Майка разказва приказка на болното си дете – за момче и момиче в пустинята, за архипелаг на сънищата, небесен град и черна птица, която носи със себе си безкрайната нощ. Болестта и сънят се преплитат и детето пропада в този свят на изгубена любов. Спасението му ще зависи от отчаят детектив, чиято сянка разгадава случаите му, както и от мъж, който мрази чехли.
В своята нова книга „Момчето, което завърза Луната за Земята“ (изд. „Жанет 45“) Мартин Касабов развива умело интереса си към странни, паралелно съществуващи светове и времена: пустини, морета, миражни източни градове, лунни пейзажи. Колкото и да са необичани, приказни по своята атмосфера, тези пространства щедро предоставят видения ключове за изграждане на мостове към всекидневието на едно момче от близкото минали, спечелило… уокмен при пътуването си до столицата. Времената се преплитат, деца и родители се следват и застигат по пътищата си един към друг. Но над всичко и всички се извисява мощта на разказването.
Прочетете откъс от романа при нас.
******
СЪНИЩА В ПУСТИНЯТА
Някъде източно от Маракеш, а може би на запад, близо до града, в който хората ядат кучета и в който най-красивите залези облизват покривите на къщите, има пукнатина между скалите. Случвало се е милостивите звезди да насочат светлината си така че някой пътник случайно да я открие и да се провре между древните камъни. Веднъж попаднал в пустинята от другата страна, той непременно откривал, че много от нещата, които смятал за невъзможни, са обикновени като пясъка под краката му.
Била съм там и знам, че в тази огледална пустиня момче и момиче вървят винаги заедно. Тя е дъщерята на богат собственик на камили, който от скоро е пристигнал в Града на търговците, момчето работи за него. От седем месеца търсят кладенци, които момчето записва в тефтера си. Тя не трябва да е там. Избягала е от баща си, взела е от него единствено някакъв гребен с рапан, който ѝ е подарил, когато все още усещала любовта му.
Тя използва момчето за компания, докато реши накъде да поеме, дълбоките му кафяви очи я успокояват, уверяват я, че време винаги ще има, че няма нужда да бърза. Скрили са се от слънцето в зеленикава палатка в подножието на дюна. В задуха под опънатата животинска кожа тя разказва последния си сън.
– Кажи ми, когато стигнеш до края – обръща се към него, но той не е сигурен дали ще стигне. Ръката му трепери.
Не е наясно с мястото, нито с времето, нито с посоките, за нищо не е наясно, освен с образа на гъста гора, която вижда, когато затвори очи, когато мисли за нея – струва му се, че я вижда далеч сред дърветата и колкото повече върви, толкова повече тя се отдалечава. И тогава, дори да е невъзможно, трябва да се обърне и да поеме в обратната посока, тогава тя лека-полека се приближава и той чува пукота на клони в мрака зад гърба си. А как по-лесно би било да продължи да върви, докато не усети дъха ѝ по косъмчетата на врата си, но той е слаб и винаги рано или късно се обръща и чува единствено грак на птица.
– Стигна ли? – пита тя отново, той свежда глава и продължава да драска в кожения тефтер.
Неестествен и зъл ден е, когато тя не говори. Срещна я е преди седем месеца в двора на баща ѝ, който му възложи да опише кладенците. Не подозираше, че ще избяга с него. Стоеше в сумрачния ъгъл, мълчалива и тъжна, сключила ръце зад гърба си като мраморна статуя. Въпреки че бе красива, не я заговори, понеже не бе видял още очите ѝ.
Ходът им през следващите месеци бе станал еднакъв, стъпките потъваха в пясъка с общата песен на песъчинките.
– Стигнах – казва ѝ.
– Това, което видях след това – продължава тя – бяха огромни машини със заоблени тела, които слагаха хора в други машини, оцветяваха ги в ярки цветове и ги пускаха да се движат по света, да обикалят в търсене на нещо за правене. Понякога човекът в машината избираше да събира боклуци, друг път изцеждаше сока на някое дърво и го превръщаше в прахоляк, който разпръсваше в небето. Някои машини влизаха в река и оставаха там завинаги. Никой не бе съвсем сигурен защо са разпоредени нещата по този начин, но всеки гледаше да си върши работата и светът бе по-цветен така, а на хората им бе важно да виждат цветовете ярко, да ги усетят на небцето си. Някои отваряха стъкления купол на машините и изплезваха език към вятъра, който довяваше сладки частици и човекът оставаше видимо доволен. Но това бе само за кратко. И не съм съвсем сигурна, че това бяха хора и не съм сигурна, че бих намерила покой в света им.
Тя спира и момчето вдига поглед. Седнала е с гръб към него, реше косата си с гребен, в чийто център наднича окото на седефен рапан.
– Записа ли?
– Записах. Какво са машини?
– Ще ти разкажа друг път.
Тя се изправя и излиза в горещия следобед. Изтупва пясъка от жилетката си и я прибира в малката торба, която носи през рамо. Увива главата си с парче плат. Момчето знае, че ако ги открият, ще плати с живота си. Нощта, когато тя го събуди и опря нож в гърлото му е отплувала като ладия в миналото. Каза му, че няма избор, че трябва да я последва или ще разкаже на баща си как е опитал да я насили. На другия ден, след като бяха уговорили маршрута по картата с баща ѝ, тя влезе в стаята му и показа мястото, където трябва да я изчака. След няколко часа го бе настигнала.
Сякаш са били други хора преди седем месеца, две непознати души. Тя влиза обратно в палатката и казва, че е време да продължат. Нещо в пъстрите ѝ очи го събужда, винаги тези очи, в които потъва като в пясъчни ями.
Скоро наближават краката на Бога, който пише песни. В краката му е разположен Градът на търговците, откъдето са избягали преди седем месеца. Момчето се бои да се върнат тук, но тя настоява да предаде на баща си работата, която са свършили. Момчето се бои, че бащата ще разбере за неговата любов, страхува се от тъгата в очите му и че ще се почувства като крадец.
Градът на търговците е място, където хората вършат делата си, докато Богът над тях пише песни. Листовете падат като платна и покриват заетите пътища. Някои се спират и четат текстовете, други подхващат мелодията, на трети толкова им е писнало от песните, че проклинат скритото от листовете слънце, че не ги е прогорило при падането им. „Няма ли слънцето най-накрая да изпепели тези листове“ – питат и поглеждат към морето. Някои се натъжават, защото им липсва просторът на водната шир, откъдето са дошли навремето, надяват се да се надигне и да ги погълне. Но водата остава спокойна, а листовете продължават да падат. Богът въздиша и започва нова песен, а търговците търкалят дървените си каруци в търсене на задачи за вършене. Всичко е ярко в тази земя и напомня на момчето за съня на момичето, за всичко сладко, което се лепи по езика като розов памук.
Събират палатката и си разделят плата, подпорите и въжетата по равно. Късен следобед е, слънцето клони към залез. Момчето е по-младо от нея и не разбира кой знае какво, освен, че луната не може да се завърже за земята и че когато си млад е хубаво понякога да се обръщаш към себе си и да казваш „обичам те“. В такива моменти то спира някъде зад нея и изговаря думите, но внимателно, да не го чуе тя, докато гледа на другата страна, да не би да си помисли, че говори на нея, макар че би могло, защо не, дори толкова рано… Топлина се разлива по тялото му след тези думи, като разпукан залез, като плод на дърво, около който жужат гладни оси. Момчето притиска към себе си болката, не я оставя да си отиде, тя е негова, създава картини, които вижда през затворените си клепки.
След няколко часа отново разпъват палатката. Понякога, докато забива подпорите в пясъка, ръцете им се докосват. Вечерта наклаждат огън с малкото останали съчки, които са взели от града предния ден. Тя отново мълчи, сресва косите си и се обръща към него. Той се смущава.
– Това е – казва тя. – Време е да спим.
Двамата влизат в палатката и всеки ляга, обърнат на своята страна. Телата им не се докосват, момчето изчаква да чуе по дишането ѝ, че е заспала, преди да се отпусне. Той също сънува и сънят му е огледален на нейния. Тя никога не го пита, той никога не ѝ разказва.
В неговите сънища птици се спускат в синевата под слънцето, докато вълните стигат до ръба на света и оттам подават пръски към великото огнено кълбо – пръски, които не достигат огнените езици, които падат от края на света надолу към самия космос. Никой никога не е сътворил стихове за тази отскочила вода, дори Богът, който пише песни. Момчето пада в съня си с тези пръски, дава им любовта си и дори космосът не е достатъчен да ги приеме.
После идват розовото и синьото. Тя изведнъж е до него, въртят се до припадък, но припадък няма, само разклащане като във фуния. Тогава единият стъпва върху пръстите на другия и двамата изчакват времето да се успокои. Като свредели пробиват небето двете им души, търсят се, протягат ръце един към друг и отново се отдалечават. Нищо не може да отнесе тези мечти на момчето до момичето, никога няма да има машина, която да ги разбере.
Това си спомня момчето, докато заспива до нея, това се надява да открие тя в съня си, който той е приел за свой. Тогава вятърът минава покрай палатката и се застоява, защото като дим скоро над нея се издига общият им сън.
Много е вероятно това да е краят на света, а Богът на песните да е пропуснал да го напише. Никъде по листовете не е посочено времето, никъде не се пее за болката. Богът само понякога притихва и поглежда нагоре в знак на колебание. Тогава някои хора обръщат поглед към него и също се чудят дали той знае нещо повече или като тях е оставен да страда по свой начин. Богът не разговаря с човеците, защото не ги вижда добре, оставя им песните си, в които пише единствено за любимата си. А човеците се дивят на аромата на хартията, на извивките мастило, които скачат като подивели риби.
Хората облизват понякога листовете, някои по-смели късат парчета и ги отнасят по домовете си, където ги скриват в чекмедже или скрин и понякога, в най-мрачните вечери, поглеждат вътре, за да видят дали светлината не е угаснала. Но светлината никога не угасва, защото не е натоварена със смисъл да носи надежда или каквото там човекът, откраднал хартията, вменява в нея. Човекът заспива спокоен, тъй като хартията е там и продължава да свети, отпуска се и сънува гърнета с жълтици в хралупата на сърцето си, и всичко се променя за заспиващия, в отмалата си той става щастлив. Колко малко му е трябвало – едно обикновено недоразумение.
Богът пише за любовта си към любимата, която е останала горе над облаците или е била спусната на другия край на света, където също пише своите тъжни песни, свири на арфа, плете, или може би отдавна е влязла в дълбоките води на морето. Богът не е прочел отредената им съдба, нея някой друг някъде записва. Хартията, на която пише богът, е розова и пръстите му също розовеят, розови са и гласните му струни. Когато богът говорил някога, там горе, сред своите, около него бухвали розови облаци, а приятелите му силно се смеели и пъхали пръсти в облаците, за да опитат вкуса.
Богът в младините си нямало нужда да записва нищо, защото говорел надълго и широко за онова, което виждал по земята и танцувал с любимата си, докато роклята ѝ капела в синьо. Боговете били направени от течност, която, ако някой се случило да умре, се разливала и вдъхвала живот на градина. Светъьт им бил изпълнен с разлистени цветове, които с уханието си напомняли за смъртта. Толкова била изпълнена със същността си любимата на бога, че капела през очите си и когато се прегръщали за дълго, част от нея влизала през ухото на бога и там розовото и синьото започвали да се въртят. Гъвкави нишки на щастие.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
