„Белези от рая“ от Добри Станчов (изд. „Лемур“) е книга за живота в чифлика на едно малко черноморско село – за ежедневния труд и хармонията между селските хора и майката природа, за недоимъка и малките радости в живота, за вечния поход в търсене на истината и преоблечената в съчувствие лъжа, за влюбването от пръв поглед и захаросания вкус на съкровените любовни трепети, за кръчмарския патриотизъм и сеирджийството на цял един народ, за начертаните от съдбата пътеки, за живота и смъртта, за надеждата.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Първа глава
Чифликът в Саръ̀меше сбира новите аргати
Каруцата подмина последните къщи от Язъ̀джилар[1] и продължи по притиснатия между високите дървета път към Саръ̀меше[2]. Колелетата ѝ мъчно проскърцваха в такт с магарешките копита, а двамата мъже в нея подрипваха от дървената пейка при всяка изпречила се пред тях хлътнатина или бабуна. Току нагиздили се с пролетната си премяна, вековните дъбове хвърляха пъстра сянка по спечената земя между двете села. Лодосът, влажен и топъл, подхващаше звънката песен на младите им листа и я понасяше към кръпките синева над разперените им клони.
Веднага след като се измъкна от прохладата на гористата местност, каруцата се озова пред първите дворове на селото. Неумолимото добруджанско слънце щедро ръсеше златния си прах връз гладната за топлина земя, която безропотно хранеше и българи и гагаузи, и татари и турци, и цигани и власи. Соленият дъх на морето лазеше по кайряка и прииждаше от изток на влажни талази. Оттук-оттам долитаха я сънлив кучешки лай, я детски смях, примесени с аромата на пролетните цветя.
Беловласият старец, който управляваше каруцата, издърпа поводите ведно с вибриращата по езика му команда търрррр и магарето лениво забави ход, докато жалният глас на спиците не замлъкна. Под хамута вратът на добичето бе прогизнал от пот, а щръкналите му уши се люлееха, всяко в различна посока, като да се вслуша в звуците, за да не пропусне мига на следващата команда. Личеше си, че колкото и инат да носеше в природата си, волята на стопанина му всякога надделяваше.
До възрастния мъж стоеше момък, който скочи чевръсто на земята, когато каруцата спря, метна на гръб бохчата си и протегна ръка към стареца, за да му поблагодари за услугата. Каруцарят посочи с очи към пряката вдясно от тях, за да го упъти, сетне езикът му изскрибуца два пъти по небцето и от гърдите му се откъсна онова недвусмислено за добичето дий. Магарето рипна по криволичещия към Шабла път, който разделяше Саръ̀меше на две, и зад него остана да се вее само прашната опашка на каруцата.
По къра, току извън пределите на селото, се мяркаха превили гръбнак хорица, а из улицата шетаха единствено кокошки, ровещи в прахта с крака, и патки, които пасяха под салкъмите, ограждащи крайния ред къщи откъм Язъ̀джилар. Младият мъж се поогледа, като да бъде сигурен, че няма да обърка посоката, която му показа старецът, и краката го поведоха надолу срещу морския бриз. Макар пооклепани и изподрани по бомбетата, личеше си, че обущата не му бяха харизани за доизносване, а бяха купени по мярка. На широките си плещи носеше разгърдена бяла риза и поизбледняло с времето кафяво сако без ями по лактите, а по панталона му все още можеха да се забележат следи от ръбове, направени при неотдавнашното гладене. С леко чип нос и пълни устни, от чертите на младото му лице се прочиташе вродена интелигентност и благост, но будните му очи говореха за твърдост и непокорство, присъщи на онези млади люде, които никак не мирясват, докато не получат своето.
Сегиз-тогиз младежът мяткаше по един изпълнен с любопитство поглед към къщите, които иззад ниски каменни дувари или разкривени и затрънени плетища се ширеха в огромните си дворове. Едни поникнали на самия път, други малко по-навътре, почти всички се явяваха еднокатови, вдигнати от кирпичени тухли или чамур, като някои от тях се проточваха почти по цялото протежение на имота. Първо голямата къща, рядко варосана, сетне залепена за нея една малко по-ниска постройка, подир нея друга и тъй, докато не се стигнеше я до кокошарника или кочината с прасетата, я до дама или саите с овцете, повечето от тях съградени от измазан с кал плет.
Въпреки че не бяха много на брой, тук-таме се пъчеха и къщите на малко по-заможните и тертиплии стопани, чийто приземен етаж или цокъл се издигаше от каменна зидария. Китните им дворове се кичеха с току разлистени асмалъци и лехи със сладкоуханни зюмбюли, лалета и жълти нарциси, а капителите и базите на колоните на дебелосенчестите им чардаци бяха украсени с дърворезба, която макар и не толкова изящна и детайлна като на баш чорбаджиите, добавяше стойност към социалния им статус.
Повечето домове обаче носеха разрухата на Добруджа на собствените си крехки рамене – оголени покриви и изпотрошени керемиди, по които пълзяха жълто-зелени мъхове, провиснали на черчеветата прозорци, разнебитени стъпала, обрасли с гюрлюк и превзети от чорлавите клонаци на подивели лози дворища, порутени и затулени от бръшлян зидове, избелели и прокъсани с времето траурни крепове по килнатите портички.
Някъде по средата на улицата изскимтя куче и от един дъсчен вратник се яви един ситен и суховат човечец, последван от няколко кутрета. Той на няколко пъти безуспешно се опита да ги върне в двора, тропайки с крак, но те весело джафкаха, въртяха опашки и не чуваха жалния плач на майка си, която ги викаше. Наложи се старецът да ги прибере едно по едно, преди да нарами отново мотиката и да продължи да тътрузи небръснатите си свински цървули по черния прашасал път. Ходеше толкова изгърбен, че очите му се потапяха в земята, а огромният му овчи калпак се задържаше на олисялата му глава по някакво същинско чудо. Крачолите на окърпените по коленете му потури влизаха в покаляни навуща и въпреки необичайната сила на майското слънце на кокалестите му рамене, връз няколко ката дрехи, висеше възголяма за дребния му ръст салтамарка от турско време, с раздрипани на конци сърми и гайтани по ръкавите и опърпана по ръба яка.
– Добър ден, дядо – рече момъкът, докато правеше път на възрастния мъж, който крачеше право насреща му.
Превитият на две старец изхлузи мотиката от рамото си, заками я като гега в земята и с мъка изопна гръб назад, докато гръбначният му стълб и срасналите му шийни прешлени не пропукаха един подир друг и той не въздъхна с облекчение. Присви клепките на избледнелите си очи, за да ограничи светлината, след което хвана калпака си и го свали, а от лъснатото му теме се понесе едва забележима пара.
– Добър ти ден – върна поздрава той, сетне навлажни изпръхналите си устни с език и продължи: – От ковѝ си ти бре, момче? Те и очите ми слаби веки, ма и приказката ти не е тъдявашна.
– Ида от далече – отвърна момъкът. – Нали тука в Саръ̀меше е чифликът на Васил Калинков?
– Саръ̀меше – предъвка думата старецът, като да я вкуси след дълъг пост, и потвърди: – Тъй. Тъй. Саръ̀меше се вика. Те сегѝ власите Унире му думат. Абе… остей са. Кая бей кьой стана Стънка, Шабла от къв зор… Кариени, а Добрич пък… Базарджик, ма ний по нашенски си ги караме, я. Ти да не си житар? Да не си дошел туджарлък да въртиш и отсеги още цените на храните да гласиш? На ангро̀[3] да покупваш сетне?
– Не съм туджарин – подсмихна се момъкът. – Аргатин съм.
– Тъй, тъй – заклати глава старецът. – До Гергьовден, до уфчера, бре… един билюк аргатя се извървяха все къди чифлика на чорбаджи Васил. Зер, зимницата веки бой има, гарга да се скрие у нега, а слънчовката и кукуруза още ги посяват. Аха… Как те викат по вашенски тебя? Аз съм дядо Добри Димишлията.
– Йорго ме викат – отговори момъкът. – От Георги. Дошъл съм овчар да се цаня.
– Убо, убо… Овчерин… убо… – повтори старецът, преди да заслони очи с ръка, за да поогледа събеседника си още по-откъсо. – Връй сегѝ, Йорго, само надоле, догде стигнеш кьошето с къщата на киметя Павли Котомана. Таме възвий у ляво и връй се напреде. Чифликът е на другиу край на селото. Немой не го видиш, коскоджамити сарай.
– Господ здраве да ти дава, дядо Добри! – закима му Йорго с разтегнати в дружелюбна усмивка устни. – Сполай ти! И да ти е спорна работата на къра.
– Оген га гори, Йорго… Оген га гори таз земя – простена Димишлията, след което нарами мотиката и засурка отново краката си в прахоляка, а устата му захвана да мели костеливи попръжни по адрес и на турци и на власи.
Йорго
му махна с каскета си за сбогом и продължи надолу по улицата, докато не стигна
къщата на кмета, която изглеждаше спретната и добре поддържана. Тя се явяваше
ъглова от крайния ред дворове, след които ивица бозлук опасваше селото. Подир бозлука
се мяркаха пръснати парчета обработваема земя – в някои от тях житните посеви
се люшкаха по волята на вятъра, а разгърдени мъже с блеснала по челата им пот
караха сеялките с царевични зърна и слънчогледово семе в някои от останалите
ниви. В далечината на изток се простираше кайрякът, който отвеждаше чак до Кая
бей кьой[4],
отдето човек можеше да види морето с всичката му ярост или красота.
[1] Старото име на село Поручик Чунчево. Б.а.
[2] Старото име на село Гору̀н. Б.а.
[3] На ангро̀ – на едро. Б.а.
[4] Старото име на село Камен бряг. Б.а.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q2 при завършване на поръчката си.
