„Корени и светила“ от Любослава Трайкова (изд. „Жанет 45“) е сборник, в който – като в огледало – са събрани сложни човешки съдби и характери. Искрени, дълбоки и понякога насмешливи са тези разкази. Някъде там, сред прекършеното детство и рано откритата жестокост проблясва желанието да поправиш несправедливостта. Да се промениш. И да устояваш.
Предлагаме ви един от разказите, включени в сборника.
*******
ПОД ЯВОРА – 1907 Г.
Сезонът е тромав и противен като нахален минувач с мокър нос и без джобен часовник. Това ѝ е посредственото на тази пролет – вяла и горчива като костилка. Сядам на тиха пейка в откраднатото време. Обзема ме познатата досада от лутането по задънените улици на брака. Неволно докосвам кръстчето на врата си, мислейки за дълбоко безнравствени и непорядъчни мигове, които животът така любезно не ми поднася. Да съм нечия съпруга – това е моят затвор, личното ми недоразумение. Характерът ми нечист. Очите зелени. Гледам облаците, често ги сравняват със захарен памук, тази сладникавост ме задушава, особено неприятно е да се давиш, взряна в небето. Разговорите ни с него ми действат по сходен начин, изпитвам духовна слепота. Идва ми да го попитам най-любезно би ли умрял, така страстно копнея да съм вдовица. Моралът ми не позволява да разчитам на сбъдването на фантазмите си, не смея да допусна по-дълбоко тези помисли, те пораждат у мен срам и покаяние. Бих отишла по-далече, но нямам нищо в замяна, само авторитет за губене. Каква никаквица бих била да го ненавиждам след всичко, което направи за мен.
Отварям книга на осветената пейка и потъвам в убежището на думите. Само след няколко реда съм по-малка, по-разбрана и притихнала. Никоя порядъчна жена не бяга от къщи, облечена тъй елементарно. Пола без хастар, шапка без перо, книга в ръка. И не сяда на пейка под такова съсухрено дърво. Но най-вече никоя порядъчна жена не се чувства добре от подобна дързост. И как би трябвало да се държа, когато добре знам, че щом застана пред прага на дома ни, и този път всички лампи ще бъдат загасени, никой няма да ме е търсил. След толкова повторения бягствата ми са станали рутинни. Ще заваря съпруга си в сладката дрямка на безразличието.
Така ранима съм в тези ботуши с бомбе, въздухът наоколо е повехнал и сух, разглеждам парка, къщичките за птици, дърветата, светлосенките и виждам само капризите си, буйния си нрав и кожените си ръкавици. Най обичам да се крия на открито. Господин докторът не откри лек за моето безсъние, нито за меланхолията ми. Той е обикновен лекар, не откривател. Съпругът ми не благоволи да обърне нужното внимание на проблемите, вече не знам какво да направя, за да ме забележи. Сън не ме лови. Животът минава без мое участие. Чета и чета, и чета. Пейо, Пейо, име кларинет, песен на насекомо през август, душата ми е пуста, буря кратка – замръзнала светулка. Чорапогащникът ми сатенен, кожата бяла. Повтарям прочетеното „недей се връща“ и точно такива са намеренията ми. Да не будя безсънието.
Под лампата късен бродник брои кътниците си наум с походка на мъж, пожелал да запази своята анонимност, както аз браня безупречната си репутация. Безизходицата е неизбежна. Представям си метежни сцени, мръсни и непорочни, сцени на раздор, безветрие, страх и сладострастие. И преди да проговоря, той ме заговаря. Иска разрешение да седне на единствената заета пейка. Не си правя труда да скривам четивото под полите си, само небрежно затварям томчето. Сякаш сме приседнали в тиха лагуна, а не в скута на тази пейка, под това яворово дърво. Раздвижвам игриво краката си, после ги кръстосвам като уморена танцьорка. И мигновено между нас протича нещо, което поради липса на по-добра дума ще нарека разговор. Докосвам буклите на вчерашната си фризура, те се подават срамежливо изпод шапката. Може би вече съм се изчервила. Докато говори, губя концентрация, разпръсквам се над парка като вечерен парфюм на блудница. Тревата наоколо е осеяна с двойни крилатки, плодовете на явора са оформени така, че да се въртят, докато падат, за да отнасят семената му на далечни разстояния. Приличат на херувимски криле, на бумеранги, на имаго.
Очарователният господин пита защо съм тъй замислена, обяснявам теорията си за хората, преживели близки срещи със смъртта, без намерение да спирам, преди да съм приключила. Завърналите се от там са като след лятна почивка – винаги имат какво да разкажат, допълвам. Стряскащото е, че говорят за една и съща забележителност, говорят за прословутия тунел и светлината накрая, безцелните лъчи светлина, раздиращи уморените им ретини. Не разбирам как живите се хващат на тази банална история предвид обстоятелството, че отвъд критичната точка с този тунел и онази светлина стои, по всичко личи, пътят наобратно, понеже те така и не успяват да достигнат до края. Но идеята е следната, казвам му, в пренаталното състояние сме свързани с нея, пребиваваме в ембрионално блаженство, съвършено единение, това е рай в балон от плацента. Там си вечно чист, вечно изкъпан в топлото ѝ тяло, което изпитваш като свое. С варварския акт на раждането раят се спуква. Рязко. Изпадаш измежду нечии крака като боклук от контейнер. По това време устата ми пресъхва, той слуша може би непресторено, със скептични мустаци и извисени очи на новородено, взиращи се в дима от лулата. Контактът с тези хубави очи казва „не спирай“, затова продължавам, но и без това щях. Зверството на отделянето на плода от майката е изгубеният рай, изтичащ под полите ѝ. А много хора все още го търсят на същото място. Толкова е просто. Завърналите се, почти покойници, тези не съвсем живи бивши трупове виждат същото, но наобратно, виждат къс от забравения рай – първия спомен, първото видяно. Бебетата първоначално са до известна степен слепи, но това е съвсем друг въпрос. Въпреки изложеното дотук ми се живее достойно и ми се мре живяла. Имам само тревожното си „сега“, когато съм безполезна като жена. Питам го дали ме слуша, дали е съгласен и дали ме мисли за луда. Той кимва на всичко освен на последното. Не отварям дума за бленувания ми развод в смисъла на неговата недопустимост. Както и за това, че бих искала да имам дете, за да променя посоката на живота си от категорична безпътица към приятна неяснота. Не виждам причина да му разкривам всичко, при положение че в съзнанието ми отеква план-репликата на някой по-хитър от мен: щом не става, кръшни. Да го попитам ли за името му? Мога да го съблазня и напълно анонимно. Дамската ми слабост се състои тъкмо в тази нежна заблуда, че аз съм тази, която прелъстява.
Следвам го в безсънната нощ, стъпвам по следите от стъпките му, защото това странно привличане върви под ръка с глупавия въпрос – какво ще стане после, какво ще стане? Кога после? Ще посмея ли? Защо в мен пролазва съмнението, че днес на тази пейка в уречения час ние двамата все пак сме имали среща?
Разменихме адресите си. Понякога си пишем писма. Говорим през мастило със син цвят. Син. И моя, и неговия. Ще го кръстя Явор.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
