Отчасти криминален, отчасти приключенски роман, „Безумие“ от Робърт Маккамън (изд. „Изток-Запад“, преводач: Коста Сивов) е една готическа пикареска със смел сюжет и черен хумор. След като убива човек в миг на безумие и сляпа ярост, Дан Ламбърт – отчаян, болен от левкемия и разкъсван от мрачни спомени ветеран от Виетнам – е принуден да избяга от закона в обширните тресавища на Луизиана. Но по петите му е не само полицията; преследва го и най-причудливият екип от ловци на глави, кръстосвал някога тази земя: един смахнат имитатор на Елвис Пресли и бивш участник в представление с изроди – безмилостен двуглав мъж с три ръце.
Докато бяга към тресавищата, Дан среща млада жена, която търси лек за огромния родилен белег, обезобразил лицето й. Събрани от обстоятелствата, те обединяват сили, за да се спуснат заедно в опасно пътешествие през мрачни територии, населени с крадци, убийци, наркопласьори и алигатори.
Прочетете откъс от книгата при нас.
– Джо, кой е онзи ей там? – попита Дан. – Човекът с табелата.
– Не знам. – Мъжът не вдигна поглед от вестника си. – Беше там, когато дойдох. Изглежда млад. По дяволите, всеки един от нашата черга би работил за храна, ако се стигне дотам, но не го пишем по разни табели, нали?
– Може би още не сме достатъчно огладнели.
– Възможно е – съгласи се Джо и млъкна.
Още мъже пристигаха с пикапи и коли. Някои от тях бяха със съпругите си, които продължаваха нанякъде, след като ги оставеха. Сред тях бяха и двама познати на Дан – Анди Слейн и Джим Нийлдс. Всички тук бяха като членове на общество – на едно доста обрулено от живота общество. Само преди четиринайсет месеца Дан работеше за строителната компания „Ей Енд Ей Кънстракшън“. Мотото им беше „Ние строим най-доброто за по-малко“. Въпреки това компанията не успя да оцелее, след като строителният бизнес удари дъното. Дан изгуби работата си, на която беше от пет години, и бързо разбра, че никой не наема дърводелци на пълен работен ден. Първото, от което се отказа, беше къщата му, която замени с по-евтин апартамент. Спестяванията му се стопиха изумително – и плашещо – бързо. След развода през 1984 година започна да плаща издръжка на Сюзан, така че банковата му сметка не беше особено голяма, но така или иначе не беше от хората, които се нуждаеха или очакваха да получат лукс. Най-хубавото нещо, което притежаваше, беше пикапът му, марка „Шевролет“ – според продавача правилното име на цвета му било „металическа мъгла“, – който си купи три месеца преди фалита на „Ей Енд Ей Кънстракшън“. Не му харесваше да закъснява вече с две вноски – господин Джарет беше добър човек и Дан не искаше да се възползва от добротата му. Трябваше да намери начин да изкара малко пари.
Не му беше приятно да гледа мъжа с написаната на ръка табела, но не спираше да го прави. Знаеше какво е да се опитваш да си намериш постоянна работа. С всички тези съкращения и затъващи сектори в бизнеса, обявите за наемане изчезнаха напълно. Опитните работници като Дан и другите, които идваха в Долината на смъртта, бяха първите, усетили липсата. Не му беше приятно да гледа отчаяния мъж с табелата, защото се страхуваше, че гледа собственото си бъдеще.
Долината на смъртта беше мястото, на което търсещите работа идваха, за да чакат за „билет“. Да спечелиш билет означаваше да те наемат за някаква работа. Предприемачите, които все още бяха в бизнеса, знаеха за това място и идваха да потърсят заместник, когато някой от редовните им работници се разболееше или имаха нужда от допълнителен чифт ръце за един-два дни. Собствениците на имоти пък наминаваха, за да намерят някой да им закърпи покрива или да им построи ограда. Жителите на Долината на смъртта работеха евтино.
За съжаление, както научи Дан от разговорите си с останалите, във всеки град имаше по едно такова място. С времето му стана ясно, че хиляди мъже и жени живееха на ръба на бедността, без да имат някаква вина – просто бяха изтеглили късата клечка в тези тежки времена. Кризата беше звяр, който не подбираше много – тя отнемаше домовете на млади и стари и разрушаваше животите им.
– Здрасти, Дан! Колко си утрепал?
Две сенки паднаха върху Дан. Той вдигна поглед и видя Стив Лайнам и Къртис Ноуъл, застанали с гърбове към слънцето.
– Какво? – попита Дан.
– Колко си утрепал? – Въпросът беше зададен от Къртис. Той беше на трийсет и няколко години, с къдрава тъмнокестенява коса и жълта тениска, на която пишеше „ДА ВЗРИВИМ КИТОВЕТЕ“.
– Колко жълтури? Повече или по-малко от двайсет?
– Жълтури? – повтори Дан, без да разбира какво точно го питат.
– Аха. – Къртис извади кутия цигари „Уинстън“ и запалка от джоба на дънките си. – Чарлита. Жълти. Или както там сте ги наричали тогава. Повече от двайсет ли си убил?
Джо вдигна леко козирката на шапката си.
– Вие двамата нямате ли си друга работа, вместо да досаждате на човека?
– Не – отвърна Къртис и си запали цигара. – На никой не пречим, кат’ питаме, нали, Дан? Тъй де, гордееш се, че си ветеран, нали?
– Да. – Дан отново отпи от студения си чай. Повечето от редовните посетители на Долината на смъртта знаеха, че е служил за страната си, след като веднъж Къртис го попита откъде му е татуировката. Самият той не обичаше да се хвали. Къртис имаше голяма уста и беше глупав – много лоша комбинация. – Гордея се, че съм служил на страната си.
– Аха, не си дезертирал в Канада, както правят някои шибани скатавки, а? – попита Стив. Той беше с няколко години по-стар от Къртис, със светлосини очи и гръден кош с размерите на бирен кег.
– Не – отвърна Дан, – направих каквото ми беше наредено.
– Та колко? – прикани го Къртис. – Повече от двайсет?
Дан изпусна дълга и изморена въздишка. От слънцето го болеше главата, въпреки бейзболната шапка.
– Има ли някакво значение?
– Искаме да знаем – отвърна Къртис, който беше стиснал цигарата си със зъби, а от устата му излизаше дим. – Броил си ги, нали?
Дан се загледа право напред. Към телената ограда. От другата ѝ страна имаше стена от кафяви тухли. Върху нея, на цял един свят разстояние, падаха слънце и сенки. Във въздуха се носеше миризмата на изгоряло.
– Веднъж говорих с един ветеран в Мобайл – продължи да дълбае Къртис. – Пичът беше еднокрак. Той каза, че ги е броил и знае точно колко жълтури е утрепал.
– Господи! – изуми се Джо. – Вие двамата защо не отидете да тормозите някой друг с глупостите си? Не виждате ли, че Дан не иска да говори за това?
– Той си има уста – отвърна Стив. – Сам може да си каже дали му се говори, или не.
Дан усети, че Джо е на път да стане от стола си. Той го правеше само поради две причини – да си вземе билет или да се разправи с някого.
– Не съм ги броил – отговори Дан, преди приятелят му да си навлече неприятности. – Просто си вършех работата.
– Но имаш представа колко са били горе-долу, нали? – Къртис нямаше намерение да се откаже, докато не получи желаното. – Повече или по-малко от двайсет?
В главата на Дан се завъртя вятърна въртележка от спомени. Те никога не го напускаха напълно, дори в най-добрите му дни. В хартиените перки на тази въртележка се съдържаха фрагменти от моменти и събития – снаряди от минохвъргачки, образуващи фонтани от пръст в джунглата, където слънчевата светлина почти не проникваше и цареше вечен сумрак; блещукащи на обедната горещина оризища; кръжащи в небето хеликоптери и войници, викащи за помощ по радиостанциите си, докато снайперски куршуми пронизваха въздуха; улиците и баровете на Сайгон, обещаващи фалшива неонова утеха; промъкващи се тъмни фигури, които не можеш да видиш, а усещаш; човешките екскременти около оградата на лагера, с които виетконгците показваха презрението си към младите мъже на Чичо Сам; ракетите, рисуващи бели и червени дири в мрачното небе; танцуващата фруг по време на едно представление Ан Маргарет, с високи до бедрата ботуши и сексапилни розови панталонки; тялото на виетконгски войник – момче на може би петнайсет години, разкъсано от пехотна мина, – върху чието кърваво лице мухите бяха накацали, за да образуват черна маска; престрелка на кално поле и един изплашен глас, който повтаряше като странна мантра „шибаняк-шибаняк-шибаняк“; сребърен дъжд, от който подгизваха дървета, лиани, трева, коса, кожа, очи, и нито една капка от него не беше чиста; и селото.
О, да. Селото.
Устата на Дан беше много суха. Той отпи нова глътка от студения чай. Ледът почти се беше стопил. Мъжете го чакаха да им отговори и нямаха намерение да го оставят на мира, докато не го направеше.
– Повече от двайсет.
– Майка му стара, знаех си! – Ухиленият Къртис сръга с лакът в ребрата Стив и протегна длан. – Кихай, приятел!
– Добре, добре. – Стив извади опърпан портфейл, отвори го и сложи петдоларова банкнота в ръката на Къртис Ноуъл. – Рано или късно ще си ги върна.
– Момчета, нямате ли достатъчно проблеми, че сте тръгнали да се обзалагате? – излая Джо.
Дан остави чашата си. Слепоочията му бяха започнали да туптят.
– Обзаложили сте се – учуди се той и насочи ледения си поглед към двамата мъже – колко трупа съм оставил в Нам?
– Аха, аз казах, че ще са повече от двайсет – отвърна Къртис, – а според Стив били…
– Схванах идеята. – Дан се изправи. Направи го бавно и внимателно, но въпреки това изпита болка в колената. – Използва стореното от мен, за да спечелиш някой долар, така ли, Къртис?
– Точно тъй – отговори гордо мъжът и понечи да прибере петте долара в джоба си.
– Я дай да видя парите.
Все още ухилен, Къртис му подаде банкнотата.
Дан не се усмихна. Ръката му се стрелна напред, взе парите и ги задържа, докато онзи не стана сериозен.
– Я стига! – оплака се той. – Дай ми ги, човече!
– Използва стореното от мен? Преживяното от мен? Мисля, че заслужавам половината, а ти? – И без да се замисли, Дан скъса банкнотата на две.
– Стига, човече, противозаконно е да късаш шибаните пари!
– Съди ме. Ето твоята половина.
Къртис почервеня.
– Трябва да ти разбия шибаната глава, ето какво трябва да направя!
– Може би е така. Най-малкото можеш да се пробваш.
Усетили предстоящата свада, част от другите мъже се бяха приближили до тях. Усмивката на Къртис се завърна, но този път беше злобна.
– Мога да те набия с една ръка, дърто кльощаво копеле.
– Може и така да е. – Дан погледна по-младия мъж в очите, защото знаеше, че в тях ще види удара, преди онзи да замахне. – Възможно е. Но преди да се опиташ, искам да знаеш, че не съм посягал на човек, откакто се прибрах от Нам. Не бях най-добрият войник, но си свърших работата и никой не може да каже, че съм обезумял. – Дан забеляза, че един нерв на левия клепач на Къртис потрепери. Онзи беше на път да му посегне. – Ако ме удариш, ще ти се наложи да ме убиеш, за да ме укротиш. Няма да бъда използван и правен на глупак, нито пък ще ти позволя да печелиш пари от облози колко души съм оставил мъртви зад гърба си. Разбираш ли ме, Къртис?
– Мисля, че си въздух под налягане – отвърна мъжът, но усмивката му вече не беше толкова голяма. По бузите и челото му избиха капчици пот. Той огледа няколкото зяпачи вдясно и вляво от него и отново насочи вниманието си към Дан. – Смяташ се за много специален,щото си ветеран ли?
– Няма нищо специално в мен – отвърна Дан. – Просто искам да си наясно, че там се научих как да убивам. Станах по-добър, отколкото ми се искаше. Не съм убил всички онези виетконгци само с автомат или с нож. За някои от тях се наложи да използвам ръцете си. Къртис, обичам спокойствието повече от всеки друг, но няма да позволя да се подиграват с мен. Така че давай, удари ме, нямам намерение да ходя никъде.
– Човече, мога да ти счупя шибания врат с един удар – заплаши Къртис, но начина, по който го каза, подсказа на Дан, че мъжът се опитва да реши дали да продължи започнатото.
Ветеранът зачака. Това не беше негово решение.
Минаха няколко секунди. Дан и Къртис се гледаха един друг.
– Ужасно е горещо, за да се биете – намеси се Джо. – Големи мъже сте, спрете се!
– По дяволите, става въпрос само за пет долара – добави Стив.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
