„Първият след Бога“ (изд. „Хермес“) е ново издание на един от най-знаковите романи на Неда Антонова – необикновен прочит на живота и смъртта на Апостола на свободата Васил Левски.
Прочетете откъс от книгата при нас.
6 февруари 1873 г.
Бесеха само във вторник – пазарния ден на София – и винаги около съмване. За лобно място използваха пущинака в края на града, малко преди дълбокия ров и еднакво близо до казармата и до позорните гробища.
Предния ден телалинът обиколи махалите:
– Чуйте! Чуйте! Чуйте! Утре сабахлан ще бесим баш комитата. Който иска да гледа, да доди! Който не ще да гледа, и той да доди, щото сички трябва да гледат. Туй заповяда Мазхар паша! Бесилото е скопосано в трънака срещу военната фурна, току до Орханийската порта. Чухте ли!
Още преди зазоряване навлякох монашеското си расо, достатъчно широко в раменете, за да може под него да се напластят поне два ката дрехи, вързах вехт френски панталон, гърдите си пристегнах с парче платно – да не личат, а косите си разпуснах и направих така, че да се подават изпод качулката на расото. След дългия път от Сопот до София бях придобила постническото лице на млад манастирски послушник, за какъвто ме и вземаха.
В началото на февруари се съмва късно.
Прислоних се до прозореца на фурната, а срещу мене светлината на снега очертаваше силуета на огромна дървена буква П. Всичко наоколо беше бяло и тихо. Не се чуваше дори кучешки лай. Само едва доловим звън на заледените и разлюлени от вятъра клонки на околните храсти. Приближих се да огледам бесилото. Помня, че се надявах някъде там, по средата на напречната греда – тази, през която след малко щяха да преметнат въжето – да има дълбока пукнатина, нарочно и тайно направена, та после, когато… да… тогава под тежестта на тялото гредата да се пречупи и… Никъде по света не бесят два пъти за една и съща вина, нито пък използват два пъти едно и също въже… Протегнах ръка и погладих гредата от единия до другия край, после – двете странични талпи, тресчица се заби в дланта ми, не помня дали ме заболя. Когато после се разсъмна, видях и тресчицата, и засъхналата кръв. В лявата част на бесилката имаше облегната стълба, до нея изправено буре, а върху бурето бе сложено дърво, нещо като бухалка, изгладена от едната страна и удобна за хващане.
Откъм близката казарма се зададе ритмично люлееща се светлина на фенер, явно човекът, който го носи, е висок, а крачките му са дълги и бавни. Отдръпнах се в тъмното и отново се залепих о решетестия прозорец на военната фурна. Мъжът приближи бесилото, остави фенера на земята, свали шинела и го метна върху стълбата. После претърколи бурето до под средата на напречната греда, отстъпи няколко крачки назад и се зае да отвива от кръста си навитото там въже, а когато стигна до примката в края му, внимателно я опипа, да не би непредвиден възел върху клупа да причини ожулване по шията на бесения. После много бавно, като че някой го наблюдава с цел да му открадне занаята, мъжът нави въжето на дясната си китка така, както рибар навива мрежа, преди да я метне във вира. Със свободната ръка поправи феса, погали пискюла му и внимателно го напъха във високата яка на куртката си, после зае разкрачена стойка и остана неподвижен, сякаш част от самата бесилка.
Облаците бавно се разлетяха встрани и от изток взе да напира изгревът. Откъм казармата се дочу равномерен тропот и след малко дълга редица от въоръжени и строени по двама войници тържествено измина разстоянието до бесилото, там спря, чу команда и със скърцане на чизмите по снега се подреди в полукръг – по-скоро във вид на подкова, чийто отвор се оказа насочен към конака. А оттам вече идваше на бял кон самият мютесариф Мазхар паша – слаб мъж с грижливо гледана черна брада и продълговато лице. Видях го съвсем отблизо, дори усетих топлия дъх на коня му върху челото си.
С развиделяването откъм града взеха да прииждат мъже, загърнати в дебели кюркове, подплатени с кожи – първомайстори от всеки еснаф, както бил заповядал пашата – появяваха се така тихо и бавно, като че извираха от земята. Заставаха на едно място, както са си по трима-четирима в група, но мястото, изглежда, им се струваше твърде отдалечено от сцената на зрелището, та се примъкваха все така безшумно напред, но при вида на палача с навитото на ръката му въже колебливо отстъпваха, шепнейки един на друг: „Дели Мурад“.
Хората ставаха все повече, а тишината си оставаше непокътната.
За минута проблесна слънце и някой извика: „А!!!“
И тогава го видях: водеха го, обкръжен от аскер и заптии, наметнат с бял ямурлук. Вървеше изправен, но пристъпваше бавно поради оковите на краката, ръцете му – и те в белезници, а главата му – превързана под брадата с бяла кърпа заради раната. По лицето му не личеше да изпитва ни физическа болка, ни душевна мъка. Бяло мъртво лице, зад което не мъждукаше мисъл.
На гърдите му се виждаше зашито парче хартия, упоменаващо на български, турски и френски основанието за присъдата: „Осъден на смърт за убийство!“ Защо за убийство?! Защо го съдят като жалък криминален престъпник… него – душата и ума на святото дело… възправил се сам срещу две империи… Сам, но Лъвски!
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q1 при завършване на поръчката си.
