Ако Маркес беше роден в Белфаст, щеше да напише точно такъв роман. Със средствата на магическия реализъм Джен Карсън създава книга, която ще ви изправи на нокти и ще я помните дълго.
„Подпалвачите“ (изд. „Персей“, преводач: Дарина Фелонова) разказва историята на двама бащи във време на големи социални сблъсъци. Докато пламъци поглъщат сгради, улици и човешки надежди, двамата се изправят пред личните си демони. Дали въпреки отприщилите се гняв и насилие има шанс за любовта и човещината да възтържествуват? Кого ще изберат да защитят Джонатан Мъри и Сами Агню?
Прочетете при нас откъс от романа, спечелил Европейската награда за литература.
– Добре – казвам. – Ако нямаш обувки, предполагам, че ще трябва да те нося.
Никога преди не съм вдигал друго човешко същество, дори когато бях дете, играещо с други деца. Вдигам я и я премятам през рамо. Виждал съм това във филм за пожарникари, най-вероятно „Ад под небето“. Подавам й чантата си. Колкото и да е остаряла, чувствам странна привързаност към пергаментовата й кожа, издръжливата й материя, просторната вътрешност, миризмата на хлор и въглерод, която като че ли се излъчва от нея. Не мога да я оставя тук в празния апартамент. След като постигаме своеобразен баланс, се спускаме надолу към фоайето. Тежестта й е прекрасна – тъпа болка, която се разгаря все по-силно с всяко стъпало. Когато пристигам задъхан до вратата на реното, съм подгизнал от пот. Чувствам се способен да издигна груби строежи: кораби и къщи, железопътни линии. Вероятно бих могъл да убия човек с голи ръце. Слагам я внимателно на капака на колата. Гърбът й оставя вдлъбнатина в ламарината, нежна кухина, която ще се пълни с вода всеки път, когато вали. Този белег ще остане по-дълго, отколкото ще трае връзката ни.
– Имаш три глоби за паркиране – казва тя, отскубвайки малките пластмасови пликчета едно по едно изпод чистачките на предното стъкло. – Сам си си виновен. Оставил си колата си три дни на място за едночасов престой.
– Не съм възнамерявал да оставам – отвръщам.
– О, мисля, че си възнамерявал, Джони. Мисля, че си имал намерение да останеш.
И трябва да призная, че тя има пълно право. Запазвам тази мисъл за себе си, докато грубо я намествам на седалката до шофьора и я закопчавам насила, защото изглежда ужасена от предпазните колани, ужасена от всякакъв вид обуздаване. Часовникът на таблото показва 6:37. Източен Белфаст едва започва да се събужда. Групи от недоспали чистачи и работници във фабрики се скупчват под навесите на автобусните спирки и пушат. Самотен камион за боклук снове нагоре-надолу по „Нютаунардс Роуд“, целенасочено игнорирайки конгрегациите от кошчета за боклук на колела, които се молят на Бог с отворена уста на всеки ъгъл. Църковните кули се извисяват злокобно, сякаш се опитват да пронижат облаците, а дъждът не закъснява да отговори на призива им, изливайки се в мътни потоци и размазвайки се като сироп върху предното стъкло на реното.
Преди да обърна колата, спирам, за да я погледна. Тя безмълвно се свива на седалката, а лицето й едва се вижда над върха на коленете й. Най-много я харесвам такава, тиха и отстъпчива. Докато държи езика си зад зъбите, мога да подредя мислите си, да разсъждавам в линии и свързани редици, а не в циклични водовъртежи, които тя развихря в главата ми.
„Тя не ми принадлежи – казвам си аз. – Трябва да я оставя там, където я намерих.“
Знам, че това няма да свърши добре. В настъпилата тишина все повече се убеждавам, че трябва да я изхвърля на тротоара.
– Хей – казва тя, снижавайки колене, за да се разгърнат дробовете й, – имаш ли вана или душ в къщата си, Джони?
– И двете – отговарям и включвам на втора скорост. Спорът е приключил. Главата ми отново става на спагети. Вече планирам да я накарам да спи от лявата страна на леглото, колкото е възможно по-далеч от вратата.
– Идеално – казва тя. – Голяма ли е ваната, достатъчно голяма, за да бъда под вода, ако я напълня догоре?
– Предполагам. Никога не съм се опитвал да го направя. Обикновено си вземам душ.
– Супер. Можеш да продължиш да се къпеш под душа, а аз ще заема ваната. Ще се почувствам много по-добре, щом се озова под вода. Едва ли ще ме забелязваш в дома си. Ще стоя само във ваната.
И точно това прави в продължение на цели девет месеца, издигайки се на повърхността чак когато вторият триместър кара корема й да започне да набъбва с тревожна скорост. Тя не е щастлива. Тя иска да бъде под вода, напълно потопена, като октопод или подводница. Отначало се шокирам при вида на бледото й лице, причиняващо вълнички под водата във ваната, при вида на тази тънка ивица от мехурчета, издигащи се от носа и устата й. Седя върху затворения капак на тоалетната чиния в продължение на часове, взирайки се, чакайки да я издърпам на повърхността и да извърша дишане уста в уста, когато запасите й на въздух се изчерпат. Но това никога не се случва. Сякаш е устроена като риба. Като нещо невиждано досега. В крайна сметка приемам този факт. Никога не свиквам с него. Но се принуждавам да приема, че тя не е нормална, и намирам начин да живея с това.
Прониквайки с песента си в най-дълбокия ми сън, тя настоява да получи щангистки колан, сила, с която да се противопостави на гравитацията, нещо, което да държи главата й постоянно под водната повърхност. Поръчвам един колан по интернет и когато пристига, го закрепвам здраво около разширяващия й се кръст. Това е единственото нещо, което се съгласява да носи. Похотта отдавна се е изпарила от голотата й. Сега гледам на нея по същия начин, както и на пациентите ми или на снимки в медицински учебник. С изключение, разбира се, на тези случаи, в които иска да бъде гледана с похот. Всичко това зависи от начина, по който ми говори: „Ела тук, Джони. Имам нужда от теб“. Тогава не мога да се наситя на нейната голота. Тогава се озовавам във ваната с нея или на пода на банята, целият прогизнал. След това съжалявам за стореното и ми се иска да се любим нормално в леглото.
– Най-добре е, когато съм под вода – обяснява тя, – чувствам се по-добре под вода, но това проклето бебе като че ли е решено да ме издърпа на повърхността.
Докато тя спи, прекарвам часове в ровене из медицински учебници. Търся в „Гугъл“ примерни казуси и академични статии, с надеждата, че ще намеря други човешки същества, способни да оцеляват само с приемането на течности и нищо друго, възрастни мъже и жени с толкова безупречна кожа, колкото тази на новородени деца. Изучавам хипноза, умствени трикове и примери за обикновени хора, принуждавани да проявяват необичайно поведение, хора, страдащи от Синдрома на Аксу фон Щокхаузен, или такива, чиито мозъци са били промити от култове и харизматични личности. Хващам се, че пиша в лентата за търсене: „Човешки същества могат ли да живеят под вода?“, и се чудя какъв е смисълът на медицинското образование, когато изглежда, че напоследък всичко се смее в лицето на науката.
Разбира се, откривам малки частици от нея в много от тези статии. Тук, в дозвуковата комуникация на прилепите и делфините, може да се открие обяснение за начина, по който гласът й ме примамва. За начина, по който е невъзможно да го чуеш ясно или да му устоиш с обикновеното си ухо. Тук, в гладките, небелязани ходила на хората в лодки от Южния Пасифик, намирам прецедент за собствените й безупречни стъпала. Тук откривам много изроди и наркомани, генетични мутации и проблеми с психичното здраве, препращащи към нейната странност. Събирам ги в бележник с твърди корици, като се опитвам да убедя себе си, че има напълно правдоподобна причина за нейната ненормалност.
Но науката не е достатъчно всеобхватна, за да я побере. Тя не само е най-щастлива под вода, притежава безупречна кожа и с най-малкото изменение на гласа си може да вмъкне каквато и да било мисъл в главата ти. Тя е много повече от серия от индивидуални симптоми, комбинирани помежду си. В продължение на много месеци тя е въплъщение на кървава разплата, окупиращо банята към спалнята ми. Всичките ми внимателни бележки не могат да обхванат и частица от това, което чувствам, когато се намирам под властта на гласа й, лишен от всякаква съпротива, крехък, затъващ, надяващ се, че тя няма да реши да ме унищожи. И макар да не мога да го призная пред себе си, да не мога дори да напиша на лист хартия лошата дума, знам точно какво е тя и няма начин да го опиша с научни средства. Мит, придобил плът. Създание, сякаш излязло от книга с приказки. Тя е сирена. Зла, безподобна сирена. И аз ще съм късметлия, ако се спася от нея или от нещото, което ще роди във ваната ми.
Това дете е на петдесет процента мое. Подозирам, че то е хванато в някаква пренатална борба, същински млад Яков, разкъсващ се между човешкото и божественото. Вдъхвам си увереност, като си повтарям, че човешкият елемент изглежда настървен да излезе на повърхността. Тя ми струва стотици лири топла вода. Сметката за газ е огромна. Дори в началото на април, докато градът изнемогва под предсезонната гореща вълна, тя изисква вряща вода.
– Това е лукс – признава тя, – единственият ми лукс, Джони. Не е като да ти струвам много, когато става дума за храна или дрехи.
Това е вярно. С изключение на ежедневната доза готварска сол „Сакса“, която добавя към водата във ваната, сметката за газ и разбира се, загубата на стабилен доход, тя е гадже, за което не се налага да харчиш много, своеобразна златна рибка, само че твърде голяма. Винаги консумира само течности, вода, сок, яйчен крем, консервирана супа, продължавайки да настоява, че нещо по-твърдо ще заседне вътре в нея и никога няма да излезе. Не знам дали това е нормално за нейния вид. Не сме учили подобни неща в Медицинския факултет. От месеци едва свързвам двата края и оцелявам само с нудъли, евтино уиски и звука на мелодичното й пеене в банята на горния етаж. Чета Библията от корица до корица като средство за запълване на времето ми и не намирам нищо, нито един ред, който да съдържа полезни съвети по темата за опияняващите морски създания. Отказвам се от Библията и започвам да чета поредицата „Хрониките на Нарния“. Дори и това ми изглежда твърде реалистично.
Гледам я как се разширява. Бедрата й набъбват и още малко и ще прелеят от ваната. Косата й е като морска трева, която се полюшва във водата. Пръстите й сега са сушени сини сливи и стафиди. Сводът на стомаха й пробива повърхността на водата и пъпът й се разширява, подобно на обърнатата фуния на старомоден грамофон. Когато спи, както често се случва, с глава, опряна на дъното на ваната, дъхът й изплува на повърхността в прозрачни, мраморни хълцания и аз шептя в пъпа й, надявайки се, че ухото на бебето може да е насочено към външния свят.
„Що за създание си ти?“ – питам нероденото нещо вътре в нея. Това е едничкият ми въпрос. Не получавам отговор. Като се има предвид състоянието на майка й, бебето е забележително тихо. Вече съм баща, а не лекар. Ужасявам се от мисълта, че е възможно на бял свят да се появи малко чудовище. Почти толкова трудно ми е да си представя и появата на нормално бебе.
Когато моментът настъпва, аз съм дълбоко заспал и цапам с лигите си дивана в хола. Зад мен телевизорът бърбори. Той отново се е превърнал в нещо, с което разговарям, сякаш е друг човек в стаята. Между телевизора и съня не чувам нищо от случващото се. Никакви писъци. Никакво тежко дишане. Никакъв вой от ужасна болка. Нито я чувам как си тръгва. След като си отиде, е трудно да повярвам в нейната странност. Тя е просто поредният човек, който ме изостави. Тя си отиде, но все още е вкоренена вътре в мен и ми причинява болка всеки път, щом си помисля за нея.
Опитвам се да убедя себе си, че е обикновена жена. Но не мога да забравя тези безупречно гладки пети или това как винаги искаше да бъде под вода. Как не можех да й откажа, как я оставях да ме хапе и драска до кръв – дори когато тялото ми копнееше за нежност. Магията й. Как можеше да огъва волята ми, без да влага никакви усилия. Как болеше, истински спазми в стомаха, все едно ме намушкваха всеки път, когато се опитвах да й устоя. Не, тя не беше нормална. В нея нямаше нищо обикновено. Тя беше сирена. Неустоима, опияняваща сирена.
Знам, че никога няма да мога да говоря за нея по този начин. Как да кажа, че съм бил съблазнен от митично създание? Как да превърна невероятното в реалност? Щеше да помогне, ако ми беше казала името си, някаква предистория, дори и най-малката информация за миналото си. Но не ми е оставила нищо, с което да докажа, че е истинска. Нищо освен засъхналата сол около ваната ми. Нищо освен спомена за цялото ми тяло, което се свиваше като ударено всеки път, когато зърнех бледото й лице, разцъфващо във водата на ваната, като една преродена Офелия.
Намирам бебето в кухненската мивка, наполовина пълна с вода.
Виждам отражение на нейната несигурност в оставащите шест инча на мивката, които не е напълнила. През деветмесечното ни познанство и съжителство никога не съм я виждал да се колебае. Тогава сигурно се е поколебала, както е била надвесена над дъската за оцеждане и се е взирала внимателно в новородената си дъщеря, за да се увери, че тя е нейна на сто процента и че е способна на всички необходими водни процедури. В крайна сметка се е възпряла и е напълнила мивката само наполовина. Може би ме е видяла във формата на пищялите на дъщеря ми, в начина, по който вторите пръстчета на краката й преминават към третите с лека извивка, в сбърчените вежди, които дори в най-ранните й мигове заплашваха да залеят мъничкото й личице.
Искам да мисля, че детето несъмнено е мое. Не мога да видя и частица от себе си в нея. Увивам я в руло кухненска хартия и тънък слой станиол, защото си спомням, че това ще задържи топлината. В момента не мога да си спомня нищо полезно от наученото в университета. Върволица от стъпки с детски размер в цветните лехи под прозореца на банята подсказва, че майка й си е тръгнала отдавна. Главата ми е леденостудена. Дробовете ми горят. Наливам си чаша уиски и понеже не разполагам с подходящ кувьоз за новородено, поставям бебето в най-голямата от тенджерите ми. Кожата й е с цвят на нарязан салам. Косата й, черна като въглен и блестяща, се вие на дебели къдрици около лицето й. Като въпросителни знаци.
Трудно ми е да я нарека красива, но тя ми принадлежи. Само като я гледам как спи, вече не се чувствам толкова голям провал. Участвал съм в създаването на значителна част от нея – ръце или крака, гръб или корем, пръсти на ръцете или на краката. Петдесет процента от нея са мои. Не съм я изоставил. Намерих я потънала в кухненската мивка. И я спасих. Възнамерявам да я задържа поне осемнайсет години. Чудя се дали това е като да си влюбен. Не е толкова настойчиво и неотложно, колкото си представях, че е любовта. Най-близкото нещо, с което мога да го сравня, е физиката: усещането, че едно нещо трябва естествено да доведе до следващото. Не са намесени никакви чувства. Неизбежно е като гравитацията.
Не мога да й измисля име. Но има достатъчно време за това.
За един ден съм най-щастливият човек в Източен Белфаст. После започвам да се чудя какво ще се случи, когато тя проговори.
