„Светлина между два океана“ от М. Л. Стедман (изд. „Обсидиан“, преводач: Любомир Николов) ни предлага една незабравима история, в която доброто и злото имат едно и също лице.
1920 г. След четири години на Западния фронт Том Шърборн се е завърнал в Австралия и е назначен за пазач на фара на Янус Рок. Той е единственият обитател на този отдалечен от брега остров и се надява, че усамотението ще го откъсне от кошмарите на войната.
1926 г. Смелата и решителна Изабел, която сама е пожелала да сподели с Том суровото ежедневие насред океана, е на гроба на мъртвородения си син, когато чува бебешки плач. След три безуспешни опита да се сдобие с дете тя решава, че е полудяла. Но вълните наистина са изхвърлили на брега лодка, в която има труп на млад мъж и живо бебе. Том настоява веднага да докладва за инцидента. Но Изабел го моли да изчака един ден.
Драматичен роман за почтени хора, взели трагично решение. Те нарушават законите, за да послушат сърцата си.
Прочетете откъс от романа при нас.
10
27 април 1926 г.
Устните на Изабел бяха пребледнели, очите ѝ приковани в земята. Понякога тя все още плъзваше с умиление ръка по корема си, преди неговата гладкост да ѝ припомни, че е празен. А по блузите ѝ още имаше петна от последните струйки кърма, бликали в изобилие през първите дни като гощавка за недочакан гост. Тогава пак се разплакваше, като че току-що бе получила скръбната вест.
Тя се изправи с купчина чаршафи в ръцете – домакинската работа никога не спираше, също както работата на фара. След като оправи леглото и пъхна нощницата си под възглавницата, отиде на скалата да поседи край гробовете. Старателно се погрижи за новия, като се питаше дали младият розмаринов храст ще пусне корени. Изскубна няколко плевела покрай двата по-стари кръста, вече покрити с дългогодишна коричка от ситни кристалчета сол, нарастваща упорито въпреки поройните дъждове.
Когато по вятъра долетя бебешки плач, тя инстинктивно погледна новия гроб. Преди логиката да успее да се намеси, настана миг, когато съзнанието ѝ подсказа, че всичко е било грешка – това последно дете не е било мъртвородено, а живо и дишащо.
Илюзията се разсея, но плачът не. После Том извика откъм терасата на фара:
– На плажа! Лодка!
Тя изведнъж осъзна, че това не е сън, и се втурна да го догони по пътеката към лодката.
Човекът вътре бе мъртъв, но Том извади изпод седалката на носа малък писклив вързоп.
– По дяволите! – възкликна той. – По дяволите, Изи. Това е…
– Бебе! Божичко! О, Том! Том! Хайде… подай ми го!
Отново бяха в къщата. Коремът на Изабел бе изтръпнал от самия вид на бебето – ръцете ѝ инстинктивно знаеха как да го поемат, да го успокоят и утешат. Докато го обливаше с топла вода, тя се възхити на нежната му кожа – изпъната, мека и без нито една бръчица. Целуна едно по едно малките пръстчета, отгризвайки ноктите много внимателно, за да не се одраска бебето. Тя пое в длан главичката му и с копринената кърпичка, която пазеше само за празници, избърса тънката коричка слуз под ноздрите и засъхналата сол от сълзи около очите. Мигът сякаш се сля с едно друго къпане, друго лице – действие, което просто е било прекъснато и сега продължава.
Да наднича в тези очи бе като да гледа лицето на Бог. Нито следа от маска или неискреност – крехката беззащитност на бебето беше поразителна. Обземаше я смирено страхопочитание при мисълта, че това нежно същество, това най-изящно творение от кръв, кости и кожата е намерило път към нея. Че е дошло точно сега, само две седмици след…
Беше невъзможно да го приеме за проста случайност. Крехко като падаща снежинка, бебето би могло тъй лесно да се стопи и потъне в небитието, ако теченията не го бяха понесли уверено и безпогрешно към Корабокрушенския плаж.
В пространството преди думите, чрез някакъв друг език от създание до създание, чрез омекване на мускулите и отпускане на вратлето бебето изрази доверието си. След като бе стигнал тъй близо до лапите на смъртта, сега животът се сливаше с живот, както водата се слива с вода.
Емоциите заливаха Изабел: удивление от хватката на миниатюрните ръчички около нейния пръст; умиление пред сладкото мъничко дупе, което все още не беше закръглено; благоговение пред дъха на бебето, което жадно поглъщаше околния въздух. А под всичко това глухо стенеше тъмната пуста болка.
– Виж как ме разплака, сладурче – каза Изабел. – Как успя да го направиш? Ах, мое дребничко, съвършено мъниче!
Тя вдигна бебето от ваничката като свещено приношение, положи го върху меката бяла кърпа и започна да попива влагата, както се попива мастило от ръкопис – без да разтрива, сякаш се боеше, че ако не внимава, може да го изтрие напълно. Бебето търпеливо изчака да бъде поръсено с пудра и повито с нова пелена. Без колебание Изабел се отправи към скрина в детската стая и се разрови из неизползваните дрешки. Извади жълта рокличка с патенца на горнището и облече детето.
Тананикайки приспивна песен, като прескачаше по някой ред тук-там, тя разтвори мъничката длан и се вгледа в линиите по нея. Те бяха там още от момента на раждането – вече предначертан път, който бе довел детето тук, на този бряг.
– О, моя малка, малка красавице – каза тя.
Но изтощеното бебе вече спеше дълбоко; дишаше лекичко и забързано, потръпвайки от време на време. Държейки детето с една ръка, Изабел отиде да сложи чаршаф на легълцето и да извади одеялцето, което бе изплела от мека агнешка вълна. Не намираше сили да го остави – все още не. Някъде далече, отвъд пределите на съзнанието, потокът от химикали, които до неотдавна подготвяха тялото ѝ за майчинството, тайно преобразяваха нейните чувства, насочваха мускулите ѝ. Осуетените инстинкти отново се втурваха към живота. Тя занесе бебето в кухнята и го отпусна в скута си, докато прелистваше книгата с детски имена.
Пазачът е отговорен за всяка вещ във фара. Те до една се описват, прибират, поддържат и проверяват. Нищо не убягва от погледа му. Заместник-директорът на Фаровата служба иска отчет за всичко – от тръбите за горелките до мастилото за дневниците, от метлите в килера до стъргалката за обувки пред вратата. Всеки предмет е документиран в подвързания Регистър на оборудването – дори овцете и козите. Нищо не се изхвърля, нищо не се бракува без официално одобрение от Фримантъл или, ако е много скъпо, от Мелбърн. Тежко на пазача, комуто не достига кутия с резервни мрежи или галон нафта. Независимо колко далече от света живеят, пазачите са забодени на карфици като пеперуди в хербарий и няма как да избягат. Фар не се поверява на първия срещнат.
Дневникът разказва за живота на пазача с една и съща неизменна писалка. Точната минута, когато е светнал фарът, точната минута, когато е изгасен на другата сутрин. Времето, преминаващите кораби. Кои са подали сигнали, кои само са минали през бурното море покрай острова, прекалено улисани в борбата с вълните, за да подадат сигнал по морза, или – както все още се случва понякога – чрез Международния сигнален код: откъде идват и накъде пътуват. Понякога пазачът си позволява да прояви остроумие, украсявайки началото на новия месец със сложна заглавна буква или винетка. Той може тайно да отбележи, че инспекторът от Фаровата служба е потвърдил отпуска му за дългогодишен трудов стаж, тъй като никой не би си позволил да отрече написаното. Но волностите свършват дотук. Дневникът е светата правда. Янус не е застрахователна агенция; не е и метеорологична станция, от чиито прогнози зависят корабите, тъй че, щом Том затваря страниците на дневника, едва ли нечии очи някога ще ги погледнат отново. Но докато пише, той изпитва особен покой. Вятърът все още се измерва по система от епохата на платноходите: от „спокоен (0 – 2 бала, достатъчен за корабоплаване)“ до „ураганен (12 бала – нито едно платно не може да му устои, дори и в движение)“. Том се наслаждава на този език. Връща се мислено към хаоса, към годините, когато фактите се манипулираха и човек не можеше да знае, камо ли да опише какво, по дяволите, се случва, докато експлозиите разтърсват земята около него. Той се радва на лукса да изписва прости истини.
И затова в деня, когато пристигна лодката, Том се сети най-напред за дневника. Беше му станало като втора природа да докладва за най-дребното нещо, което можеше да има значение – задължаваха го не само правилата на професията, но и законите на страната. Неговата информация можеше да бъде само една малка частица от пъзела, но такава, която единствено той бе в състояние да допринесе, и бе жизненоважно да не пропуска да го направи. Сигнална ракета, струйка дим на хоризонта, парче метал, изхвърлено на брега, което може да се окаже останка от корабокрушение – всичко се записваше с неговия уверен и равен почерк, леко наклонен надясно.
Той седеше на бюрото под залата с фенера и автоматичната писалка в ръката му търпеливо изчакваше да изпише дневния доклад. Един мъж беше мъртъв. Хората трябваше да бъдат уведомени, да се проведе разследване. Макар че писалката беше почти пълна, той добави още малко мастило в резервоара. Провери някои подробности от предишните страници, после се върна на най-първия си запис от онази навъсена сряда преди шест години, когато пристигна на Янус. От тогава насетне дните следваха като надигането и спадането на приливите и отливите и сред всичките тези дни – когато беше уморен като куче от спешни ремонти или нощни бдения по време на буря, или когато се чудеше какво, по дяволите, търси там, дори през дните на отчаяние след спонтанните аборти на Изабел – нямаше нито един, когато изписването на страницата да го е притеснявало толкова. Но тя го бе помолила да изчака един ден.
В мислите си се върна към онзи следобед само преди две седмици, когато се прибра от риболов и го посрещнаха виковете на Изабел:
– Том! Том, ела бързо!
Втурна се към къщата и я завари да лежи на пода в кухнята.
– Том! Нещо не е наред – изстена тя. – Идва! Бебето идва.
– Сигурна ли си?
– Разбира се, че не съм сигурна! – отвърна яростно тя. – Не знам какво става! Аз просто… О, мили боже, Том, боли!
– Нека да те вдигна, трябва да станеш – подкани я той и коленичи до нея.
– Не! Недей да ме местиш. – Тя се задъхваше, бореше се с болката за всеки дъх, всяка дума звучеше като стон. – Много ме боли. О, боже, нека да спре! – извика тя, а кръвта се процеждаше през роклята ѝ по пода.
Не беше както предишния път – Изабел вече влизаше в осмия месец и досегашният опит на Том не можеше да помогне.
– Кажи ми какво да правя, Из. Какво искаш да направя?
Тя трескаво дърпаше дрехите си, опитвайки да се съблече.
Том повдигна бедрата ѝ, смъкна бельото през глезените, а тя стенеше все по-силно, гърчеше се и виковете ѝ отекваха над острова.
Раждането бе колкото преждевременно, толкова и бързо. Том безпомощно гледаше как бебето – нямаше съмнение, че е то, неговото бебе – излиза от тялото на Изабел. Беше окървавено и мъничко – подигравателно, умалено копие на детето, което чакаха тъй отдавна, удавено в потока от кръв, тъкани и секрети на жена му, неподготвена за неговото идване.
Около трийсет сантиметра от главата до петите; не по-тежко от пакет захар. Не помръдваше, не издаваше звук. Том го пое в ръцете си, разкъсван между изумлението и ужаса, без да знае какво трябва да направи или да чувства.
– Дай ми я – изпищя Изабел. – Дай си ми бебчето! Искам да я прегърна!
– Момченце. – Само това му дойде наум да каже, докато подаваше топлото телце на жена си. – Било е момченце.
Вятърът продължаваше своя унил вой. Следобедното слънце все така сияеше през прозореца, обгръщайки в злато жената и нейното почти истинско бебе. Старият часовник на стената в кухнята все така отмерваше минутите с педантична точност. Един живот бе дошъл и отминал, без природата да му отдели и секунда. Машината на времето и пространството продължаваше да мели, а хората се изсипваха през нея като мливо през воденични камъни.
Изабел бе успяла да се понадигне и изхлипа при вида на миниатюрното телце, което бе дръзнала да си представи по-голямо, по-силно – истинско дете на този свят.
– Бебето ми, бебето ми, бебето ми, бебето ми… – шепнеше тя като магическо заклинание, което би могло да го възкреси.
Лицето на мъничкото същество беше мрачно и тържествено, като на монах в дълбока молитва, със затворени очи и запечатана навеки уста – вече се бе върнало в онзи свят, който явно не желаеше да напусне.
А стрелките на часовника все тъй усърдно пълзяха по пътя си. Отмина половин час, без Изабел да промълви и дума.
– Ще ти донеса одеяло.
– Не! – Тя сграбчи ръката му. – Не ни изоставяй.
Том седна до нея, прегърна я през раменете и тя зарида, притиснала лице в гърдите му. Кръвта бе започнала да съхне по краищата на локвичката на пода. Смърт, кръв, утеха за ранените – всичко това му беше познато. Но не по този начин: с жена и бебе; без взривове и кал. Всичко останало бе точно както трябва да бъде: чиниите с върбови клонки стояха спретнато на сушилката; кухненската кърпа висеше върху вратата на фурната. Тавата с кейка, който Изабел бе изпекла тази сутрин, лежеше преобърната на масата, все още покрита с влажна кърпа.
След известно време Том попита:
– Какво ще правим? С… с него?
Изабел погледна изстиналото създание в ръцете си.
– Запали бойлера.
Том я изгледа втренчено.
– Запали го, моля те.
Все още объркан, но и притеснен да не я разстрои, Том се изправи и отиде да запали бойлера. Когато се върна, тя каза:
– Напълни коритото за пране, когато водата се стопли.
– Ако искаш да се изкъпеш, ще те отнеса в банята, Из.
– Не е за мен. Трябва да го изкъпя. После виж в шкафа за бельо, там са хубавите чаршафи – онези, бродираните. Ще донесеш ли един?
– Из, мила, ще има време за всичко това. Ти си най-важна в момента. Ще отида да подам сигнал. Да пратят кораба.
– Не! – Гласът ѝ стана свиреп. – Не! Не искам… не искам тук други хора. Не искам някой друг да знае. Все още не.
– Но, скъпа, ти загуби толкова много кръв. Бяла си като призрак. Трябва да повикаме лекар, който да те отведе.
– Коритото, Том. Моля те.
Когато водата се стопли, Том напълни металното корито и го сложи на пода до Изабел. Подаде ѝ хавлиена кърпа. Тя я потопи във водата и съвсем нежно, като покри с плата само връхчето на пръста си, започна да милва лицето, отмивайки воднистата кръв от прозрачната кожа. Бебето оставаше унесено в молитвите си, в някакъв таен разговор с Бог, докато тя потапяше кърпата във водата, за да я изплакне. Изстиска я и започна отново, наблюдавайки втренчено, може би с надеждата, че очите могат да трепнат или миниатюрните пръстчета да се раздвижат.
– Из – тихо каза Том и я погали по косата, – сега трябва да ме послушаш. Ще ти направя чай с много захар и искам да го изпиеш заради мен. Ще донеса одеяло да те завия. И малко ще поразчистя тук. Не е нужно да ходиш никъде, но трябва да ми позволиш да се погрижа за теб. Без възражения. Ще ти дам таблетки морфин за болката и няколко хапчета желязо. Искам да ги изпиеш заради мен.
Гласът му беше кротък и спокоен, сякаш просто изброяваше фактите.
Омагьосана от ритуала, Изабел продължи да почиства телцето, чиято пъпна връв все още бе свързана с плацентата на пода. Тя едва вдигна глава, когато Том я наметна с одеяло. След малко той се върна с кофа и парцал, коленичи и започна да бърше кръвта.
Изабел отпусна телцето в коритото, за да го измие, като внимаваше да не потопи лицето. Изсуши го с кърпа, после плътно го пови в друга, както си беше с плацентата.
– Том, би ли разстлал чаршафа на масата?
Той измести тавата с кейка настрани и разпъна бродирания чаршаф, сгънат на две. Изабел му подаде вързопчето.
– Сложи го отгоре – каза тя и той го отпусна върху чаршафа.
– Сега трябва да се погрижим за теб – каза Том. – Има още топла вода. Ела да те почистим. Хайде, подпри се на мен. Само не бързай. Бавничко…
Тежки алени капки бележеха пътя им от кухнята към банята, където той на свой ред избърса лицето ѝ с хавлиена кърпа, изплакна я в легена и започна отново.
Един час по-късно, облечена в чиста нощница и със сплетена коса, Изабел лежеше в леглото. Том продължи да гали лицето ѝ, докато накрая тя се предаде на изтощението и морфиновите таблетки. После той се върна в кухнята, довърши почистването и сложи зацапаните дрехи да киснат. Когато се стъмни, седна на масата и запали лампата. Помоли се над мъртвото бебе. Безбрежният океан, вечността и часовникът, който обвиняваше времето, че отминава – всичко това тук изглеждаше още по-безсмислено, отколкото в Египет или във Франция. Беше виждал толкова много смърт. Но в покоя на тази имаше нещо особено – сякаш липсата на гърмежи и крясъци му позволяваше за пръв път да я види истински и изцяло. Мъжете, които бе придружавал до границата на живота, щяха да бъдат оплакани от майките си, но на бойното поле любимите хора бяха далечни и недостъпни дори за въображението. Да види дете, откъснато от майка си в самия момент на раждането – откъснато от единствената жена в света, на която държеше Том, – бе далеч по-страшна болка. Той отново погледна сенките, хвърляни от бебето и кейка до него, покрит с кърпа като близнак под саван.
– Все още не, Том. Ще им кажа, когато съм готова – настоя на следващия ден Изабел, докато лежеше в леглото.
– Но майка ти и баща ти… те ще искат да знаят. Очакват те да се прибереш със следващия курс. Очакват първото си внуче.
Изабел го погледна безпомощно.
– Точно така! Те очакват първото си внуче, а аз го загубих.
– Ще се тревожат за теб, Из.
– Тогава защо да ги безпокоим допълнително? Моля те, Том. Това си е наша работа. Моя работа. Не сме длъжни да казваме на целия свят. Нека да си помечтаят още малко. Ще им пратя писмо, когато Ралф дойде отново през юни.
– Но дотогава остават седмици!
– Том, просто не мога. – Една сълза капна на нощницата ѝ. – Така поне ще имат още няколко седмици щастие…
Той отстъпи пред нейното желание и остави дневника да мълчи.
Но онова беше различно – то беше личен въпрос. Появата на лодката не му оставяше подобна свобода. Сега той започна записките в дневника от парахода, който бе видял тази сутрин – „Манчестърска кралица“, – плаващ за Кейптаун. После отбеляза тихото време, температурата… и остави писалката. Утре. Щеше да разкаже цялата история за появата на лодката утре, след като изпрати сигнала. За момент се замисли дали да остави празно място и впоследствие да го попълни, или е по-добре просто да остави да се подразбира, че лодката е дошла по-късно, отколкото беше в действителност. Той остави празно място. Утре сутрин щеше да подаде сигнал и да каже, че са били твърде заети с бебето, за да осъществи контакта по-рано. Дневникът щеше да казва истината, само че малко по-късно. Един-единствен ден. Той зърна отражението си в стъклото на рамката със Закона за фаровете от 1911 г. и за миг не успя да разпознае чие лице вижда там.
– Не ме бива много в тия неща – каза Том на Изабел в следобедните часове след пристигането на бебето.
– И никога няма да те бива, ако стоиш със скръстени ръце. Искам просто да я държиш, докато проверя дали млякото се е затоплило. Хайде, няма да те ухапе – добави с усмивка тя. – Поне засега.
Детето едва покриваше ръката на Том до лакътя, но той го пое боязливо, сякаш си имаше работа с октопод.
– Само стой неподвижно за минутка – каза Изабел, намествайки ръцете му. – Добре. Дръж ги така. А сега… – тя внимателно коригира позата му – детето е изцяло твое за следващите две минути.
И отиде в кухнята.
Том за пръв път оставаше сам с бебето. Стоеше изпънат мирно като новобранец на строева проверка. Детето започна да се върти, да мята крачета и ръчички насам-натам и това окончателно го сащиса.
– По-кротко! Недей така, де! – рече умолително той, опитвайки се да го прихване по-здраво.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки,
