„Шепот от Сакар“ (изд. „Еделвайс“) е дебютната книга на Галина Танева. Сборникът съдържа 18 разказа, свързани с живота в селата в подножието на Сакар планина. Всички разкази са написани в стилистиката на 19 и началото на 20 век, и разказват за радостите и трудностите на селския живот. В разказите умело са вплетени и някои местни легенди, български народни традиции и обичаи. Авторката сякаш с невидима четка съживява хората по мегданите, калдъръмените улички с малките си дюканчета, природните стихии и борбата на хората с тях. В центъра на цялото повествование стои манастирът „Света Троица“ край с. Устрем, който съхранява множество легенди за български хайдути и пази българщината в този край.
Предлагаме ви да прочетете разказа „Тиха“, включен в сборника.
Тиха
Небесният свод бе обсипан с безчет звезди. Всяка от тях блестеше в свой собствен ритъм и танцуваше своя небесен танц. Подаваха си ръце и се завихряха в сложни пируети и танцувални стъпки. Подскачаха по Млечния път, после закачливо се завъртаха около Коларя и накрая нежно се покланяха пред Месечината, която свиреше валс на невидима цигулка.
Тиха седеше на каменното стълбище пред дома си и наблюдаваше небето. Ето на, Месечината се издигаше все по-нависоко и отново едрееше. Скоро щеше съвсем да се изпълни цялата… А Тиха продължаваше да е празна. Ах, как я мразеше само, тази Месечина! Всеки месец наедряваше отново и отново, а Тиха – не!
Минаха много години, откакто се взеха с Бойко. Той бе едър и работлив ерген, тя – кротка и дребничка мома. Често улавяше погледите му вечер, на седенките. Затова и хич не се изненада, като дойде да я иска за булка.
Баща ѝ я даде. Тиха бързо свикна с новия живот. Даже бе започнала да обича Бойко, а и той – нея, личеше си. Скоро и двамата останаха сираци, сами си бяха опора на този свят. Едно само им горчеше и ги държеше будни нощем. Тиха не можеше да зачене! Едно детенце само им липсваше, да пълни дните им с глъч и нощите им с радост. Ала рожбата така и не идваше…
Като мома, Тиха най-обичаше да гледа Луната нощем и да усеща нежите ѝ милувки по кожата си. Ала с времето, Месечината сякаш постоянно ѝ показваше едреещия си корем и Тиха все повече се чувстваше празна и непотребна. Скоро започна да я мрази. Да я мрази най-вече, защото само тя – Месечината, смееше да я сочи с пръст и да ѝ казва: „Ето, аз всеки месец давам нов живот, а ти?“ И всеки месец Тиха усещаше как тя забива своя остър кинжал в утробата ѝ. Отново и отново…
Скоро след Луната и хората взеха да приказват. Най-напред комшийките… По някоя изтървана дума… „Да не е ялова?“, „Сигур Бойко не я ще!“. После открито взеха да я посещават и съветват. Едни носеха билки за зачеване, други – любовни отвари. Тиха искаше да ги прогони от дома си, но не смееше. Така както и не можеше да прогони Месечината от небето. В сърцето ѝ се трупаха гняв и обида, болка и злъч. Но най-болеше от онази предателка, нейната най-близка приятелка – Луната.
Отминаха няколко години. Бойко все така я гледаше с любов и без укор. А Тиха – все така с омраза гледаше вечер към Луната… Докато един ден чудото стана! Тиха веднага разбра, че е непразна. Вече не само Месечината едрееше, а и самата тя. Ала не смееше да каже никому. Пази тайната, докато не ѝ пролича. И тогава пак се понесе върволицата към дома ѝ, Същите онези, които ѝ носеха отвари и мехлеми, сега ѝ носеха мекици и погачи. Да си хапне, нали е трудна!
Тиха прости. И поиска прошка. Най-вече от Месечината! Приемаше даровете с благодарност. Сърцето ѝ отново се изпълни с радост. Отново прекарваше вечерите си със своята златна приятелка на небето. А очите на Бойко се изпълниха с още повече обич и благоговение.
Решиха да кръстят детето Ангел, като се роди. Ангел беше бащата на Бойко, а и нали чудо от Господ им се случи… И детето се появи. На Архангеловден. Още едно чудо! Ала бе момиченце. Малко, сладко, невинно и греещо, като Месечината, момиченце. И Тиха рече – „А́нгела ще е!“ Бойко не възрази!
Цяло село ѝ се чуди на Тиха, що за име избра за детето. Не можа ли да го кръсти Ангелина, ами А́нгела? Име като име ли е това! Ама нейсе, нали много изстрада горката…
Мина се малко време, детето растеше, а комшийките привикнаха с името му. Малкото розово вързопче започна да се усмихва, скоро и първи звуци да издава. Ала не гукаше като другите бебета. По скоро мучеше. Тиха не обръщаше внимание. Бебе е, кой го разбира какво му е на ума! Комшийките рекоха, като мине време, всичко ще си дойде на мястото…
Ала времето минаваше и Тиха ясно виждаше, че му има нещо на детето. Но не смееше да го изрече на глас. Закъсня с прохождането, отказа да говори. Все пищеше за майка си, като я изгуби от поглед… И отново онази предателка Месечината разнесе мълвата из село. Най-напред Тиха дочу само откъслечни думи… „Слабоумно ще да е!“, „Тя нали късно го роди…“.
После пак започнаха да се нижат у дома ѝ. Кой с илачи, кой с отвари. Тиха стискаше устни и нищо не продумваше. Но и обичта в очите на Бойко взе да избледнява. Колкото повече растеше детето, толкова по-празни ставаха очите на мъжа ѝ. Вечер лягаше в постелята без да продума и обръщаше гръб, и на двете. А Тиха прегръщаше своето прекрасно ангелче и тихичко му запяваше.
Върволицата пред къщата ѝ бавно се нижеше всеки ден. Едни я съветваха да даде детето в манастир. Там щели да се погрижат за него, а те с Бойко да си родят друго. Други пък – в града да го закарат, при доктора да го оставят, той знаел най-добре… А Тиха само стискаше устни и мълчеше. Как никой не разбираше! Детето с неговите умни очи… Не доктори и манастири му трябваха, само нейната любов и нищо повече!
Бойко започна да се заседява в кръчмата все по-често. И когато се прибереше, странеше от детето. Избягваше да го поглежда. А то, милото, току го обикаляше от едната, па от другата страна и посягаше с ръчички да го прегърне. Но Бойко скачаше от стола, грабваше си дрехата и се запиляваше нанейде. Късаше ѝ се сърцето на Тиха, ала нямаше що да стори. Прегръщаше отново малкото ангелче и запяваше.
Отмина тежката и сурова зима. Дълбоки преспи бяха засипали планината. Студът се задържа до късно и после отведнъж отпусна. Едрите ледени висулки по стрехите на къщите започнаха да падат и да се трошат с трясък. Мокрият сняг натежа и започна да прекършва клоните на дърветата. Снегът по баирите и върхарите бързо взе да се топи и буйни вади и поточета се спуснаха към реката. Скоро водата запълни коритото и продължи да приижда. Белите къщурки, наредени покрай брега ѝ, започнаха да потапят босите си нозе в буйната вода. Сред тях беше и домът на Тиха и Бойко. Той, Бойко, през час ходеше да мери водата, като всички се боеше, че ще придойде и ще залее дворовете. Ала никой не очакваше бедствието…
Точно когато денят вече преваляше, заваля. Първо ситни капчици пролетен дъждец стопиха малкото останал сняг по кьошетата. После капките наедряха и скоро се превърнаха в мокра пелена. Дъждът все повече и повече се усилваше, а реката все по-грозно бучеше…
Детето спеше в най-вътрешната стая на къщата. Тиха излезе след Бойко да нагледа реката. Още не бе направила и две крачки от портата, когато бученето на водата се засили и заприлича, сякаш че изпод земята иде. Реката в миг прескочи коритото си и бързо заля пътя. Вече навлизаше в дворовете. Водата засилваше своя бяг все повече и скоро започна да влече със себе си счупени клони и дънери. Бойко и Тиха стояха по средата на придошлата вода. Тиха започна да пищи и хукна към дома. Ала Бойко я хвана за ръката. Тиха го погледна с недоумение. И Бойко изрече:
– Остави я! Господ е дошъл да си я прибере!
Тиха не разбра точно какво ѝ говори Бойко. Секунда след това думите му се забиха като кинжал в гърлото ѝ. Не можеше да диша. Впрегна все сили и се измъкна от захвата на Бойко. Побягна като полудяла към къщата. Водата вече бе заляла прага. Хвърли един последен поглед към Бойко. Той все още стоеше там, но в очите му видя, че вече е далеч от прииждащата река.
А́нгела се бе събудила и плачеше. Издаваше своите звуци и зовеше майка си. Тиха я прегърна и нежно взе на ръце. Запя ѝ нейната песен и А́нгела се отпусна спокойно в ръцете ѝ. Водата, неканена, навлезе в дома им.
Реката придойде. Невижданата досега стихия отнесе всички къщи и дворове край брега си. Не остави ни една тухла, ни една керемида по местата им… Отнесе и Тиха, и А́нгела. Не откриха ни вест, ни кост от тях повече. Само хората разказваха, че скоро след това видели горе на небето, точно до Месечината, две звезди да греят по-ярко…
Отмина време… Реката се прибра в коритото си.
Днес къщите по брега ѝ се издигат още по-бели и още по-красиви. Като искрящи бели бисери от момински гердан.
Само дворът на Бойко си стои там, запустял. Обрасъл с бурени и трънаци. Точно пред портата, до един откъртил се от дувара камък, расте малко стръкче нежно бяло цвете. Листенцата му са от най-тънка коприна и вечер сияят на лунната светлина. Местните го наричат „Ангелски криле“.
И ако попитате някой случайно преминаващ старец какъв е този двор, той ще ви рече:
– Двор, ама не обикновен двор! Този двор е паметник, но на Тиха ли надгробна плоча, на ангелчето ли, или на Бойко грехът, кой ти разбира от такива работи…
А ако поседите още малко, до привечер, когато кръчмата затвори, по пътя лъкатушейки, ще се зададе пиян Бойко. Ще приседне на онзи камък, откъртил се от дувара и тихо ще заплаче. Едрите му сълзи ще се стичат между пръстите му и ще капят по земята. Точно там, където расте онова нежно, бяло цвете, което сияе на лунната светлина. А листчетата му нежно ще погалят грубите ръце на Бойко. Местните го наричат „Ангелски криле“…
