„Херцогът и аз“ (Бриджъртън 1) от Джулия Куин (изд. „Ибис“, преводач: Диана Кутева) е романът, по който е заснет „Бриджъртън“ – най-гледаният оригинален сериал на „Нетфликс“ за всички времена. Сюжетът на романа ще ви потопи сред вихъра от дантели, коприна и пикантни клюки на висшето английско общество в началото на XIX век.
Лейди Дафни Бриджъртън е четвъртото от осемте деца. Хората я харесват заради нейната доброта и духовитост. Но заради своята прямота тя не е сред най-ухажваните млади дами.
Любезността не е качество, което Саймън Басет, херцог Хейстингс, притежава. Наскоро завърнал се от чужбина, той възнамерява да страни от висшето общество точно както баща му е отбягвал него през цялото му детство. Не иска да бърза и с женитбата. Затова той има план: да предложи на Дафни, сестрата на най-добрия му приятел, да се престори, че я ухажва. Ако тя се съгласи, Саймън ще се спаси от амбициозните майки, които се надпреварват да му представят дъщерите си. А Дафни ще събуди интереса на младите благородници и ще увеличи шансовете си за перспективен брак, след като един херцог я е сметнал за добра партия.
Планът сработва идеално. Или поне в началото. Защото сред бляскавия, безмилостен и изпълнен със злостни клюки свят на висшето общество само едно нещо е сигурно: любовта отхвърля всички правила…
Прочетете откъс от романа при нас.
ГЛАВА 4
Тези дни Лондон гъмжи от амбициозни мамчета. На бала на лейди Уърт миналата седмица вашият автор видя не по-малко от единайсет заклети ергени, криещи се в ъглите, за да избягат най-позорно, погнати по петите от въпросните амбициозни мамчета.
Трудно е да се определи коя е най-лоша от всичките, макар вашият автор да подозира, че основното съперничество ще бъде между лейди Бриджъртън и госпожа Федърингтън, при това госпожа Ф. има малко предимство пред лейди Б. Имам предвид, че в момента на брачния пазар има три госпожици Федърингтън, докато лейди Бриджъртън има да се тревожи само за една.
При все това вашият автор препоръчва всички здравомислещи, загрижени за своята безопасност хора да стоят по-далече от последния урожай неженени мъже, когато дъщерите на Бриджъртън Е., Ф., и Х. достигнат възрастта за женене. Майка им лейди Бриджъртън няма да се оглежда особено, докато се носи из балната зала, влачейки след себе си трите си дъщери. Бог да е на помощ на всинца ни, ако реши да надене ботушки с метални носове.
„Вести от висшето общество“,
лейди Уисълдаун”, 28 април 1813 г.
Саймън реши, че вечерта не би могла да стане по-лоша. Ако предварително му го бяха казали, нямаше да повярва, но странната среща с Дафни Бриджъртън определено се бе оказала гвоздеят на вечерта. Да, беше ужасен да открие, че бе изпитал похотливи желания – макар и за кратко – към сестрата на най-добрия си приятел. Да, тъпоумните опити на Найджъл Бърбрук да съблазни въпросната млада дама бяха обида за всяка частица на женкарския му усет. И, да, накрая Дафни го бе вбесила до краен предел с нерешителността дали да се отнася към Найджъл като със закоравял престъпник, или като с най-близък приятел.
Ала нищо от това – съвсем нищичко – не можеше да се сравни с това, което му предстоеше да изстрада.
Блестящият му план да се промъкне в балната зала, да поднесе почитанията си на лейди Данбъри и незабелязано да изчезне най-безславно се провали. Саймън не бе успял да направи и две крачки по излъскания до блясък паркет, когато бе разпознат от едно старо другарче от Оксфорд, който, за най-голям ужас на херцога, наскоро се бе оженил. Съпругата му беше очарователна млада жена, но за нещастие, с големи социални амбиции, която мигом бе решила, че пътят ѝ към щастието е възможността да представи новия херцог на обществото. И Саймън, който се ласкаеше от мисълта, че е един отегчен циник, откри, че не е чак толкова груб, та безцеремонно да обиди съпругата на един от най-старите си университетски приятели.
И така, два часа по-късно, той бе представен на почти всички неомъжени девици на бала, на всяка майка на всяка неомъжена млада дама и разбира се, на всяка по-възрастна омъжена сестра на всяка неомъжена дама. Херцог Хейстингс не можеше да реши коя от всичките групи жени беше най-лошата. Неомъжените девици определено бяха скучни, майките – дразнещо честолюбиви, а сестрите… е, сестрите бяха толкова дръзки, че по някое време Саймън започна да се чуди дали не бе попаднал в някой бордей. Шест от тях му направиха недвусмислени устни предложения, две се изхитриха да пъхнат в джоба му бележки с покана да ги посети в техните будоари, а една просто плъзна длан по бедрото му.
В резултат срещата с Дафни Бриджъртън започна да му се струва много по-привлекателна.
И като се замисли за Дафни, се запита къде, по дяволите, беше тя? Сторило му се бе, че я бе зърнал за миг около час по-рано в обкръжението на своите едри и заплашителни братя. (Не че Саймън поотделно ги намираше за заплашителни, но доста бързо реши, че всеки мъж би трябвало да е пълен идиот, за да ги предизвика накуп.)
Но след това тя сякаш бе изчезнала. Саймън насмешливо си помисли, че госпожица Бриджъртън навярно беше единствената неомъжена девица на бала, на която той не е бил представен.
Не се притесняваше особено, че Бърбрук е продължил да ѝ досажда, след като ги бе оставил в коридора. Здравата го бе халосал по брадичката и херцогът не се съмняваше, че глупакът е останал в безсъзнание поне още няколко минути. Навярно и по-дълго, имайки предвид количеството алкохол, което Бърбрук бе излочил по-рано вечерта. А макар Дафни да проявяваше глупаво състрадание към непохватния си ухажор, не беше толкова глупава, че да остане в коридора с него, докато той дойде на себе си.
Хейстингс погледна към ъгъла, където се бяха скупчили братята Бриджъртън, които, изглежда, доста се забавляваха. Бяха обкръжени от почти толкова млади дами и възрастни майки, колкото и самият той, но не толкова плътно. Херцогът забеляза, че младите дебютантки не прекарваха толкова време в компанията на Бриджъртън, колкото в неговата.
Намръщи се и завистливо ги стрелна с поглед.
Антъни, който се беше облегнал лениво на стената, улови погледа му, ухили се самодоволно и вдигна чашата си с червено вино, приветствайки приятеля си. После леко наклони глава, сочейки вляво от Саймън. Херцог Хейстингс се обърна точно навреме, за да бъде атакуван от още една майка с три дъщери, издокарани в ужасно безвкусни и натруфени рокли, изобилстващи от бастички, къдрички и волани и разбира се, украсени с купища дантела.
Той си помисли за Дафни и елегантната ѝ семпла сиво-зелена рокля. Дафни с откритите кафяви очи и лъчезарна усмивка…
– Ваша светлост! – изписка майката. – Ваша светлост!
Саймън примигна, за да проясни погледа си. Плуващото в дантели семейство го бе обградило отвсякъде и той не можеше дори да погледне към Антъни.
– Ваша светлост – потрети майката, – за нас е такава чест да се запознаем с вас!
Саймън съумя хладно да кимне. Думите бяха излишни. Женската чета толкова плътно го бе притиснала, че имаше чувството, че ще се задуши.
– Изпрати ни Джорджиана Хъксли – подхвана дамата. – Тя ме увери, че просто трябва да ви представя дъщерите си.
Саймън нямаше ни най-малко понятие коя беше тази Джорджиана Хъксли, но му идеше да я удуши.
– Обикновено не съм толкова дръзка – продължи жената, – но вашият скъп, скъп баща беше голям мой приятел.
Саймън застина.
– Той наистина беше прекрасен човек – не спираше да се прехласва тя, а думите се забиваха като нокти в черепа му, – толкова отговорен към задълженията на титлата. Предполагам, че е бил невероятен баща.
– Нямам представа – процеди Саймън с леден тон.
– О! – Дамата няколко пъти се прокашля, преди отново да заговори: – Разбирам. Ами. Мили Боже!
Саймън нищо не каза, надявайки се, че надменното му поведение ще я застави да си тръгне. Дяволите да го вземат, къде беше Антъни? Не му стигаше, че бе нападнат от жени, които се държаха, сякаш беше расов жребец за разплод, но трябваше да стои тук и да слуша тази жена да дърдори какъв добър баща бил старият херцог…
Саймън просто не можеше да го понесе.
– Ваша светлост! Ваша светлост!
Саймън с усилие отново извърна ледения си поглед към дамата пред себе си и си напомни да бъде по-търпелив с нея. Навярно тя хвалеше баща му само защото смяташе, че той иска да чуе точно това.
– Просто исках да ви напомня – рече тя, – че преди няколко години бяхме представени един на друг, докато все още бяхте граф Клайвдън.
– Да – промърмори херцогът, отчаяно дирейки пролука в барикадата от дами, през която би могъл да се промъкне.
– Това са дъщерите ми – не се даваше честолюбивата майка и посочи трите млади дами.
Две от тях бяха симпатични, но третата все още беше по детски пълничка, а оранжевата рокля никак не подхождаше на тена ѝ. Съдейки по нещастната ѝ физиономия, вечерта не ѝ доставяше никакво удоволствие.
– Не са ли прелестни? – не му даваше мира дамата. – Моята радост и гордост. И са толкова послушни и спокойни.
Саймън имаше противното усещане, че бе чул същите думи, когато веднъж си купуваше куче.
– Ваша светлост, позволете да ви представя Прудънс, Филипа и Пенелопи. – Девойките приклекнаха в поклон, като нито една не посмя да вдигне очи към него. – Имам и още една дъщеря у дома – неуморно редеше жената. – Фелисити. Но тя е само на десет и още не я водя на такива събития.
Саймън нямаше никаква идея защо тя смяташе за необходимо да сподели тази информация с него, но запази отегчения си тон (отдавна бе научил, че това беше най-добрият начин да прикрие гнева си) и попита:
– А вие сте…?
– О, моля за извинение! Аз съм госпожа Федърингтън, разбира се. Съпругът ми почина преди три години, но беше най-добрият, ъ, приятел на баща ви.
Тя замълча, припомнила си хладната реакция на събеседника си при предишното споменаване на баща му.
Саймън отривисто кимна.
– Прудънс прекрасно свири на пиано – прекалено жизнерадостно заяви госпожа Федърингтън, сменяйки темата.
Саймън улови ужасеното изражение на най-голямата девица и си даде дума никога да не присъства на музикална вечеринка в дома на семейството Федърингтън.
– А моята скъпа Филипа прекрасно рисува акварели.
Филипа засия насреща му.
– А Пенелопи?
Сякаш дяволът подтика Саймън да зададе въпроса.
Госпожа Федърингтън хвърли изплашен поглед на по-малката си дъщеря, която доби нещастен вид. Пенелопи не беше особено привлекателна, а избраният от майка ѝ тоалет не допринасяше за разкрасяването ѝ, но девойката имаше добри очи.
– Пенелопи? – повтори с леко писклив глас родителката. – Пенелопи е… ъъ… ами, тя е просто Пенелопи!
Устните на госпожа Федърингтън потрепнаха в неискрена усмивка.
Пенелопи изглеждаше така, сякаш бе готова да се гмурне под килима или да потъне вдън земя. Саймън реши, че ако се наложи тази вечер да танцува, ще покани точно нея.
– Госпожо Федърингтън! – разнесе се остър и властен глас, който можеше да принадлежи единствено на лейди Данбъри. – Да не би да досаждате на херцога?
Саймън се изкуши да отговори утвърдително, но споменът за измъченото лице на Пенелопи Федърингтън го възпря.
– Разбира се, че не – промърмори той.
– Лъжец.
Лейди Данбъри повдигна вежди и бавно наклони глава към него.
Отново се извърна към госпожа Федърингтън, чието лице бе добило зеленикав оттенък. Лейди Данбъри нищо не каза. Накрая госпожа Федърингтън смънка нещо, че трябва да види някакъв братовчед, подбра трите си дъщери и побърза да се отдалечи.
Саймън скръсти ръце, ала не успя напълно да прикрие усмивката си.
– Не се отнесохте много добре с нея – отбеляза той.
– Фу! Мозъкът ѝ е колкото на кокошка, както и на дъщерите ѝ, може би с изключение на онази грозноватичката, най-малката. – Лейди Данбъри поклати глава. – Само ако я обличаха в различен цвят…
Саймън се опита да сподави кикота си, но не успя.
– Май никога няма да се научите да не си пъхате носа в чуждите дела?
– Никога. Пък и иначе не би било забавно, нали? – Възрастната дама се усмихна, макар Саймън да виждаше, че не ѝ се иска, но все пак се усмихна. – А що се отнася до теб – продължи тя, – ти си безобразен гост. Човек би си помислил, че си достатъчно добре възпитан, за да си поздравил досега домакинята.
– Вие винаги сте така заобиколена от почитатели, че аз дори не се осмелих да се приближа.
– Толкова сладкодумен – отбеляза лейди Данбъри.
Саймън нищо не каза. Не знаеше как да изтълкува думите ѝ. Винаги бе подозирал, че тя знаеше тайната му, но не беше съвсем сигурен.
– Приятелят ти Бриджъртън идва насам – каза тя.
Саймън проследи погледа ѝ. Антъни спокойно се приближи към тях. Не бе прекарал и половин секунда в тяхната компания, когато лейди Данбъри го нарече страхливец.
Антъни примигна.
– Моля?
– Отдавна можеше да дойдеш и да избавиш приятеля си от напастта Федърингтън.
– Но аз толкова се забавлявах на нещастието му.
– Хммм.
Без друга дума (или друго изсумтяване), тя се отдалечи.
– Странна старица – заключи Антъни. – Не бих се изненадал, ако тя е онази проклета Уисълдаун.
– Имаш предвид клюкарската хроникьорка?
Антъни кимна и го поведе покрай едно пищно растение в саксия към ъгъла, където братята му чакаха.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
