След изключителния успех на първата си книга „Детският влак“ с романа „Олива Денаро“ (изд. „Обсидиан“, преводач: Вера Петрова) Виола Ардоне ни поднася още една вълнуваща история, заимствана от истински случай: през 1965 за пръв път в Сицилия една смела жена, Франка Виола, дръзва да откаже „поправителен“ брак с мъжа, който я е отвлякъл и насилил.
През 1960 Олива Денаро е на петнайсет години. Живее в малко сицилианско селце и знае от майка си, че „жената е стомна, който я счупи, за него си е“. Любознателна е, учи се да използва сложните думи от речника. Тайно рисува в една тетрадка портрети на кинозвезди, макар и киното да си остава недостъпно удоволствие за момиче като нея. Харесва ѝ да тича презглава, да замеря момчетата с прашка, ако дръзнат да закачат по-слабите, да събира охлюви с татко си, за да ги продават на пазара.
Олива живее във време, в което все още предстои правата на жените да бъдат извоювани. Тя обаче намира сили да се разбунтува срещу правилата, към които от малка я приучават, когато става жертва на насилие. В живота нищо не е само черно или бяло, границата между неосъзнатия любовен трепет и опита да ѝ бъде наложена чуждата воля е много тънка.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Бараката беше тъмна и миришеше на риба. Лилиана седеше на първия ред с отворена тетрадка в скута и писалка в ръка. Събранието беше започнало и аз застанах в дъното, до вратата. Антонино Кало стоеше в средата на помещението, не говореше много, а се взираше право в лицата на хората, което никак не е хубаво, особено що се отнася до жените, както казваше майка ми. Добре че ме скриваше една купчина стари мрежи, така че очите му не можеха да ме стигнат. От жените присъстваха само няколко вдовици, дето, понеже са им умрели мъжете, светла им памет, можеха да си правят каквото им щукне. Аз вдовиците ги одобрявам, те принадлежат само на себе си.
Гласът на Кало приличаше на женски, на всеки говореше меко, на никого не противоречеше. Събранието беше скучно, не разбирах защо майка ми ми забраняваше да ходя, обаче вече не можех да помръдна, свряна в струпаните мрежи. Кало задаваше много въпроси. Лесни въпроси: какво е жената? Какво е мъжът? Какви качества притежава жената и какви мъжът? Неща, дето ги знаят и децата в началното училище – жените се държат като жени и си стоят вкъщи, а мъжете се държат като мъже и носят парите. Всеки отговаряше, а Лилиана записваше всичко, както когато си водеше бележки по време на уроците на госпожа Терлици. Случваше се някои да не са на едно мнение и да почнат да спорят и тогава Антонино Кало им обясняваше с тънкия си глас, че не е нужно да се карат – тук са, за да се изслушват и да разберат истината. За какво тогава да си даваш мнението, ако никой не знае дали е правилно или грешно? Учителката Розария например ни казваше, като грешахме. Не ми ставаше приятно, ама поне така се научавах. Веднъж, като правехме граматичен разбор, ни издиктува това изречение: „Жената е равна на мъжа и има същите права“. Всички ние, момичетата, залегнахме над тетрадките и започнахме с разбора: жената, съществително от женски род, единствено число, членувано. На мен нещо не ми звучеше добре това „женски род, единствено число“.
– Госпожице, има грешка в изречението – осмелих се да отбележа.
Учителката докосна червените си къдрици, дето все бяха разпуснати и бухнали.
– Какво имаш предвид, Олива? Не разбирам.
– Жената никога не е в единствено число – отговорих.
– Една жена, много жени – показа на пръсти. – Единствено, множествено.
Ама не ме убеди.
– Жената не съществува в единствено число. Ако си е у дома, е с децата, ако излезе, значи отива или на църква, или на пазара, или на погребение и там винаги е с другите. А ако няма жени около нея да я наблюдават, трябва да я придружи някой мъж.
Пръстите ѝ с лакирани в червено нокти застинаха във въздуха и тя сбърчи нос. Винаги така правеше, като се замислеше.
– Аз жена в единствено число не съм виждала – продължих плахо.
Тя въздъхна и ни продиктува друго изречение, така че всички пак се наведохме над чиновете да го запишем. Реших, че съм казала нещо толкова глупаво, та не си е струвало да ми отговаря, но като би звънецът и другите тръгнаха навън, тя ме извика. Отблизо косата ѝ ухаеше толкова хубаво, че ми прималяваше на корема, и си помислих, че мъжете затова вървят след нея по улицата – да я помиришат.
– Може би си права, Олива – каза тя. – Но граматиката служи и за да променя живота на хората.
– Какво значи това, госпожице? – Струваше ми се, че не съм я разбрала, което ме съсипваше.
– Значи, че женският род в единствено число зависи от нас, включително и от теб.
Тя прокара ръка по лицето ми, на допир пръстите ѝ бяха като праскова. Излязохме от училището и тръгнахме в различни посоки – аз, както винаги, на бегом към къщи, а тя – пробивайки си път между мъжките погледи.
В края на годината директорът влезе в клас да ни съобщи, че госпожица Розария се е преместила в друго училище и ще имаме нов учител. Злите езици веднага се развързаха, твърдяха какво ли не: имала любовник, ако не и повече от един; видели я да се държи твърде любезно с по-младо от нея момче; забременяла и тайно махнала детето; имала връзка със самия директор и затова трябвало да напусне Марторана. Ама директорът си беше още на мястото.
Кой знае, може да беше ходила и тя в бараката с мрежите, даже от първия ред, до Лилиана, да се е изказвала пред всички и да е тръскала ухаещите си къдрици. Без капка свян.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q3 при завършване на поръчката си.
