
Като пораснеш, ще ми благодариш, че съм те пращала на тези тренировки – често повтаря тя.
Аз, разбира се, нямам намерение да ставам мутра, но не е изключено един ден някой да ми налети и да се опита да ме пребие. Ако това се случи, е напълно възможно да съм благодарен на мама. Е, зависи кой надделее.
Нямам нищо общо с Барт Симпсън. Навярно друго име би ми подхождало повече, но вече е късно.
До училище стигам за девет минути и половина. Днес разполагам с единайсет.
Преди да удари звънецът за първия час, заставам пред училищната порта и си поемам дълбоко въздух. Нов ден, нов късмет – чувал съм да казват. Е, хората често ръсят поговорки, чието значение изобщо не разбират, но точно тази според мен е много вярна. Хубавото на живота е, че никога не знаеш какво те чака. Един вид, всеки ден е подарък. Разопаковай го и виж какво си получил. Просто трябва да поема щедра доза кислород, преди да вляза в училищния двор. Не може всичко в живота да е цветя и рози.
Сега сигурно ще си помислите, че в училище ме тормозят. Грешите.
Нямам прякор. Никой не ми крие моливника. Никой не ми топи главата в тоалетната. Не ме вземат на подбив.
Защото в класа си имаме Бертрам. Да, и той не е случил на име. Гледам да страня от него. Барт и Бертрам – комбинацията не звучи като двама приятели, а като двама клоуни в цирка.
Бертрам е жертва на училищен тормоз. Е, не разбирайте, че търкат пръстите му с шкурка или че го провесват от прозореца, държейки го за ластика на боксерките. Спретват му дребни подли номерца така, че учителите да не забележат. Някой и друг язвителен коментар, протегнат крак, докато никой не гледа, изчезнал моливник. Бертрам не ги порти. Спотайва се в периферията и сигурно се чуди къде е сбъркал.
Всъщност и аз не знам.
Много ми се ще някой да помогне на Бертрам да стане по-популярен, но едва ли има по-неподходящ човек за тази работа от мен.
Запътвам се право към моята групичка. Събрали са се в кръг и обсъждат какво са гледали по телевизията и какво са прочели в нета.
Как се подреди така? – пита един и сочи окото ми.
Злополука с дивана – отвръщам.
Сега сигурно очаквате някой да ме попита „И диванът ти ли тръгна на бокс?“. Или „И кой кого наби?“
Но не. Не сме такъв тип приятели.
Пък и никой в училище не знае, че тренирам бокс. Всъщност никой от училище не знае особено много за мен. Веднъж класният ни постави задачата да разкажем за хобито си пред класа и когато дойде моят ред, заявих, че колекционирам снимки на масови убийци. Не е вярно, но поне затворих устата на отворковците в класа. Ако бях споменал за бокса, на бас, че още през следващото междучасие някой щеше да провери опитно уменията ми на ринга.
В класната стая седим по двама на чин. От няколко седмици ми върви, защото седя до Ада. Тя е най-готиното момиче в класа. При всички случаи е в топ три. Когато се усмихва, зъбите ѝ блестят като сняг.
Сега да не вземете да си помислите, че си падам по Ада. Каже ли човек нещо хубаво за някое момиче, и хората веднага си представят как се натискате и така нататък. Изключете си фантазията. С Ада няма да станем гаджета. Просто е невъзможно. Познавам правилата. Дори приятели не бихме могли да бъдем. Но нищо не пречи да седим един до друг в клас. Не аз съм измислил тези правила.
Здрасти – поздравявам Ада.
Здрасти, Барт.
У нея не ми харесва само едно: много често използва името ми. В устата ѝ „Барт“ прилича на ръбат камък. Виж, Боб или Роналдо би звучало много по-добре.
Виж какво ти нося – подава ми принтирана статия от интернет за някакъв тип с рунтави вежди.
Казва се Джо Хендерсън. И е убил най-малко четири жени. А навярно дори цели десет. Ада и преди ми е носила снимки за колекцията ми от масови убийци.
Много яко. Този го нямам.
Събирам снимките на психопати, които ми е давала Ада, в плик, надписан с нейното име, и редовно си ги преговарям. Плика държа под матрака вкъщи. Ако мама го намери, не знам какво ще ѝ обяснявам. Хубавото в случая е, че аз сменям чаршафите.
Прибирам снимката на Джо Хендерсън в раницата. Редно е и аз да донеса на Ада нещо, свързано с хобито ѝ. А нейното хоби са танците. Но някак не върви да ѝ купя нов спортен клин.
Сега сигурно някой от вас си мислят, че щом ми носи снимки на масови убийци, Ада си пада по мен. Не е така. Ада си има гадже. Няколко пъти ми е разказвала за него. Живеел в град, чието име не помня. А близо до въпросния град родителите на Ада имали вила. Момчето вече учело в гимназията.
Така и не успях да реша уравнението за домашно – оплаква се Ада.
Ето каква е причината да ми носи снимка на масов убиец.
Виж аз как го реших – подавам ѝ тетрадката си.
Тя бързо преписва задачата.
Благодаря ти, Барт.
Учителят е чорлав мърморко. Казва се Егил. Някога, говори се, бил шампион на Норвегия по мини голф. Сега стои пред катедрата с лист в ръка и излъчва необичаен възторг.
Тишина, ученици! Имам важно съобщение.
Две момчета до прозореца продължават да говорят.
Ей, вие двамата! Слушайте внимателно. Както знаете, ред на нашия випуск е да организира тържеството по случай края на учебната година. Целта е да надминем всички предишни. Миналата година, например, празникът беше пълна катастрофа. Ще се справим по-добре! Или най-малкото ще засенчим „Б“ клас! Нека всички да се запишат за участие според уменията си, а после ще изготвим страхотна програма. Не бъдете скромни.
Аз ще танцувам – прошепва ми Ада.
Супер – отвръщам.
Ще закача празен лист ето тук. Всички желаещи да впишат имената си – подканва учителят.
В живота си съм абсолютно сигурен за изключително малко неща, но едно от тях е, че няма да участвам в тържеството по случай края на учебната година.
Учебният час потъва в световната история като един от скучните. Нормално. Забележителните неща се случват през междучасията.
Понякога стоя в периферията на периферията. Невинаги съумявам да обясня как съм се озовал там. И сега става така. Крача, вдаден в мислите си, и изведнъж установявам, че съм стигнал чак до оградата. А това е периметърът на Бертрам. Оглеждам се – дали не се навърта някъде наоколо – но не го виждам. Бързо отивам до моята групичка. Обсъждат тържеството по случай края на учебната година.
Изглежда, всички искат да участват. Сякаш успешното представяне на тържеството е най-прекият път към славата.
Ти няма ли да участваш, Барт? – внезапно ме пита един от компанията.
Заслужава и аз да изрека името му. Но истината е, че не го помня. Човек трябва да знае имената на приятелите си, ще кажете. И ще сте прави.
Но ще бъда откровен: ние не сме от онези приятели, дето си помагат и се забавляват заедно след училище. Ние сме групичката на аутсайдерите. Докато стоим в кръг и си говорим, не сме съвсем аут. Наричам тази групичка „ничия земя“, макар никога да не съм го изричал на глас.
Другите навярно имат много положителни качества. Просто не ги познавам достатъчно. Ако някой от тях загине в трагична злополука, ще се натъжа, но, така да се каже, няма да се поболея от мъка. Имам си достатъчно неща, за които да се тревожа. По-нататък може да разкажа за тях. Но не точно сега. Защото в този момент всички очакват отговора ми.
Ами… не – отвръщам.
Никой не се интересува от причината. Никой не ме кани да му партнирам в някое зрелищно изпълнение. Само кимват и продължават да си говорят. Едни ще свирят на инструменти, други ще жонглират, трети ще представят трикове с йо-йо. Очертава се вълнуващо тържество.
Учебният ден протича като повечето обикновени дни. Без дълбоки пропадания, без високи върхове. През голямото междучасие панталонът ми се цепва на чатала, но никой не забелязва. А щом никой не е видял, не се брои, нали?
Ако сте харесали този откъс, можете да пооръчате „Балада за един счупен нос“ от Ozone.bg с 10% отстъпка и код azcheta.
