„Италианското момиче“ от Лусинда Райли (изд. „Хермес“, преводач: Снежана Милева) разказва историята на една всепоглъщаща и разрушителна любов, белязана от страстта към музиката, но и изпълнена с лъжи и предателства.
Розана е само на единайсет, когато се запознава с Роберто в кафенето на родителите си в Неапол. Тя се влюбва в красивия оперен певец и се заклева, че един ден ще се омъжи за него. Роберто също не остава безразличен към ангелския ѝ глас. Предрича ѝ бляскаво бъдеще и я убеждава да тръгне на уроци по пеене.
Благодарение на безспорния си талант Розана печели стипендия за музикалната школа към миланската „Ла Скала“. Не след дълго пътищата им с Роберто отново се преплитат. Заедно покоряват сцените на най-прочутите оперни театри в света. Те са невероятен екип и в живота, въпреки репутацията му на разбивач на женски сърца. Тайните от миналото на Роберто обаче заплашват да изплуват на повърхността и да помрачат щастието им. Ще успеят ли Розана и Роберто да запазят любовта си към музиката и един към друг?
Прочетете откъс от романа при нас.
Розана седеше на маса в ъгъла, откъдето гледаше как заведението се пълни с приятели и роднини на почетните гости. Карлота, заобиколена от група млади мъже, се усмихваше и отмяташе коса. Джулио ревниво я наблюдаваше от мястото си.
Изведнъж в кафенето се възцари тишина и всички глави се обърнаха към фигурата на входа.
Той стоеше там, много по-висок от Антония, а после се наведе и я целуна по бузите. Розана не можеше да свали очи от него. Никога не й бе идвало на ум да опише един мъж като красив, но за него като че ли не подхождаше друга дума. Бе много висок и с широки рамене, а за физическата му сила говореха мускулестите ръце, които късите ръкави на ризата нямаше как да скрият. Косата му бе пригладена и черна като гарваново крило, сресана назад, така че да подчертава гладко изсечените му черти. Очите му, макар да не се виждаше цветът им, бяха големи и ясни, а устните – плътни, но твърди и мъжествени, в контраст с кожата, която бе необичайно бледа за неаполитанец.
Розана усети странно притреперване под лъжичката, досущ като вълнението, което изпитваше преди изпита по правопис. Погледна към Карлота – тя също бе вперила очи във фигурата на вратата.
– Роберто, добре дошъл! – Марко направи знак на Карлота да го последва и като си проби път през тълпата, отиде и целуна Роберто по бузите. – Толкова се радвам, че ни оказа честта да дойдеш. Това е дъщеря ми Карлота. Май е пораснала от последния път, когато си я виждал.
Роберто огледа Карлота от горе до долу.
– Наистина си пораснала, Карлота – каза той.
Гласът му, дълбок и мелодичен, събуди нов трепет в Розана.
– Ами Лука и… ъ…?
– Розана? – подсказа му Марко.
– Разбира се, Розана. Тя беше само на няколко месеца, когато я видях за последно.
– И двамата са добре и… – Марко млъкна, когато зад гърба на Роберто видя по калдъръмената улица да приближават две фигури. – Шшт, Мария и Масимо идват!
Гостите моментално притихнаха. Секунди по-късно вратата се отвори и Мария и Масимо застанаха на прага, зяпнали морето от познати лица.
– Мамо! Татко! – Роберто пристъпи напред и прегърна родителите си. – Честита годишнина!
– Роберто! – Мария прегърна сина си с насълзени очи. – Не мога да повярвам, не мога да повярвам – не спираше да повтаря тя.
– Още просеко за всички! – викна Марко с широка усмивка, доволен от успешната изненада, която бяха спретнали.
Розана помогна на Лука и Карлота в разливането на пенливото вино, така че да има за всички.
– Моля за малко тишина – каза Марко, като плесна с ръце. – Роберто иска думата.
Роберто се качи на един стол и се усмихна на гостите.
– Днес е много специален ден. Скъпите ми родители празнуват трийсетата годишнина от сватбата си. Както всички знаете, те винаги са живели тук, в Пиедигрота, успешно управляват своята пекарна и са заобиколени от много добри приятели. Известни са както с добрината си, така и с чудесния си хляб. Всеки, който има някакъв проблем, знае, че отиде ли при Масимо, ще бъде изслушан с разбиране и ще получи разумен съвет. Не бих могъл да искам по-любящи родители от тях… – Самият Роберто се просълзи, когато видя майка си да вдига кърпичка към лицето си. – Те пожертваха много, за да ме пратят в най-доброто музикално училище в Милано, за да уча оперно пеене. Е, мечтата ми е на път да се сбъдне. Надявам се, че не след дълго ще пея на сцената на самата „Ла Скала“. И всичко това дължа на тях. Вдигам тост – да са здрави и много щастливи! – Роберто вдигна чаша. – За мама и татко – Мария и Масимо!
– За Мария и Масимо! – викнаха в един глас гостите.
Роберто слезе от стола и се хвърли в прегръдката на майка си на фона на бурни аплодисменти.
– Розана, ела. Трябва да помогнем на татко ти в сервирането на храната – каза Антония и поведе дъщеря си към кухнята.
По-късно Розана гледаше как Роберто разговаря с Карлота, а после, когато Марко бе пуснал грамофона, донесен от горния етаж, тя видя как ръцете на Роберто непринудено обвиват тънката талия на Карлота, докато двамата танцуваха.
– Красива двойка са – прошепна Лука, сякаш четеше мислите й. – Джулио не изглежда никак доволен, а?
Розана проследи погледа на брат си – Джулио все така седеше в ъгъла и гледаше мрачно как приятелката му се смее щастливо в обятията на Роберто.
– Никак – съгласи се тя.
– Ти искаш ли да танцуваш, пиколина? – попита я Лука.
Розана тръсна глава.
– Не, благодаря. Не мога да танцувам.
– Можеш, разбира се. – Лука я дръпна от стола и я поведе сред танцуващите.
– Роберто, попей ми, моля те – Розана чу Мария да казва на сина си, когато музиката спря.
– Да, попей ни, попей ни – започнаха да скандират гостите.
Роберто избърса челото си и сви рамене.
– Ще се опитам, въпреки че без акомпанимент е трудно. Ще изпея Несун дорма*.
Настъпи тишина и Роберто запя.
Розана стоеше като омагьосана, заслушана във вълшебния му глас. Когато той се заиздига към кулминационния момент и Роберто разпери ръце, изглеждаше така, сякаш ги протягаше към нея.
В този момент тя разбра, че го обича.
Последваха бурни аплодисменти, но Розана не можеше да ръкопляска. Тя трескаво търсеше кърпичката си, за да избърше неволно потеклите сълзи.
– Още! Още! – викаха всички.
Роберто сви рамене и се усмихна.
– Простете, дами и господа, но трябва да си пазя гласа. – Чуха се разочаровани възгласи, когато той се върна да седне до Карлота.
– Тогава Розана ще изпее Аве Мария – обади се Лука. – Хайде, пиколина.
Розана възрази, като буйно разтърси глава и остана като закована на мястото си, гледайки ужасено.
– Да! – плесна с ръце Мария. – Розана има толкова сладък глас и много ще ме зарадва, ако изпее любимата ми молитва!
– Не, моля ви, аз… – Но Лука вече я бе вдигнал и я сложи върху стола.
– Пей, както пееш на мен – прошепна й нежно той.
Розана погледна морето от лица, които й се усмихваха насърчително. Тя пое дълбоко дъх и машинално отвори уста. Отначало запя тихо, сякаш шепнеше – но скоро започна да забравя нервността си и потапяйки се в музиката, гласът й доби сила.
Роберто, чиито очи до този момент бяха приковани в щедрото деколте на Карлота, чу гласа й и вдигна поглед, сякаш не можеше да повярва. Този чист, съвършен звук нямаше как да идва от слабичкото момиченце в грозната розова рокля! Докато я гледаше обаче, вече не забелязваше нито бледостта й, нито детското й телце – виждаше големите изразителни очи и леко поруменелите бузи, докато прелестният й глас се надигаше до кресчендо.
Роберто знаеше, че не слуша ученичка, изпълняваща своята музикална партия. Лекотата, с която тя покоряваше нотите, естественият контрол и очевидна музикалност бяха дарба, която не се научаваше.
– Извини ме – прошепна той на Карлота, когато от всички страни отекнаха аплодисменти. После се приближи към Розана, която Мария тъкмо пускаше от възторжената си прегръдка.
– Розана, ела да седнем ей тук. Искам да поговорим. – Той я поведе към един стол, седна насреща й и хвана малките й ръце.
– Брависима, малката. Изпя съвършено тази прекрасна молитва. Взимаш ли уроци?
Прекалено развълнувана, за да го погледне, Розана поклати отрицателно глава, втренчена в пода.
– А трябва. Никога не е рано да се започне. Ето, ако аз бях почнал по-навреме, щях… – Роберто сви рамене. – Ще говоря с баща ти. Ходех на уроци по пеене при един учител тук, в Неапол. Той е един от най-добрите. Трябва незабавно да отидеш при него.
Розана рязко вдигна поглед и за първи път срещна неговия. Сега видя, че очите му са с наситен тъмносин цвят и много топли.
– Мислите, че имам хубав глас? – прошепна тя невярващо.
– Да, малката, не просто хубав. А уроците ще насърчат дарбата ти, ще я развият. И тогава един ден ще мога с гордост да кажа, че аз, Роберто Росини, съм те открил. – Той й се усмихна и целуна ръката й.
Розана имаше чувството, че ще припадне от удоволствие.
– Гласът й е толкова приятен, нали, Роберто? – каза Мария, която се появи зад Розана и сложи ръка на рамото й.
– Повече от приятен, мамо, той… – Роберто направи изразителен жест с ръка. – Той е дар божи, като моя.
– Благодаря ви, синьор Росини – едва успя да изрече Розана.
– А сега отивам да потърся баща ти – каза Роберто.
Розана вдигна очи и видя няколко от гостите да я гледат с приветливост и възхищение, каквито обикновено бяха запазени за Карлота.
Приятна топлина изпълни цялото й тяло. За първи път някой й казваше, че е специална.
*Ария от последното действие на операта „Турандот“ от Джакомо Пучини. – Б. р.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
