„Малката“ от Едуард Кари (изд. „Летера“, преводач: Йордан Костурков) е исторически биографичен роман, изпълнен с много хумор и невероятни приключения, събрал духа на Чарлз Дикенс и Даниел Дефо. Той пресъздава приключенската история на жената, която печели световна слава като Мадам Тюсо. Една невероятна книга за невинно-мъдрата малка Мадам Кураж, която между философи и затворници, герои и мошеници съумява да извае целия този свят от восък.
Предлагаме ви да прочетете откъс от романа преди излизането му у нас в края на месец юни.
ЧЕТИРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
Моето семейство във „Версай“
Дилижансът разтовари пътниците си. Те нямаше как да бъдат сбъркани. Хората от „Версай“ се подчиняваха на правила и бяха много точни, но макар че се обличаха в най-разноцветни дрехи, не бяха задължително колоритни. Хората от Къщата на маймунките бяха шумни и триумфални и се забелязваха доста отдалече. Те не хармонираха с „Версай“, не бяха създадени да живеят в дворец, дворците не бяха тази архитектура, която те обитаваха. Пред мен бяха два свята в сблъсък един с друг.
Ето там беше доктор Курциус, изглеждаше доста изпънат и напрегнат, една стара чапла, облечена в лъскав нов костюм, крайно неуместен в двореца, на лявата си буза имаше голяма черна пъпка.
– Господине! – извиках. – Ето ме!
– Това ти ли си? – попита той и една мила широка усмивка разцепи лицето му на две. – Вярно! Ти си! На колко години стана!
– Господине! Доктор Курциус!
– Мари, малката Мари.
– Малката! Само Малката е достатъчно – проехтя един глас.
Вдовицата, с червендалесто лице, напрегната, размахваше някаква пръчка, тромава в широката си кринолинова рокля. Тя пушеше пура.
– Госпожо – поздравих я аз.
– В какви неприятности само ни забърка.
– Малката! – разнесе се рев.
Това беше Жак, накуцваше, чувствайки се неловко в жилетката за костюм. – Този памучен плат е жълт нанкин – обясни той. – От Япония!
– О, Жак! – възкликнах аз. – Скъпи Жак! Какви убийства са станали, след като те видях за последен път? Какви хора са обесени?
– Такива! Много!
Беше пристигнало цялото семейство, без Едмон, естествено – него го нямаше, но за него и не се говореше. Имаше и други нови хора, момчета, всички облечени в еднакви костюми, всичките с червени розетки на саката си с буквата „К“ избродирана по средата. Жак имаше едно от тези момчета за помощник, грубовато на вид, нахакано момче с избръсната глава.
– Кои са тези? – попитах аз.
– Кои ли? – отвърна вдовицата. – Ние доста се разраснахме, откакто ти ни напусна, а има и още много други, които сме наели на работа. Не можехме да те чакаме да решиш кога ще се върнеш при нас.
– Разбира се, госпожо.
– Имаме още двадесет и четири служители, но не сме само в Къщата на маймунките. Разраснахме се и се настанихме и в други сгради!
– Сгради! О Боже! – възкликнах аз. Струваше ми се освен това, че и тялото на вдовицата в тон с това изключително архитектурно разрастване се беше развило като недвижим имот. – Не ми беше минало през ума.
– През твоя ум много малко неща минават, както си спомням. Нали затова те наричат Малката?
Две от момчетата носеха тежки картонени кутии.
– Това какво представлява? – попитах аз.
– Няма значение – заплашително изпухтя вдовицата, – хайде да вървим, води ни, нека разгледаме всичко. Не сме били толкова път да те гледаме теб. Според мен поне не е така!
Аз й показах през кои прозорци бях гледала навън, посочих покрива. Малко по-късно удариха камбаните на кралския параклис и стана време да влизаме. Очите на вдовицата се стрелкаха във всички посоки. Господарят ми си беше запасал шпага под наем и с нея приличаше на хрътка с възбудено наперена опашка.
– Харесахте ли главите ми? – попитах аз.
– Всъщност е доста мръсен – обади си вдовицата.
– Вижте, той е толкова голям – отговорих аз, – толкова голям е, че е трудно да се поддържа навсякъде чисто. Има подивели котки. В моя шкаф имаше мишка. А главите ми?
– Те всекиго ли пускат тук? – попита вдовицата, като наблюдаваше тълпата, която се събираше за Голямата маса с куверти. – Ние, разбира се, сме нещо различно – с висок глас обяви тя, – нашето момиче е назначено на работа като художник при принцеса Елизабет. Какво има зад тази врата?
– Време е – казах аз – за Голямата маса с куверти. Трябва да побързаме сега.
– Никой не може да ме кара да бързам. Нали, Курциус?
– О, да, Малката, никой не може да я кара да бърза.
В Кралската караулна, където всички останали чакаха, момчетата с кутиите започнаха бързо да ги разопаковат. Вътре се намираха, както видях, моите восъчни глави на краля и кралицата.
– Недейте, моля ви! – извиках аз. – Не бива да ги внасяте вътре. Не бива!
– Бива – каза вдовицата, – за да преценим колко точни са.
Не успях да ги спра. Никога не успявах. И те влязоха. Най-напред вдовицата, след това Курциус, момчетата с восъчните глави, накрая Жак с неговото момче. Аз не отидох да се блъскам в швейцарските гвардейци, а останах близо до прозорците и така избягнах до голяма степен последвалата суматоха.
За разлика от предишните ми гостувания на Голямата маса на кувертите този път нямаше навременно преминаване на хората от едната зала в другата – вместо това пред масата с формата на подкова беше поставена една солидна преграда. Сега разговорите се водеха само откъм страната на публиката пред швейцарските гвардейци. Оттатък преградата, където бяха кралските особи, само гледаха втренчено, но не към храната, а насам, към обикновените хора.
Тогава видях главите, моите глави, но не аз ги държах. Ето ги сега там – крал и кралица, а пред тях кралят и кралицата. Двойна прилика! Докато в началото бях изпитала радост и гордост от това, че бяха мои творби, сега това се замести с внезапно обзело ме колебание, което се разпростираше и се предаваше като зараза. Вдигнатите високо глави нямаха тела, а което беше още по-лошо, те нямаха и перуки и затова изглеждаха скалпирани. Бяха ужасно голи и без всякаква украса. А там, където трябваше да са техните очи, нямаше нищо, само празни орбити. Изглеждаше така, сякаш тези глави бяха пристигнало направо от залата за аутопсии, сякаш кралят и кралицата наблюдаваха собствената си смърт. Не бях се опитвала да направя това. Това не беше редно. Беше ужасна грешка. Те не биваше да идват тук заедно – моят крал и моята кралица и оригиналите.
И едва тогава чух съвсем ясно ръкопляскане. Определено това беше Курциус. Помислих си, „Колко е прекрасно! Колко е прекрасно все пак!“ Но след това се разнесе ридание, ридание на някаква жена, а след това лай, сякаш на куче, и после викове, писъци, крясъци.
Аз избягах.
Побягнах.
Скрих се.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
