Време за четене: 7 минути

„Да спасиш огъня“ от Итамар Виейра Жуниор (изд. „Лемур“, преводач: Рада Ганкова) е епичен и лиричен роман, който има силата да трогне, да омагьоса и да възмути читателя. Той ни показва, как призраците от миналото на едно семейство се сливат със сенките на цял народ.

Мойзес израства в семейство на земеделци, грънчари и рибари в бразилския Североизток, край бреговете на река Парагуасу. Останал без майка, той е отгледан от сестра си Лузия, която го възпитава строго в стремежа си да му осигури образование и бъдеще. Тя работи като перачка в местния манастир и непрестанно се бори с тесногръдието на общността, забравила миналото икорените си. Надеждата, че един ден всички членове на семейството ѝ, заминали от селото в търсене на по-добър живот, ще бъдат отново заедно, не я напуска. Но когато години по-късно преломни събития най-сетне ги събират, изниква въпросът могат ли да бъдат загърбени и простени дълго пазените тайни?

Прочетете откъс от романа при нас.

3

Абатът на манастира „Санто Антонио до Парагуасу“, дон Томас, ме наблюдаваше внимателно, докато Лузия, сключила ръце като за молитва, чакаше разтревожена. Бях навършил седем години и според сестра ми беше настъпил моментът да тръгна на училище, за да се науча да чета и пиша. Лузия искаше това, тъй като нито тя, нито по-възрастните хора от Тапера бяха учили навремето. Единственото училище в селото било открито от Църквата преди повече от петнайсет години, въпреки че монасите били там от по-отдавна. По-възрастните разправяха, че училището било създадено по молба на бившата собственичка на фазендата[1]. Тя се съгласила да дари земите около Парагуасу на манастира, при условие че Орденът поеме отговорност да насърчава образованието на местните децата.

Манастирът представляваше стара сграда, построена между реката и таперските улици. Около него протичаше целият живот на селото: отправните точки, времето, историята, все едно нищо не е съществувало преди манастира. Сякаш хората, земята и всичко останало са заживели едва след построяването му. Така разказваха, а аз много по-късно научих последователността на събития, които са ни докарали до това положение. Хората вече не знаеха кой е дошъл пръв – плантаторите, манастирът или нашият народ. Но отговорът нямаше голямо значение. Факт е, че ако имаше ред на пристигане, той не беше чак толкова важен. Едно обаче е сигурно – манастирът беше там от много време и животът си течеше, следвайки все същия неизменяем ход. Дон Томас беше човекът, който хвърляше сянката си върху всичко около себе си, не само в манастира и училището, но и по улиците и в живота на семействата в Тапера. С годините спомените ми избледняха. В деня, когато Лузия отиде да го помоли да ме приемат в училището, видях лицето му, бялата му кожа, чух непознатия му акцент – както всеки път, когато посещавах службите в неделя и в светите дни. Най-трайният образ, останал в спомените ми, беше на голямото блестящо сребърно разпятие, което той носеше на гърдите си. В паметта ми лицето му имаше много форми и черти, нос, уста и дори големи сини очи. След това, докато растях и вече не го виждах, чертите му се размазаха и се разляха в петно, а образът му се превърна в празнота, която никога нямаше да бъде запълнена.

Ако лицето му избледня, подобно на зле опазена картина или на абстрактните образи от сънищата, които ни убягват, то с останалата част от неговата персона не се случи същото. Тъмните, тежки, миришещи на нафталин дрехи, които изглеждаха спарващи, продължаваха да оживяват в мислите ми, както и капките пот, избили върху винаги мрачното му лице. Бавната му походка и движенията му, в синхрон с речта му, също са останали пълнокръвни в избледняващите ми спомени. По същия начин проповедите, ту премислени, ту разпалени, и суровите разпити, на които ни подлагаше, без да чака отговори, изглеждаха в еднаква степен меки и отвратителни, когато стигаха до ушите ни. Със същия тон той поиска да разбере дали ми харесва идеята да уча. Аз отвърнах, че ми харесва. Освен това искаше да знае дали помагам на Лузия у дома, и най-вече дали се боя от Бога. Лузия напомни на дон Томас за моето кръщение и че той собственоръчно ме е покръстил, за да не порасна езичник.

– Има толкова много деца – каза той, оправдавайки се, че не си спомня. Без да губи повече време, дон Томас ме уведоми, че часовете ще започнат веднага след началото на Великия пост. Лузия можела да вземе униформата ми седмица преди Карнавала.

Тази среща се е запечатала в паметта ми като много щастливо събитие. Щяха да ми позволят да излизам от къщи, да имам различна среда, да бъда с други деца. Да се ​​науча да чета и пиша, беше уверена стъпка по пътя към света на възрастните, въпреки че немалко от тези, които живееха край мен, нямаха същата възможност. Хората, напуснали Тапера и запътили се към града, разправяха, че така или иначе трябва да знаеш да четеш, за да откриеш улиците, да използваш транспорт, да се придвижваш. Да не говорим за шансовете да си намериш по-добра работа, която не изисква толкова много физически усилия като работата на брат ми Жоаким да пренася бали от кея до савейрото и от савейрото до града, която той продължи да върши, когато вече се беше махнал от Тапера.

Обстановката на манастира също ми беше позната. Бях свикнал да придружавам Лузия, докато тя събираше дрехите за пране по стаите. Следвах я, замаян от криволиченето на алеите, тичащите и играещи деца, животните в небето и горите около къщите. Вървях или пък спирах, застанал неподвижно прав, или наблюдавах безбройните животни, поемащи в най-различни посоки. Поглеждах нагоре, за да разбера дали има облаци, или не, какви са техните белези, дали са бели, или мръсни като дрехите, които переше Лузия. Когато не се разхождах в моя  въображаем свят, очите ми я следваха и се задържаха върху повдигнатата гърбица на гърба ѝ, малка къщичка на охлюв, която Лузия завинаги щеше да носи. Гърбицата не беше подравнена с гръбначния стълб, тя беше разположена в лявата страна, под линията на раменете. Срамувах се, когато децата я сочеха и се смееха, забавях крачка, за да съм по-далеч. Понякога смущението ми почти изчезваше, отстъпвайки място на гнева и желанието да се бия с присмехулниците. Заплашвах, че ще хвърля събраните от земята камъни, а момчетата тичаха, крещяха и се смееха на провокацията. Много пъти ми беше жал и се молех за живота ѝ, преди да заспя. Молех се на Бог, за когото тя казваше, че може да направи всичко. Молех се да облекчи бремето ѝ, страданието на тялото ѝ. Молех се да не трябва да ходя на разстояние от нея. А ако е така, да не се срамувам повече да вървим заедно един до друг.

Но в очевидната слабост на Лузия се криеше и нейната сила. Никога не съм я виждал да се оплаква от болките, които я измъчват. Нито отговаряше, когато някой я попита дали се е родила с тази подутина на гърба, дали е имало проблем, докато майка ѝ я е раждала, дали е била криво повита или дали е било магия, проклятие или урочасване. Тази тема беше забранена вкъщи, никой не говореше за това и изобщо не знаехме как беше започнало всичко. Да наричаш Лузия гърбава, беше повод да те накажат, тъй като баща ми не позволяваше да се приказват лоши неща за никое от децата му.

Докато вървяхме, ако Лузия забележеше, че съм твърде далеч, пускаше чантите на земята, обръщаше се към мен, крепейки вързопа върху главата си, и ме питаше защо се мотая толкова. Повтаряше, че съм разсеян, бавен и затова съм целият в синини. Мръщеше се и ме оглеждаше от горе до долу, а след това продължаваше по обичайния си път, балансирайки тежестта, която носеше.

Когато обаче спях до нея, чувствах, че тялото ѝ е твърде малко, твърде ограничено, за да побере притока от сили, прииждащи към него. Лузия сякаш се озаряваше, сякаш се прераждаше, когато си почиваше от работа, далеч от молитви и задължения. Когато бях готов да стана от леглото, въпреки че потрепервах заради страховете ми, заставах срещу лицето ѝ и го съзерцавах в тъмнината, под струйките светлина, които се процеждаха през процепите на къщата. Мислех за това, което тя може би сънуваше, за бурите, за които никога не говореше. Чудех се дали въпреки грубото отношение, с което ме държеше далеч от всякакъв израз на обич, тя бе способна да ме обича.


[1] От португалски: имение. Бел. прев.

Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.