„Из архива на Симеон Радев“ (изд. „Прозорец“, съставители: Ива Бурилкова и Цочо Билярски) открехва прозореца към малко позната съкровищница, съхранила епистоларното наследство на видния наш публицист, вестникар, историк и дипломат.
В сборника са включени 741 документа, в голямата си част непознати досега, които са от личния архив на Симеон Радев, съхраняван в Централния държавен архив. Той е структуриран в три главни раздела: първият включва документи от културната, революционната и научната му дейност, вторият – от работата му като дипломат, а третият – ранните му литературни опити от времето, когато е ученик в Галата-Сарайския лицей в Цариград.
Включените преписки на Симеон Радев са с най-авторитетните негови съвременници държавници, политици, масони, научни, културни, църковни и дипломатически дейци. Когато разгърне писмата му, читателят ще се убеди, че той е блестящ сладкодумец и в тях, а речите му през Обществото на народите в Женева могат да послужат като ненадминат пример за нашата дипломация.
Предлагаме ви откъс от писмо на Симеон Радев до Андрей Ляпчев – министър-председател на България между 1926 и 1931 г.
**********
Писмо от пълномощния министър С. Радев до министър-председателя А. Ляпчев
[Вашингтон, 1928 г.]
Уважаеми г. Ляпчев,
Известията в печата, че г. Венизелос възнамерявал да предложи в скоро бъдеще някакви условия за разрешение въпроса по излаза на България на Бяло море, и след туй едно общо споразумение на балканските държави в духа на Локарно, ме подбудиха да Ви представя, в свръзка с тия предмети, някои мои съображения, като се надявам, че няма да ги намерите излишни.
По въпроса за българския излаз на Бяло море трябва най-напред да спомена, че през 1920 г. той насмалко остана да бъде отсечен окончателно в наша вреда. Ще се спра малко на тоя епизод, понеже е изобщо непознат. Това стана, когато се бе свикала конференцията в Сан Ремо. Г-н Венелин Ганев, по туй време български представител в Париж, отиде на своя глава да се представи на тая конференция, надявайки се, че ще бъде изслушан от нея официално. Тази му надежда остана, както и трябваше да се предвижда, неизпълнена. Чрез посредничеството на покойния Баучер той се срещна обаче с г. Венизелос. Неопитността на българския дипломат се намери веднага беззащитна пред хитрия гений на гръцкия държавник. И ето че в Министерството на външните работи се получава от г. Ганев една депеша, с която той съобщаваше, че подал нота до конференцията за българските искания по излаза на Бяло море и че имало надежда щото г. Венизелос да ги приеме.
Аз бях тогава на занятие в Министерството като пълномощен министър още без пост, но не знаех нищо за тая телеграма. Видях я случайно на масата на г. Гоце Радев заедно с други книжа, които трябваше да отидат в архивата. Още при пръв поглед върху съдържанието на нотата на г. Ганев видях, че тя, ако остане в сила, ще нанесе смъртен удар на българските интереси, свързани с Бяло море. Сега точното й съдържание не ми е в ума, но помня добре, че най-голямата отстъпка, искана от г. Ганева, бе щото подначалниците на гарите от българската граница до Деде Агач да бъдат българи. И до сега за мене е един предмет на удивление как такъв един акт бе минал незабелязано в Министерството. Първата ми работа бе да стресна г. Стамболийски. Отначало той ме изслуша с доста равнодушно учудвание: „Виж го сега какво е направил“. След като му посочих последствията за България от такова едно разрешение на излаза за Бяло море и наблегнах на неговата лична отговорност, той се показа по-заинтересован във въпроса, но без видима наклонност към едно противодействие. Тогава аз взех, та написах до него една докладна записка, дадох я да се зарегистрова в архивата и му я изпратих. Той я взе със себе си в Министерския съвет. На излизане от съвета съобщи ми, че министрите напълно възприели моята теза, че България трябва да държи въпроса за излаза на Бяло море отворен, докато доде един благоприятен момент, когато Великите сили ще бъдат в положение или ще имат добрата воля да изпълнят поетото от тях задължение. Рано на другия ден аз приготвих с подписа на Стамболийски една телеграма до г. Ганев със заповед да съобщи на Великите сили, че оттегля нотата си, понеже с нея той е нарушил инструкциите на своето правителство. Г-н Ганев показа отначало, макар и в боязлива форма, нежелание да изпълни поръчката. Но Стамболийски поднови заповедта си още по-категорично и тоя път г. Ганев се подчини. Имайки предвид обаче възможността щото той да противостои до край, аз написах и г. Стамболийски подписа една нота до представителите на Великите сили, в която те се известяваха за заповедта, дадена на г. Ганева. От тогава, въпреки някои изкушения от вътре и наблягания отвън, земледелското правителство не се отклони от становището, възприето по случай извършената от г. Ганева грешка.
Като се събра конференцията в Лозана, аз бях назначен за втори делегат: първият делегат бе самият Стамболийски. Както ще си спомните, аз, по един Ваш съвет, който Михов ми предаде, бях приел през лятото на 1922 г. две мисии от Стамболийски, една в Лондон, друга в Женева. Но след скандалиозните събития в Търново не ми бе възможно вече да приемам назначения от земледелското правителство. Може би сбърках, защото на мое място отиде г. д-р Станчов, а неговото участие в българската делегация далече не бе полезно за нашия успех. В едно щастливо обстоятелство, че към делегацията принадлежеше и г. Морфов, който представи в отлична форма техническите мотиви в подкрепа българското становище. Обаче, най-силните и най-лесноразбираемите наши аргументи по въпроса за излаза на Бялото море са юридически и те останаха не напълно посочени. След 9 юни аз получих телеграма от г. Калфов да замина за Лозана като частен съветник; но конференцията бе на свършвание и моята работа се състоя само в написванието на една последна нота, с която българската делегация заявяваше, че чл. 48 от Ньойския договор остана неизпълнен.
Подир Лозанската конференция въпросът за нашия излаз на Бяло море, без да е бил предмет на специални преговори, не е престанал да бъде разискван в печата. Но аз не видях юридическия му изглед, съществения, да бъде разработен от българска страна. Думата ми не е за Министерството на външните работи, което е единственото Министерство на външните работи в целия свят, което няма юрисконсулт. Но от българските правници изобщо никой не се опита да подвергне на грижлив разбор чл. 48 от Ньойския договор в алинеята му, посветена на българския излаз на Егейското море. Аз се опитах да направя това и в едно изложение, което биде обнародвано в изданието на Американската академия на науките в Ню Йорк, дадох на гореспоменатата алинея следното тълкувание:
I. На България е обещан търговски излаз на Бялото море не чрез една територия на гръцко владичество, а чрез една Западна Тракия, принадлежаща на съюзените и сдружени Велики сили, на които тя бе отстъпена по Ньойския договор.
II. Споменатите Велики сили, до подписванието на Ньойския договор, не бяха дали на българското правителство никакво основание да предполага, че отстъпената тям област ще бъде по-късно предадена на Гърция. Напротив, обстоятелството, че с Ньойския договор на Гърция се даваше Скече с околността, показваше, че това бе всичкото, което тя ще получи от територията, откъсната от България. Ако българското правителство да беше предупредено и да бе имало причина да предполага, че Деде Агач ще бъде впоследствие даден на Гърция, то не би подписало договора в настоящата му форма.
III. Задължението да се даде на България излаз на Бялото море биде поето съвъкупно от всички Велики сили, на които Западна Тракия биде отстъпена, т.е. от Англия, Франция, Италия, Япония и Съединените Щати, и те съвокупно трябва да го изпълнят. Фактът, че Съединените Щати фигурираха между държавите, поели това задължение, бе един от мотивите, които обусловиха решението на България да подпише договора. Отказът на американския сенат да ратифицира Ньойския договор изменява цялата основа на чл. 48 и създава едно ново положение.
IV. Най-сетне, като вземем предвид юридическия принцип, че никой не може да отстъпи другиму повече права, отколкото има, Англия, Франция, Италия и Япония са могли да отстъпят на Гърция само своя дял от общия суверенитет върху Западна Тракия, но не и дела на Съединените Щати. Това обстоятелство прави гръцкото юридическо владение върху Западна Тракия несъвършено.
Това мое изложение произведе тук известно впечатление. „Ню Йорк Таймс“ му посвети цяла статия. Допълнително аз поисках по моята теза мнението на един от най-големите тукашни юристи, член на Върховния касационен съд на Съединените Щати, както и на един американски професор по международно право, който се ползува с висока репутация. И двамата ми заявиха, че по първите три точки са напълно съгласни с мене, а по четвъртата са в затруднение, защото въпросът е много сложен и изисква специално изучвание. Едно резюме от моето изложение биде обнародвано и в българските вестници. За жалост, то мина незабелязано.
Аз, разбира се, не искам да кажа, че тия юридически аргументи трябва да бъдат изнесени сега засега на дипломатическа почва, но добре е те да бъдат проучени и да се види дали могат да образуват едно принципиално гледище на България, което тя ще пази за по-добри времена, когато Европа ще бъде по-отзивчива към правото. Гръцкото правителство, което не е да не знае, че положението му в свръзка с чл. 48, е уязвимо, не е престанало да иска да доде с нас до едно споразумение, което да ликвидира в международно отношение целия въпрос, без да ни направи съществени отстъпки. Твърде естествено бе, щото г. Венизелос да поднови тоя опит. Но това не бива да измени досегашната линия на поведение на България. Мене се чини, че нашият отговор на неговите внушения трябва да бъде следният: с Гърция ние сме винаги готови да влезнем, на практическа почва, във всички възможни спогодби, имеющи за цел да улеснят и да развият търговските ни отношения; що се касае, обаче, до излаза ни на Бялото море, той е предмет на специално задължение от страна на пет Велики сили и ние ще очакваме от тях да изпълнят обещанието си, когато намерят момента за благоприятен.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
