„Нашето вечно утре“ от Габриел Зевин (изд. „Ентусиаст“, преводач: Богдана Димитрова) е роман, който изследва природата на идентичността, креативността, провала, изкупителните способности на игрите и нуждата да се свързваме: да обичаме и да бъдем обичани.
Две деца се запознават в стая за игри в една болница в края на 80-те години. Едното придружава болната си сестра, а другото се възстановява след тежка катастрофа. Дните и месеците са дълги на такова място. Общата им любов към видеоигрите се превръща в споделен свят – на забавление, бягство от реалността и ожесточена конкуренция. Но това време скоро приключва.
Когато двамата се срещат няколко години по-късно, всички тези спомени ги връхлитат. Искрата е моментална и те започват да работят над това, което обичат – да правят игри, които да радват, предизвикват и увличат играчите, и едновременно с това в дигиталните светове намират интимността, която им се изплъзва в реалния живот.
Прочетете откъс от романа при нас.
*******
„Ичигоу“, въпреки че още не се казваше така, трябваше да бъде лесна игра. Нещо, което Сам и Сейди можеха да направят през лятото между втората и третата си година.
Макар че идеята двамата да направят игра, първо се беше зародила в неговата глава, след като изпробва „Сълюшън“, Сам не я сподели с нея чак до март. Беше нетипично за него да запази такова самообладание, но интуицията му подсказваше, че трябва да подходи бавно. Сейди беше заета с университета, беше изостанала с лекциите си заради онзи мрачен месец, причината за който все още оставаше неизвестна за Сам. Краткото обяснение, което беше дала за депресията си, бе „тежка раздяла“. Той усещаше, че е било нещо повече от това, но от уважение към нея не я притискаше да му обяснява. Между тях имаше рядък вид приятелство, което им позволяваше да запазят личните неща за себе си. Една от първопричините да станат толкова добри приятели беше, че тя не бе настоявала той да ѝ разказва за тъжното си минало, за да задоволи собственото си любопитство. Най-малкото, което той можеше да направи, беше да ѝ върне услугата.
Другото нещо, което го спираше, беше огромното удоволствие, което изпитваше от това отново да я има в живот си. Двамата лесно се бяха върнали към нормалния ритъм на приятелството си и се виждаха по няколко пъти на седмица за филми, хапване и игри. Компанията ѝ го правеше силен. Стана по-твърд в споровете и в изказванията си. Обръщаше по-малко внимание на нюигнлъндския студ, отколкото през изминалите две зими без Сейди, и мислеше далеч по-малко за постоянната лека болка в ходилото си. През повечето време Сам не живееше като инвалид, но калдъръмите, ледът и мудното темпо, с което трябваше да ги преодолява, показваха друго. Ако валеше сняг и в зависимост от това къде бяха лекциите му, понякога той трябваше да тръгва четиресет и пет минути по-рано, куцукайки през кампуса като почетен професор. Нито едно от тези неща не беше определящ фактор, когато момчето от Калифорния реши да следва висше на североизток, тъй като той не смяташе себе си за инвалид.
Връщайки се назад, той осъзна, че беше направил огромна грешка да сложи край на приятелството си със Сейди. Беше сгрешил да си мисли, че светът щеше да е пълен с много други хора като Сейди Грийн. Е, не беше, гимназията му със сигурност не беше. Сам таеше малка надежда, че в Харвард щеше да има такива хора, но университетът се оказа изключително разочароващ в това отношение. Да, там имаше умни хора. Имаше хора, с които можеше да завържеш двайсетминутен порядъчен разговор. Но да намериш някой, който да иска да си говорите 609 часа – това беше рядкост. Дори Маркс – той беше всеотдаен, изобретателен и интелигентен, но не беше Сейди.
Сам реши, че март беше крайният срок да убеди Сейди да направят игра. Студентите от Харвард и МТИ с високи резултати обикновено бяха направили плановете си за лятото още през март, че дори и по-рано. От своя гледна точка той усещаше, че трябва спешно да реши какво ще прави това лято. Горе-долу след година щяха да започнат да изискват студентските заеми – Харвард избираше студентите си според постиженията (и това беше много сериозна причина Сам да се насочи към него), но дори и неговият щедър пакет от финансова помощ не покриваше всичко. Не дължеше много, но не си представяше да моли Донг Хиун и Бонг Ча да му помогнат за заемите. Не беше отишъл в Харвард, за да мизерства. Бавно беше започнал да приема думите на Андерс Ларсон. Сам не харесваше висшата математика, не си представяше да вземе медали в областта в бъдеще, а и изобщо не му се струваше смислено да влиза в нови дългове, за да вземе образователна степен по математика. Най-вероятно щеше да започне работа в някоя техническа, финансова или подобна консултантска фирма – това правеха повечето от връстниците му. Ето какво сподели той пред Маркс:
– Това лято е последният ми шанс да направя нещо наистина голямо.
Една от предполагаемите му силни страни като артист и бизнесмен беше, че знаеше значението на драмата и на разиграването на сцени. Искаше мястото, на което щеше да помоли Сейди да работи с него, да е специално – сцената на техния бъдещ творчески съюз трябваше да е запомняща се. Дори тогава той усещаше, че ако направеха игра и ако тя се превърнеше в онова, което той си представяше, искаше да има история за деня, в който Сам Масър и Сейди Грийн бяха решили да работят заедно. Все още нямаше ясна идея за играта, но вече си представяше системата от знания на Сам и Сейди. Ала това беше истинският Сам – беше се научил да приема понякога болезненото настояще, като живееше в бъдещето.
Ето как си представяше да предложи на Сейди. Щеше да падне на колене и да каже: „Ще работиш ли с мен? Ще ми дадеш ли времето си? Ще се довериш ли на моето предчувствие, че това време ще бъде прекарано по най-добрия начин? Ще повярваш ли, че заедно можем да направим велики неща?“. Заради естествената си арогантност обаче не си представяше, че тя ще каже „да“.
Маркс му предложи да избере „Стъклените цветя“. Сам го беше попитал за най-интересното място в Харвард. Съквартирантът му беше екскурзовод в Харвард, но дори и да не беше, той представляваше онзи тип добре попътували водачи, които винаги знаеха най-добрите места във всеки град.
Колекцията от стъклени модели на цветя на Блашка* се състоеше от около четири хиляди изключително точни ръчно изработени и изрисувани модели от истинско стъкло. Бяха направени в края на XIX век от екипа на баща и син от Германия по поръчка на университета. Те даваха отговора на един проблем: как да съхраниш нещо, което е невъзможно за съхранение? Или, с други думи, как да спреш времето и смъртта? Имаше ли по-подходящо място да стартира компанията, която щеше да се превърне в „Нечестни игри“? В крайна сметка каква беше скритата основна задача на една видеоигра, ако не да заличи тленността?
Както Сейди го описа през 2011 година в интервю за блога „Потомците на любовта“:
С.Г.: Мейзър знаеше, че бях направила две игри в МТИ, в онзи момент нищо повече от миниигри. Онази с името „Сълюшън“ ми спечели малко внимание.
П.Л: Това е онази игра за Холокоста, нали? Заради нея почти са те изгонили от университета.
С.Г. (върти очи): Така Сам обича да разказва тази история. На него му харесва да има драма, но всъщност става въпрос за оплакване от един човек, не беше нещо кой знае какво… Но Сам – извинявам се, знам, че трябва да го наричам Сам Мейзър, но все забравям. Мейзър обожаваше „Сълюшън“. Смяташе, че тази игра беше като пробив за мен. Не бях сигурна дали някога щях да направя друга игра освен „Сълюшън“. Чувствах се доста „прегоряла“. Но към края на втората ми година Сам каза: „Искаш ли да отидем до „Стъклените цветя“? А истината е, че не исках. Изобщо не ми звучеше като нещо, което да искам да направя, а и е адски неудобно да стигнеш до Харвардския природонаучен музей от мястото, където живеех в МТИ. Но отидох, защото Сам – Мейзър! – е склонен да проявява леко упорство, когато иска нещо. А както вероятно знаете, той винаги иска нещо. [смее се].
И ето ни, вървим към изложението, но то е затворено. Нещо като ден за инвентаризация в музея или за почистване, или нещо такова. На вратата има плакат на Стъклените цветя и вероятно аз не съм първият човек, на когото това му прави впечатление, но е адски безсмислено да слагаш снимка на Стъклените цветя, защото макетите са толкова добри, че изглеждат като истински цветя.
Аз съм леко раздразнена, защото съм била целия този път да видя Стъклените цветя, които всъщност не исках да виждам. Ядосана съм и на Сам, че първо не се беше обадил в музея. Той сяда на една пейка, останал почти без дъх от ходенето, и пита:
– Какво ще правиш това лято?
– Какво имаш предвид? – питам аз.
И той продължава:
– Остани тук, вземи си три месеца и направи една игра с мен. Кармак и Ромеро са били колкото нас, когато са създали „Уолфенщайн 3D“ и „Командър Кийн“. Можем да използваме апартамента на Маркс [ Уатанабе, продуцент на „Ичигоу“] без пари. Вече питах.
Откакто бяхме деца, двамата винаги сме играли заедно, но преди той да изрече това, нямах никаква идея, че иска да прави игри. Сам винаги пазеше нещата около себе си в дълбока тайна. Но да, аз самата бях на кръстопът в кариерата си на дизайнер, а Сам бе прекрасен човек и най-старият ми приятел. Така че си помислих: Защо не? Ако се получи, супер! А и апартаментът на Маркс беше адски симпатичен – панорамни прозорци с гледка към река Чарлс, намираше се на улица „Кенеди“, на запад от площад „Харвард“.
Е, казах му, че ще помисля, но ми се струва, че той знаеше, че ще го направя.
Тръгваме обратно към града, той ме поглежда сериозно в очите и казва:
– Сейди, когато разказваш тази история, кажи, че съм те попитал на изложбата на Стъклените цветя. Не споменавай, че е била затворена.
Митичността, историята или както и да се нарича това, винаги беше от първостепенна важност за Сам. Така че, предполагам, го предавам, като разказвам тази история сега.
*Моделите са направени между 1887 и 1936 г. от Леополд и Рудолф Блашка, баща и син, творили със стъкло и живели в близост до Дрезден. – Б. р.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
