Романовият сюжет „Оренда: силата на непознатия владетел” от Маргарита Недева (изд. „Коала прес“) е амбициозен опит да се въплъти в събития и да се изрази чрез образи оня исторически, присъщ на българското племе дух, който има много имена, но винаги съдържа битийната и ментална енергия на българския народ.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*****
ПЪРВА ЧАСТ
Тание
Неколцина снажни и издръжливи юнаци стъкмиха лъковете, подкачиха и оседлаха конете си, обяздиха жилавите им гърбове. Посоката на вятъра ги водеше. Даваше им силата и мъдростта на предците, бързея на Истроса, пълноводието в равнината, покрита с льосов воал. По-устремени, по-яростни, по-ловки. Бойци на народа си.
С кръвната си диря Тангра ги напътстваше.
Конете се носеха с порива на туптящите си сърца, шии-те им се движеха на запад, бранейки нови простори и ги утъпкваха до водите на Черното море. Препускаха буйно и шеметно. Носеха бойния дух, а гривите им завещаваха обичаите на българския род.
Върху метал и камък вещи люде дълбаеха знаци и им думаха: руни. Други пък им казваха – куни. Жареха с тях по скалите. А тези фигури носеха особени свойства, знамения и по тях гадаеха годината.
Нямаха още писмена, но пришиваха по одеждите си с везба тези огнени знаци, с послания за здраве и благоденствие. Аленото помнеше кръвта, а тя носеше паметта на бохарите, както ги наричаха от вси страни зложелателите им.
Помнеха словата на Върховния жрец:
– Благо дари на Всевишния за това, което не ти е дал. Той те предпазва от него! Изпитанията се дават на човек според силите му… Всеки получава това, което заслужава…
Знаеше, че миналото е бъднина, а бъдещето е минало. Той беше пазител между световете на живота, смъртта и безсмъртието.
Оракула думаше още, че това племе има виделина, що я нямат другите народи, а дъщеря му гадаеше, че ще дойдат по-щедри времена. И затова все още пътуваха. Макар да беше по-рядко.
Впрягаха жребците, обуздаваха лудостта им, трупаха най-необходимата покъщнина и потегляха в ранни зори. Жените раждаха по пътя, понякога пищяха от безсилие, а кръвта им оставяше капки диря. Новородените вдишваха живеца си и проплакваха, диханието им свързваше род и памет, а усойната зима се сменяше с причудлива жар, с вятърни хали и цветна премяна.
Ромейският двор злорадстваше, че българите били скити, що нямат стан и дом, ала не смееха да си признаят, че страхът от тях ги изпълваше с велзевулство.
***
– Момче е.
В тясната шатра побеляла старица сряза пъпната връв на новороденото.
Във въздуха на Ново село се носеше стаена надежда, която прекрачваше прага на този дом.
Капчици пот се стичаха по бледото лице на изтощената лехуса. Уплахата превзе крехката утроба, а умората се бореше с немощното ѝ тяло часове наред. Горещината смазваше и възрастната жена, която с резки движения се суетеше около новороденото. Бабуваше години наред и бе донесла с ръцете си много живот, и все ѝ беше жал, когато в този род се губеше живина. Правеше опити вече да зарадва двамата, които се изпиваха с поглед и се даруваха с благини, ала младата все губеше плод. Роди и мъртво чедо. Що рев изрева! Не успя да я утеши и Брайко. От весела и усмихната се превърна в угрижена жена. И песента ѝ заглъхна. Казваха людете, шепнеха, че е от кръвта, що се е съешила с българин. Вярно, тя беше от тукашните земи, но не се чувстваше по-различна. И езикът им общ, и нравите също. По един начин се догаждаха. На ръце я носеше твърдият и як мургавелко, а тя до него като капчица бисер допълваше дните му.
Плачът на детето се засили, отворило душата си на радо сърце.
Старата го пови в меката плащаница и подаде пеленачето на майчицата му, а то любопитно ококори малките си очички и наоколо засия. Потърси майчина гръд гладно и петимно. В младите женски ръце успокои своя рев, а светлите и влажни коси го обвиха в ласките си.
– Ще го бъде, Брайко! – подвикна старата и в юртата влезе българинът. Коленичи пред младенеца, който лакомо захапваше живота. В тиха ненаситност бе заченато, мълчешком, с изгаряща надежда се появи и драговолно засука.
Струйки млечен дар се стекоха бавно, за да потърсят посока и да полегнат в нишата на новия дух.
– Да ви е живот и здраве! – благослови възрастната.
– Ще го нарека Спасимир! – отсече мъжът, а Брайковица грейна.
Душата ѝ забушува, заигра лудо, затрептя.
– Да бъде! – продума.
Отрочето отново погали с езиче набъбналата гръд. Доволно се гушна в топлата нежност.
– И нека носи силата на дедите си! – рече старицата. – Да се сплетат и сродят корените им. А след седем завъртвания на луната ще го обявим да се впише в летописа на родовете! – отсече тя и ги остави насаме.
Притихнал в мига на блаженство, забравил рат и неспокойство, мъжът се превръщаше невидимо в отец, а жената в светица. Тя го погали по черните коси, а той положи изпръхналите си до кръв устни върху дланта ѝ. Капчица се сгуши помежду им. И блесна.
***
Замугли се небето. Забоботи. Завихри се. Разфуча се бурно и се отприщиха Божиите сили.
Изпокри се всяка твар. Притъмня. Изчезнаха воалите на светлината, настана мрачина.
Ала Йованица го зърна – само Слепеца устояваше на силните природни набези.
Разпозна го…
Тялото му, заковано неподвижно на моравата, молеше за пощада. Не виждаше с очите си, но чуваше с душата си.
Цялата околност лежеше открита пред него. С кръстосаните си нозе усещаше вятъра, с тръпнещите си ръце долавяше ударите на богинята Дула – майка на всяко творение, и поглъщаше жалбите на околния свят.
Смъкна от главата ленената си превръзка, тази, която беше неимоверна връзка с всичко небесно. Сплетената натежала коса падна по раменете му.
Йованица дочу:
– Благословений Тангра, не подбирай людете ни! За да облечеш чиста роба, трябва да изхвърлиш старата, нали?! – продължаваше старецът. – Щом нещо ти е отнето, ново ще го замести.
Нямаше празно в света.
Мъдър и благоразумен человек бе Стоил. Дадена му бе дарба да разгадава невидими послания. С умереност предаваше вестите, с мъка криеше страданието си. И знаеше свише, че издръжливостта на бъдното крие тайните на своето минало.
– Нима всеки от нас не е малко слънце?! Ако светим бистро и ясно, значи духът ни е силен и здрав. Ако са здрави телата ни, и корените ни ще са яки.
Стоил се смълча.
***
Никой не познаваше битието на слепия мъж. Говореше се за него, че фъртуна му е отнела очите и по-късно само състрадателността на людете не го е убила.
А Йованица бе подочула, че в Онгъла не понасят да бъдеш различен. Щом притежаваш дарование – си обречен на Тангра. Във времето Стоил оцеля. Като отшелник. Но това, което понякога Небето ти вземе, ти връща в повече.
Слепеца долавяше и схващаше какво очаква придошлото племе. Сънуваше го във виденията си. Диреше го в бденията си. Беше израснал оттатък просторите на Старата България, но неосъзната сила го доведе до Мадарските масиви. И точно тук по-късно срещна Тиун – момчето, от което струеше само светлина. Животът му се повтори. Самотно и уплашено като зверче беше. Приюти около себе си хлапака и му показа дебрите на облечената в злато скала. Спяха в пещерата близо до животворния извор, който им носеше сила. Беряха лапад и зимен спанак, на тъмно ги сушаха, по лятното слънцестоене събираха лековити треви. Незрящият мъж обучи детето да се грижи за себе си.
– Хайде, Тиуне! – Още в ранни зори посрещаха ведрината и се отдаваха на идущия ден. – Да научиш посланията на пределите си!
Много луни се смениха оттогава. Момчето вече само се грижеше за себе си. И му помагаше отскоро да се катери по въжената стълба, нагоре до техния дом, далеч от хорските погледи и зверски очи.
Отново светкавица процепи мрака.
Позахабената дреха на Слепеца се надигна, завъртя се, полетя с криле, а после утихна и се усука отново около сухото тяло на стареца. Смири се. Той разпозна знаците, че новодошлият род щеше да завещае ревностно духа си, щеше да срине по пътя си по-големи империи, а после и да опознае робия, но щеше да оцелее, защото носеше в себе си онази духовна утеха, която му даваше пряката нишка за разговор с Повелителя на живота.
Малцина познаваха тази сила.
И му се даде на Мъдреца. Възторг изпълни душата му. С удивление пречупи комата си.
– Новият хан ще бъде спасител на много люде – отекна зовът на Тангра, обгърна Мадара, приласка бъдещата престолнина и отлетя към Тонзос планина. Преплува Понтос и уседна в Романѝя. Затанцува.
Усмириха се и природните стихии вкупом, а многобройните им талази разшириха съзнанието на Слепеца до най-далечния рубеж на вечността. Осанката му поглъщаше мъглите на скръбта.
Бурята стихна. Наслои се тишина.
И затрептя наоколо… Слънчев лъч се промъкна. Отвисоко се спусна дъга. Обагри хоризонта в шарена премяна. Пробуди земята.
Отнякъде се дочуха звуци на гайда. Раздвижиха се мъже и жени, захортуваха. Докоснаха се душите им. Освободиха всички неволи, сляха се ведно ръце, разтуптяха се сърца, претвориха ритъма в движение, в кръг, в осезание… та чак пълноводната река заигра с неповторимата магия на българския танц.
Чу се от Мадарското селище:
– Рунк! – А ехото на Абоба улегна с: – Ринк!
И се сляха българските души с небесния мир.
Йованица последва Слепеца.
***
Немирен слънчев лъч обля в златни одежди белите скали, където една пещера бе станала дом за Слепеца и момчето, което водеше със себе си. Там пристъпи и Йованица. Свикнаха с нея. И им бе по-харно в делата.
Станаха цялост. Прегърнаха сърцата си.
Цялото Мадарско плато се стелеше пред тях.
***
Марайа се вгледа в баща си. Тялото му го предаваше. Видя го остарял.
Не можеше да си представи живота си без него. Той ѝ бе опора, утеха и ѝ даваше сили.
Дъбравата зашумя. Стъпките му отекнаха дълбоко в младата жена. И тя улови страха си. Дръпна го като орисия. Животът и вечният сън вървяха редом и никой не мислеше за тях. Българите приемаха скръбта, заключваха я в черупка, пускаха я да си тръгне по дълбоки води, ала и тя трябваше да я скрие.
– Питаш се дали има други народи, които толкова загърбват смъртта? – чу пресипналия глас на баща си.
Тя се обърна. Бе прочел мислите ѝ, усетил страданието ѝ.
– Знаеш ли, дъще, кончината никога не е вълнувала нашите хора. Те я приемат като част от своята същност. И затова са различни. – В ръцете му невидима топка сплиташе ореола си. – Всяко племе носи своите тайни. Българите са корави и търсят разговор с Твореца. Нашият бог им дава своето знание. Учи ги да не са боязливи. Да могат да продължат рода си.
– Но…
– Вслушай се, щерко! Бойният дух на българите обикаля света безстрашен, волен и незаменим. И затова Тангра ги роди на кон. Само така могат да бъдат едно цяло – неразривно свързани.
Марайа пое дълбоко въздух. Отецът продължаваше да ѝ разгадава недрата на непознатото.
– Наближава моментът, в който ти ще поемеш могъществото. Видиш ли? – Суха кашлица разтърси уморения мъж. – Със своя разум нашият народ се подкрепя и вярва в повелите ни, че людете ни ще се върнат след много лета, за да се срещнат наново с всички, които губят. Тази пръст е благословена. И родът ни знае. Ще срещне други тълпи, ще омеси кръвта си, вкупом ще страда, но ще пътува към себе си. За да оцелее сам.
– А Тангра? – В пламъка на тъмните ѝ зеници едно господство се притули.
– И ти чувстваш, нали? – тихо промълви жрецът. – Всяко начало има край и всеки край води нов предтеча. От първия ден на стихийните си дебри. Но не е дадено всеки да знае брънката на битието.
Голяма мощ се изсипа върху крехките плещи на девицата. В молитвен жест беше изпросила едни от последните думи на жреца.
Месечината задири залеза, спотаи се в закрилата му, придърпа звездните си дипли и се настани блажено.
***
Отдалеч стените на Абоба белееха – горди и величествени, целунати от Тангра. Новата столица на българите, разположена на кръстопът, се обливаше в светлина.
Дървени подпори обикаляха укреплението, бранеха калето. По високите кули пътните стражници пазеха денонощно, вардеха през малки отцепи и бяха в готовност да опънат тетива.
От дъб и мура работливи силни ръце изработиха шейни, с които да обхождат склоновете.
Източният край на землището криеше опасности за всички, които желаеха да покосят българското племе. Реката отнасяше всеки враг, който речеше да се изкачи по стръмното му било.
Укрепеният землен лагер се състоеше от външен вал с разположени четири самостоятелни крепости.
Голямото кале бе най-защитената.
Тази българска твърдина беше заложила капани за чужди набези.
Мълвеше се, че градът е построен върху тракийско селище…
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
