„Последни истории“ от Олга Токарчук (изд. „ICU“, преводач: Мира Костова) е роман – изследване на живота и смъртта през погледа на три жени от едно семейство – Параскева, Ида и Мая; баба, майка и дъщеря. В тази книга къкри първичният бульон на множество други книги на Токарчук, идеите са в зародиш, набъбват и след години ги виждаме узрели със смисъл. Роман – карта и пътеводител в света навътре.
Прочетете откъс от книгата при нас.
****
Дори не се съблича, няма да може да спи. Стои насред тъмната, хладна стая, където мирише на ябълкова влага. Измъчва я чувството, че нещо е пропуснала, че е станало нещо ужасно и важно, за което не се сеща. Всички други мисли са готови да ѝ хрумнат, падат като зрели сливи, шльок, шльок. Само тази не се оставя да бъде уловена. Има чепата форма, грапава и дори бодлива повърхност. Гореща е, не се пипа. Пàри. Нещо се е случило, но Ида не знае какво, нито кога. Разстила пред себе си случките като покрито със сняг шосе, търси ориентири. Трябва да сложи всичко в ред, тогава ще се успокои. Дочува гласовете на тези отдолу, нищо ново – тътрене на крака, стъпки по дървените стъпала, скърцане на врата, пускане на вода в банята, стон на помпа, когато я включиш ненадейно.
Никога не ставаше така, както тя очакваше, май в това е тайната на живота, си мисли сега. Винаги трябва да се появи нещо изненадващо, непредвидимо. Това са всъщност два живота. Единият е представата за това, което трябва да се случи, как трябва да стане, не фантастична представа, не изсмукано от пръстите, а резултат от продължително и трудно обучение – учене по учебници, изслушване разкази на хора, гледане на филми и новини. Така трябва да бъде, така става при другите, и понеже по нищо не се различавам от тях, тази версия би трябвало да се отнася и за мен. Това е една визия, още навремето преживяна и интерпретирана, разбрана и включена в архива на никога неслучилото се. Като един голям склад с простиращи се в безкрайността халета, а всяко от тях с надпис Така би трябвало да бъде. Тук животът се подрежда и протича смислено, би могъл да бъде учебник за другите, за ненапредналите. И би могло да се води дискусия, всички биха се разбирали взаимно, думите биха означавали едно и също, би имало добри и лоши постъпки, благоприятни и неблагоприятни обстоятелства. Всички случки, дори най-незначителните, тук биха имали свой стил, биха били съществени, биха участвали в логичния ред от причини и следствия, биха събудили доверие и възхищение – стъклени, хлъзгави топчета с цветни фигурки в средата. Тук би била и студентската сватба с Николин, скромна и тържествена; би бил и моментът, когато ѝ донасят за първи път Мая да я накърми; когато родителите ѝ пристигат при нея, докато следва, чакат я във фоайето на студентското общежитие, провинциални, неуверени, с побелели коси; Мая яде какаов сладкиш, цяла омазана; химикалката на Николин оставя върху лист хартия ситни, почти нечетливи драскулки, подредени в изречение, съдържащо разтърсващата истина.
Но редом с този спомен има и други – други складове с това, което се е случило, което е преминало през тъничката мембрана на възможното, което може да се запише с камера на лента като доказателство. Доказателство за какво? Ида не знае. Това са случки, наглед подобни на ония, почти като близнаци, макар че понякога някои от тях все пак наистина се различават. И въпреки това всички имат обща черта – поразяват с недоизкусуреност, сякаш са излезли от повреден калъп.
Сватбата им е хаотична, микрофонът се поврежда и затова и двамата не чуват какво им говори празнично облеченият ритуалчик; прекалено дългата булчинска рокля е настъпена с токчето на обувката и воланът се разпаря; някой закъснява и се промушва между редовете; сервират супата студена, автобусите разпръскват локвите и цапат празничните връхни дрехи на гостите. Бебето, повито стегнато в синьо одеялце, е сънливо и набръчкано, никакво го няма очакваното вълнение. Ида развива набързо вързопчето, за да провери дали всичко е наред, а после, въпреки че е наред, плаче през цялата нощ.
Колкото по-голяма е дисхармонията между двете движещи сили на спомените, толкова по-болезнени са те. В нищо не успя докрай, получи се по-иначе, такова никакво, и неизвестно защо, в неин ущърб.
Майка ѝ умира от кръвоизлив в препълнена болница във Варшава с онзи пръстен на показалеца. Но пръстенът изчезва. На погребението, макар че Ида се пази от това, доколкото може, я връхлита стар болезнен спомен: дванайсетгодишна е и вижда майка си да лежи под едрото тяло на непознат мъж, веднага разбира, че това е тя, познава я по закопчалките на жартиерите, преди майка ѝ да се обърне с лице към нея и да я унищожи, като затвори очи. На Ида ѝ се струва, че е завинаги.
За една година изгуби и двамата си родители, също как да е. Винаги беше смятала, че смъртта има стил, че всичко, свързано с нея, трябва да бъде възвишено. Междувременно се оказва, че и тя също е такава никаква, както и животът.
Погребва майка си на ужасно голо гробище, набързо, заради августовските горещини и защото градът е пуст. Това гробище е най-чуждото за майка ѝ място, което може да си представи. Нейното екзотично източно име за миг ще привлече вниманието на всеки минувач. И ще предизвика иронична усмивка. В крайна сметка Ида неволно успя да ги раздели, майка си и баща си, двамата никога не са си подхождали.
След като си отиде майка ѝ, тя почувства и облекчение, и вина. Тези чувства са толкова оплетени и сраснали се, че не може лесно да ги раздели, както раздели родителите си. Но са ѝ познати. Точно така се чувстваше, когато напусна дома си и замина за Вроцлав.
От Вроцлав Ида си спомня само зимите. Защо ли? Може би паметта ѝ е черно-бяла, може би не обича цветовете. За нея Вроцлав съществува само през зимата – замръзналите павета на площада, остатъци от сняг между тротоарните плочи. Пара от дъха, която предхожда всяко лице. Училището на седемнайсетгодишната Ида – останала от немците сграда с мазилка, покрита с белези, следи от куршуми от войната. Издигната на пуст, просторен площад, сякаш в нищото. В действителност някога тук е имало улица, оживена и гъсто застроена. А сега е само лицей по изкуствата и интернат. Ида – с преправено бежово ленено палто, палтото на майка ѝ, от което се срамува, защото са модерни късите от изкуствена кожа, ботите също са от изкуствена кожа. В неделя остава сама в интерната, защото не иска да се прибира. Понякога идва да я види баща ѝ и тогава, винаги ден по-рано, от него пристига телеграма: Идвам в неделя сутринта. От черния сак, който се затваря с цип, изважда на масата бурканче мед, домашна наденица, конфитюр от малини, извара, и казва, че майка ѝ е изпекла сладкиш за нея. Ида го оставя настрана, без да го погледне. Отиват на разходка в студа – по улица Швидницка до Стария площад, а после свиват към университета и река Одра. Баща ѝ се подпира на перилата на моста и се заглежда в патиците, които тромаво тупат с крака по крайбрежния лед. Обядват в гостилницата на гарата; докато си пият чая с лимон, Ида му разказва за своите работи. Понякога си говорят за цветовете на преждата, а понякога Ида аха да каже нещо друго, но знае, че баща ѝ си има своя теория за живота и не си струва да спори с него. Че всичко е поука, само така може да се разглежда всяко преживяване и всяко чувство, тъга, гняв, съжаление, всеки неуспех, дори светлината на слабата гарова лампа, която виси от тавана, всичко е урок и трябва на нещо да ни научи. И ако човек разбере всичко това, животът ще стане лесен като детска игра и дори приятен. Много проста житейска философия: ние сме ученици, подготвяме се за изпит. В четири часа е обратният влак на баща ѝ. Маха ѝ през прозореца, слаб, покрит с бръчки, с кожен калпак, какъвто носят всички мъже на неговите години.
Не, не само през зимата. Внезапно пред очите ѝ се изправят размазани и неуверени картини от вроцлавските градини в Семполно – вървят с баща ѝ, удивени гледат цветните лехи край огромните вили. Цъфтят оранжеви кремове и виолетови ириси, трябва да е месец май, във Вроцлав всичко узрява по-рано, отколкото другаде. Търсят съответния номер и накрая попадат на някаква пристройка, където баща ѝ съсредоточено разглежда прежда. Бодлива и груба е, прежда за килими в ограничен брой цветове. Палитрата е неприятно стеснена между мръсножълто и кафяво. Бащата, разочарован, докосва с върховете на пръстите си големите макари. Ида знае какво му се иска, онзи оранж на градинските кремове, виолета на ирисите, светлолилаво, жълто, лазурносиньо. Но взема това, което му дават, неуверено. Колебае се, докато вади пари от скъсания портфейл (после Ида му купи нов за Коледа). Напъхват тежките макари в празния сак с цип, същия, в който ѝ носи храна.
Повече от двайсет години по-късно, до края си, той ѝ изпраща картички за празниците и кратки писма. Почеркът му от година на година става все по-безпомощен. Започва изреченията с тирета, сякаш прави списък на нещата, които са се случили в отсъствието на дъщерята. Ида харесва този начин на подреждане на фактите, близък ѝ е. Бащата например пише така:
Скъпа Ида,
– При нас не се случва нищо особено.
– Майка ти си навехна глезена и беше в гипс, но вече ѝ го свалиха, този неин гипс.
– Почина учителката ти по полски, бяхме на погребението.
– Изнесох тъкачния стан на тавана. Вече няма да тъка.
– Майка ти е права, няма пазар за моите килими.
– Отиде си Баца; не искаме вече друго куче.
И така нататък. От последната му картичка не се разбира, че е тежко болен.
Приближава се до прозореца и сега вижда планината, стръмна и могъща, струпана от блестящ гранит, отлята от вулканична лава. Небето е чисто, сякаш черната му повърхност е полирана. Отразява светлината на месечината. Цветът на снега става неонов, виолетово-сив.
Трябва да се махне оттук, трябва да излезе, макар че навсякъде е студено и неприятно. Трябва да уреди всички дреболии: ключове, телефони, лекари, пари. Утре.
Сега си облича връхната дреха, която се оказва неприятно студена и влажна. Вдига си яката и тихо слиза по стълбите. Бялото куче в преддверието я гледа изпитателно и личи, че се колебае да тръгне ли с нея, или не. Оглежда се назад, в очакване някой да му викне отвътре, но липсата на реакция приема за позволение и с безразличие, като че ли изпълнява досадно задължение, тръгва след нея през двора към планината.
Ида отминава коловозите и редица грозни пусти сгради. Тънкият лед върху локвите се пука под краката ѝ, студът още не е довършил нощните си дела. От изоставената площадка, която сигурно някога е изпълнявала ролята на място за товарене, сега тук са останали празни, ръждясали контейнери, счупени кранове, планината изглежда опасна и стръмна. По склоновете ѝ растат малки, неуверени брезички, голи и тънички, армия от деца на растенията, които са се осмелили да атакуват склона, един детски кръстоносен поход. На тази стръмнина дори сняг не може да се задържи, затова се вижда грапавата сива повърхност, издълбана от дъждовните струи, пресечена от кòси стъпала, които се вият нагоре. Това трябва да е пътят, по който някога са се движили вагонетките. Нежната му спирала обвива планината и води към върха, скрит между короните на голите дървета.
– Да вървим – казва Ида на кучето.
Можете да закупите тази книга от сайта на издателството.
