Ива Прохазкова е може би най-известната съвременна чешка авторка на книги за млада публика. За своето творчество тя е получила над 20 национални и международни награди, номинирана е за Медала „Х. Кр. Андерсен“ (т.нар. „Малка Нобелова награда“) и за наградата „Астрид Линдгрен“.
„Голи“ (изд. „Емас“, преводач: Анжелина Пенчева) е роман за съзряването на петима млади хора – напълно различни, но все пак близки. Силва е момиче с висока интелигентност, но предпочита да плува в близкото високопланинско езеро, отколкото да ходи на училище. Никлас се подготвя за мечтаната филмова кариера, но се влюбва в приказнокрасивата, ала зависима Евита и вместо на киносцената се озовава на наркосцената на Берлин. Филип също е влюбен, но потъва в спонтанни емоционални изблици и не може да излезе от пасивността си. Робин живее под чехъла на баща си. Но среща Силва и прави нещо, граничещо с лудостта…
Прочетете откъс от книгата при нас.
СИЛВА
Реката не бърза. Отдавна няма и следа от пролетната ѝ хищност. И Силва не бърза за никъде. Наслаждава се на всеки мах. Кой знае кога ще може да плува пак така. Разрязва гладката повърхност с уверени движения на ръцете, свикнали с много по-голямо съпротивление, и се наслаждава на задушевната прегръдка на водата. През май възприемаше реката като съперник, състезаваше се с нея, ала сега двете не си доказват нищо една на друга. Жегата не позволява това. Неумолимо изсмуква енергията, принуждава живота да мине в режим стенд-бай.
***
Сега. Едва доловимо полъхва вятър. Дори не набърчва водната повърхност, но придава на въздуха над реката ново измерение. Силва се обръща по гръб и подлага лице на вятъра. Вече не плува. Оставя течението да я върне обратно. Тялото ѝ е напрегнато само толкова, че да усеща как водният стълб я подпира отдолу. Разперва ръце, позволява на водата да тече между пръстите ѝ, да я гъделичка зад ушите. Мисли какво ще прави в Берлин. Е, и там има река, Шпрее, обаче… Щом се сети за Шпрее, стомахът ѝ се свива, както всеки път, когато става свидетел на въпиюща несправедливост. Каква вода е това? Какво са направили с нея? Градът я мачка, задушава, стъпква. Забранена река. Силва вече е влизала в нея на няколко пъти, но никога не е ставала по-силна, не се е зареждала от това. Точно обратното, винаги е излизала от водата напълно изчерпана. По-добре ще е да ходи на езерата. Плуването в застояла вода не е особено вълнуващо, но в горещините все пак освежава.
НИКЛАС
Вече не помня как точно ми подейства наркотикът, но знам едно – от тази вечер започна новото ми начало. Същинското ми раждане. Излюпих се от яйце, в което бях свит дотогава и което ми пречеше да виждам света. Сега изведнъж го видях. С цялото му великолепие. Носещите се като реки по улиците хора, врабчетата по строежите, чадърите, маршируващи по крайбрежния булевард на Шпрее, следите от стъпки в детските пясъчници, вятъра в разпокъсаното фолио пред магазин „Баумаркт“ – изобщо всичко сякаш виждах за първи път. Бях зашеметен, очарован и толкова щастлив, че чак ми се плачеше. Отначало мислех, че е от хашиша, но скоро осъзнах, че причината е Евита. От първата дума, която си казахме, стана ясно, че сме се намерили, че сме един за друг. Това беше толкова безспорно, толкова несъмнено, че дори нямаше нужда да говорим за него. Просто започнахме да вършим всичко заедно. Всичко възможно. Вървяхме по улиците заедно и гледахме всичко заедно, целувахме се и се галехме заедно, смеехме се, слушахме музика, напушвахме се, танцувахме, понякога зобяхме бонбонки, сиреч екстази, прокарвахме ги с бира от обща бутилка и борехме махмурлука със сън върху матрака в мазето – заедно.
ФИЛИП
Много му се иска да знае защо животът го поставя с желязна периодичност в ролята на идиот. С какво го е заслужил? По каква причина му е отредено винаги да е в грешното време на грешното място, да се среща с грешните хора и да говори грешните неща? От която и страна да го гледа, единственото правилно нещо, което му се е случило в този живот, е срещата му със Силва, обаче той и от нея не съумя да се възползва. Точно обратното – заради това, че е адски смотан, започна да се отдалечава от нея още преди тя да замине реално. Какво от това, че още крие във фризера си една от черешите, които метна по него от яд? Не можа даже да я целуне като хората! Само си го представяше безброй пъти, докато четеше Керуак. Представяше си и как самият той живее такъв живот. Че е див и необуздан! Че се шляе с Рей и Парадайз по света, купонясва бясно и сваля мацки наред, хваща коли на стоп по магистралите, мята се с бащата на Дийн в товарни влакове и пише блус за пътя и за релсите, които не свършват никъде.
Сега се усмихва над всичко това, обаче една пролетна нощ наистина написа такъв блус. На следващия ден, когато творческата искра бе угаснала и мислите му отново бяха започнали да се оформят в мозъка, а не в корема му, прочете сътворения текст и, разочарован и отвратен, го накъса на парчета. Беше пълен с наивни парадокси. Та нима безкрайността – на релсите или на други продукти на земната цивилизация – е предимство? Само ако човек не иска никога да спре. Което в реалния живот е също толкова трудно, както с пълна сериозност да протегнеш ръка към някого. Защото после трябва да го държиш. През всички завои и отклонения. До края. Да хванеш, да привлечеш и да прегърнеш някого със съзнанието, че на първото кръстовище ще го пуснеш, за Филип е немислимо. По това той наистина е съвсем различен от героите на Керуак. Открай време е възприемал движението като важен фактор за постоянство, за устойчивост.
РОБИН
– Трябва да ида до издателството, Робин. Ще се върна след около два часа. Взимам и Мъфин с мен.
Майчините ръце на раменете му. Тя не очаква отговор. Знае какво е за него да седи над поредната картина. Да се превръща в картина.
– Във фризера има сладолед – провиква се от антрето. – С касис!
Чува се излайването на Мъфин и захлопването на вратата. Въздушното течение разбърква жегата в стаята и пак се кротва. Жегата е непоносима. И великолепна. Тогава да добавя жълто и да го смеся върху лѝста със собствената си пот? Да, точно това е! Сега липсва само…
Робин гледа втренчено скицника. Да, нещо липсва. Нещо важно, нещо, без което не може. Но колкото и да си напряга мозъка, вдъхновението е изчезнало. С размишления никой не го е повикал обратно.
Момчето става и отива в кухнята. Измива четките под силната струя вода. Старателно ги подсушава. Затваря всички тубички. Подпира картината на стената и я гледа известно време. Сега, когато творческият екстаз се е изпарил, му изглежда банална. Три часа работа, а резултатът? Безцелна цапаница, нищо повече. Идва му да накъса листа. Да го смачка. С всички сили се бори с разочарованието си.
„Изчакай известно време. Нека отлежи. Пъхни картината зад гардероба и я погледни отново след три дни. Ще я видиш с други очи“ – съветва го всеки път майка му. Добре познава характера му. И собствения си характер.
ЕВИТА
Гласовете най-после се отдалечават. Евита въздъхва доволно. Високата трева е надеждно скривалище. През стеблата ѝ вижда завиващия път и кулата на хоризонта. Изглежда близо, но Евита знае, че това е само привидно. Толкова пъти вече се е опитвала да стигне до нея, и всеки път – напразно. Сигурно обяснението е лъжливата перспектива: пътят се вие, обаче не в една равнина. Някъде в средата на дъгата теренът се спуска и пак се издига, но от мястото, където е тя сега, това не се забелязва. От нейната позиция кулата сякаш е на една ръка разстояние.
Полека сяда. Може да лежи в тревата вечно, но и тук, в мястото на единението, достига неумолимостта на хода на времето. Трябва да тръгва. Този път трябва да успее навреме.
***
Евита знае, че за нищо на света не бива да ѝ се поддаде – не и този път. Стиска зъби и продължава да крачи към кулата на хоризонта. Ще стигне до нея, каквото и да става!
Преди малко, докато лежеше в тревата, пътят ѝ изглеждаше тебеширено бял, но сега, когато върви по него, забелязва тъмните, почти черни песъчинки по него. Много са, скърцат под краката ѝ, уж са навсякъде около нея, но щом се огледа, изчезват и пътят отново става бял. Евита не се учудва. Нещата изглеждат различно отдалеч и от непосредствена близост. Недостижимият Берлин, Берлин – лерхенфелдската мечта беше бляскав и компактен. В ежедневния Берлин под краката ѝ няма нищо красиво. Той е равнодушен, убягващ, изплъзващ се. Близкото разстояние го натрошава и раздробява на милиони неугледни зрънца. Колкото и да се старае, Евита не може да ги събере и да ги подреди в цялостна картина. Същото е и с хората. Лицата в метрото и по улиците изплуват и пак потъват, сливат се, няма причина да им правиш място в паметта си. Ненужни са. И само едно лице се откроява. Моментът на срещата нито го е пропъдил, нито го е направил по-малко ценно. Това лице все още е наблизо.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
