„облак с форма на камила“ от Алина Нелега (изд. „ICU“, преводач: Лора Ненковска) ни предлага нов и съвременен прочит на Хамлетовата история, този път от гледната точка на майката. Кралството е театърът, сцената е животът в съвременното общество. Спектакълът, който несъстоялият се между тях диалог изгражда, е за разпадащото се семейство и за скритите властови механизми, неизменно движещи динамиката на човешките взаимоотношения.
Образът на майката е използван като ключ към позицията на жената, разгледана през съвременната чувствителност. Въпросите за вината, за обичта, за трудния период на средната възраст и осъзнаването на независимостта на детето, изневярата и психозата като начин на съществуване на възрастните са кодовете, през които можем да се върнем към една от най-прекрасните истории за живота като театър, която не спира да вълнува хората векове наред.
Прочетете откъс от романа при нас.
***
Върви си в стаята, ми идва да ти кажа, сякаш си на десет, както тогава, когато се прибра разплакан, но не заради това, което ти се беше случило, а ридаещ от страх да не бъдеш наказан, не защото съжаляваше и пет пари не даваше за това, че съм бясна, нито за новата кожена ученическа чанта, която се пързаляла толкова добре, най-добре от всички! и целият клас се беше пускал с нея по леда, със скъпата ти чанта, която ден след като ти я бях купила, ти донесе изпокъсана и парцалива. От ъглите се подаваха мокри и изцапани тетрадката по математика и учебникът по география, от джоба извади бележника, който трябваше да сложим да се суши на парното, че да можем да възстановим нещо от забележката на учителката, разтекла се по мократа хартия – така или иначе не можах да подпиша онзи оръфан парцал, че съм уведомена за вината ти. Искаше да бъдеш наказан, за да се избавиш от страха, а аз прокарах ръка по мокрия ти гръб, взех подгизналото ти яке и сложих и него да се суши върху радиатора. Ти стоеше като вцепенен, със зачервени бузи и подути от плач очи, трепереше като сега и очакваше, както си беше покрит със сняг, изпълнен с надежда и страх, да бъдеш наказан. Но аз не можех да сторя друго, освен да сложа всичко да се суши. И тогава ти ме попита как ще те накажа, а аз ти отговорих, смени тия мръсни дрехи, отиди си в стаята и се накажи сам. Не отнех страха ти, оставих те сам с него, десетгодишно дете самò със страха си, между четирите стени. А аз не се заех с мокрите и унищожени учебници, с тъничките тетрадки с намокрените страници с домашни, изписани с неуверената калиграфия на едрия ти подреден почерк, нито се заех веднага да шия и лепя чантата ти; не стоях цяла нощ като добра майка да я кърпя и оправям. Занесох я в театъра и до вечерта ми я направиха като нова, даже бяха подсилили ръбовете с по още един тегел. Купих нови учебници и помолих драматурга на театъра да препише всичките ти домашни внимателно и прецизно, да изимитира почерка ти на захвърлено дете и всичко това, за да не каже някой на следващия ден, че майка ти не се грижи за теб и да не би хората да ме презрат, защото не съм добра майка. И бях добра, нали? Но може би беше по-добре да ти се бях скарала, да ти бях плеснала два шамара по задника, да ти се бях разкрещяла и да ти бях забранила компютъра, таблета и телевизора за цяла седмица. После можехме да се сдобрим, ти щеше да ми поискаш прошка, а аз щях да ти я дам. Но в действителност ние никога не се сдобрихме.
Наказанието и разплатата са двете страни на една и съща емоция; при липсата на разплата наказанието започва да буди удоволствие у наказания, казва Сорана. Наказанието обаче буди удоволствие и у наказващия, което пък усилва негативното поведение на наказания. Не мога да ти кажа какво да правиш, но трябва да знаеш, че е добре да наблягаме на положителни поведенчески реакции, а негативните да пренебрегваме, защото само по този начин получаваме подходяща положителна реакция у детето, добавя важно тя. Тогава без наказание и без разплата какво ни остава – единствено изправяне пред собствената ни съвест със страх. Оставих те сам със страха, не ти подадох ръка за помощ дори по-късно, когато се прибра в два през нощта пиян и напушен, след като не си вдигаше телефона, нито отговаряше на съобщенията ми и си мислех да се обадя в полицията; радвам се, че си цял-целеничък и не те наказах, като че беше само на шестнайсет и нямах никаква идея с кого и къде беше пил и защо се беше бил така, дезинфекцирах подутото ти лице и държах главата ти, докато повръщаше в тоалетната, после те отведох до кревата, а на следващия ден ти с надежда очакваше наказанието си, обаче аз се престорих, че не се е случило нищо сериозно, лицемерно и благо ти обърнах внимание върху рисковете от злоупотребата с алкохол и наркотици – в дом, в който купоните преливаха един в друг и се пиеше от сутрин до вечер – а ти само поклати глава, както ми се стори, облекчено, но всъщност беше започнал да се помиряваш със страха си. Докато аз тайничко се самопоздравих, че съм успяла да бъда разбираща и добронамерена и не съм подсилила негативното ти поведение. Знаем какво се случи после. Така че не се сдобрихме дори и тогава.
Можете да закупите книгата от сайта на издателството, както и от Ozone.bg.
