Склонността ни да провеждаме вътрешен диалог, който понякога дори прераства в спор, може да доведе до хаос в мислите и действията ни. Една част от нас иска да направи нещо, друга пък ни подсказва, че то е неразумно или опасно. Самокритиката и съмненията ни превземат, а желанията и амбициите не стихват. Как да овладеем всичко това?
Д-р Ричард Шварц идва на помощ с неговия модел „Вътрешни семейни системи“ (изд. „AMG Publishing„, преводач: Явор Цанев). Според него всеки от нас носи в себе си „вътрешно семейство“ от различни части, всяка със своя роля, история и намерение, и за да постигнем баланс, трябва да се научим да комуникираме със и да се грижим за всяка от тях.
В книгата ще откриете:
• научни доказателства – изследвания и теоретични аргументи, които показват ефективността на модела „Вътрешни семейни системи“;
• реални терапевтични случаи – чрез примери от практиката си авторът показва, че моделът действително работи и кои са различните начини, които пациентите му използват, за да постигнат успех;
• практически упражнения за самопомощ – книгата предлага конкретни инструменти, с които читателят може да освободи наранените си части от крайни убеждения, силни емоции и зависимости, превръщайки ги в ценни съюзници.
Прочетете откъс при нас.
************
Чували ли сте някой да казва: „Преди да обикна някого, трябва да се науча да обичам себе си“ или „Проблемът ми е липсата на самочувствие“, или „Не исках да го правя, но не можах да се спра“? Кой е този аз, когото трябва да се научим да обичаме и ценим, и защо това е толкова трудно? Кой е този, който ни кара да правим неща, които не искаме? Ще бъдем ли вечно преследвани от критичния глас в главата си, който постоянно ни нарича с какви ли не обидни имена? Има ли по-добър начин да се справим с чувството за безполезност, което се е загнездило в стомаха ни? Как да намалим шума вътре в нас, който ни кара да се тревожим и разсейваме?
Моделът на Вътрешните семейни системи (ВСС) предлага редица отговори на подобни въпроси, които помагат на хората да започнат да се отнасят към себе си по различен начин – да се обикнат. Той предлага конкретни стъпки към повече контрол върху импулсивните или автоматични реакции. Може да трансформира вътрешния ви критичен глас в подкрепящ и да ви помогне да се освободите от чувството за безполезност. Способен е да ви помогне не само да намалите шума в ума си, а и да създадете вътрешна атмосфера на светлина и мир, като внесете повече увереност, яснота и креативност във вашите взаимоотношения.
Моделът ВСС прави това, като първо ви кара да се фокусирате навътре. Под „фокус навътре“ имам предвид да насочите вниманието си към вашите мисли, емоции, фантазии, образи и усещания – вашите вътрешни преживявания. Това е голяма крачка за много от нас, защото западната култура ни е научила да държим погледа си вперен във външния свят и да търсим в него както опасности, така и удовлетворение. Въпросният външен фокус е важен, защото имаме много поводи за тревоги и много неща, към които да се стремим в заобикалящата ни среда. Само че има и друга причина много от нас да не навлизат във вътрешния си свят – страхуваме се от това, което е там. Знаем или подозираме, че дълбоко в нас се крият спомени и чувства, които биха могли да ни завладеят, да ни накарат да се чувстваме ужасно, да възпрепятстват способността ни да функционираме, да ни карат да действаме импулсивно, да променят начина, по който се отнасяме към хората, и да ни направят уязвими, при което да бъдем наранени отново. Това важи още по-силно, ако някога сте били унижавани и карани да се чувствате безполезни, или ако сте претърпели загуби или травми в живота си. За да избегнете връщането към нещо подобно, вие се стараете да сте винаги заети или разсеяни с друго, като не давате възможност на болезнените спомени да изплуват. Организирате живота си по начин, който гарантира, че нищо няма да предизвика тези ужасни спомени или емоции. Стремите се да изглеждате и да се държите приемливо, работите усилено, за да докажете, че сте ценни, контролирате степента на близост или дистанциране в отношенията с другите, съобразявате се с всички, за да ви харесват, и т.н.
Майкъл се възприема като компетентен професионалист и не може да повярва как умът му се изпразва всеки път, когато шефката влезе в офиса му. Не може да понесе факта, че самото ѝ присъствие го кара да се чувства толкова млад и неспособен. Знае, че тези чувства идват от него и не се дължат на нищо конкретно, което шефката му е направила. Всъщност тя е един от най-добрите шефове, които някога е имал. Подготвял си е окуражаващи речи, преди тя да дойде, опитвал е дихателни упражнения и се е упреквал, че е толкова боязлив, но нищо не помага.
Джонас полага големи усилия, за да се увери, че децата му харесват себе си, затова мрази начина, по който понякога „изпуска нервите си“ спрямо своя син. От време на време детето прави нещо дребно – оставя дрехите си разхвърляни или се прибира късно – и Джонас започва да му крещи. Често усеща как тази силна реакция се надига, но просто не може да се възпре. После се измъчва от чувство за вина и се мрази за случилото се, но то продължава да се случва.
Въпреки всичко, което е постигнал, Кайл е обзет от неизказаното чувство, че е безполезен. Хората постоянно го хвалят и му казват колко страхотен човек е, но той не може да го приеме. Пред другите се преструва, но дълбоко в себе си вярва, че ако го познаваха истински, те биха се отвратили от него. Рационално знае, че е харесван, и се опитва да се убеди в това, но силното чувство на безполезност продължава да го преследва.
Част от Ким чувства, че относно храненето си е извън контрол. Пробвала е различни диети, работила е с диетолози и е започвала нови тренировъчни програми, но когато желанието за сладкиши я завладее, е безсилна. Мрази вътрешния си глас, който я подтиква да отиде до хладилника за сладолед, но не може да устои на съблазнителната му песен.
Изабела се оплаква, че я привличат само неподходящи мъже. Много приятни младежи се интересуват от нея, но химията сработва само с харизматични мъже, които в крайна сметка се отнасят зле с нея и я отхвърлят. Чувства се „обречена от сърцето си на живот, изпълнен с мъка“.
Какво общо имат тези хора? Всички те бяха мои клиенти, които дойдоха заради емоция или импулс, които не можеха да контролират. Нещо повече – постоянно се бореха с него и бяха бесни на себе си, че не могат да се справят. Неконтролируемият импулс беше достатъчно неприятен, но връзката, която създаваха с него – тяхната неудовлетвореност както от него, така и от самите себе си – ги изпълваше и ги караше да се чувстват безполезни. Вярвам, че това често се случва. Начинът, по който се свързваме с проблемна мисъл или емоция, не само не успява да я контролира, а и задълбочава нашите проблеми. Както казва будисткият монах Тик Нят Хан: „Ако се ядосаме на собствения си гняв, ще имаме два яда едновременно“.
За да илюстрираме по-добре тази идея, нека използваме аналогия с човешките взаимоотношения. Нека си представим гнева като дете, за което се грижите. Да допуснем, че не успявате да контролирате това дете – всяка вечер то има истерични изблици. Това би било достатъчно неприятно, но си представете, че понеже въпросните изблици наистина ви дразнят, постоянно критикувате детето и се опитвате да го държите затворено в стаята му, за да не ви излага пред другите хора. Оставате у дома през уикендите, за да сте сигурни, че няма да избяга, и се чувствате като ужасен родител заради неговото поведение. Представете си също, че всичките ви реакции само влошават истериите, защото детето усеща, че искате да се отървете от него. Поради начина, по който се отнасяте към него, проблемът започва да поглъща живота ви. Същото важи и за нашите крайни емоции и ирационални убеждения – те са достатъчно трудни, но начинът, по който се опитваме да се справим с тях, често ги влошава и прави живота ни нещастен.
Може да ви се струва странно да сте обвързани с мисъл или емоция, но не можем да го избегнем. Мислите и емоциите са винаги с нас и неизбежно трябва да проявяваме разбиране към тях по един или друг начин. Точно както при трудните хора във вашето семейство или работна среда, има значение как те ви влияят и как вие взаимодействате с тях. Помислете как се отнасяте към различните си мисли и емоции. Може би харесвате вътрешния глас, който ви напомня за всичко, което трябва да направите, и измисля стратегии как да стане това. Слушате го и го използвате като мотивация, отнасяте се към него като към ценен помощник. А какво се случва, когато започнете да се отпускате, но същият глас стане остро критичен, нарича ви мързеливи и ви казва, че се излагате, ако не се върнете на работа? Как го възприемате? Какво му отговаряте? Ако сте като повечето хора, водите вътрешен спор с него, сякаш е тираничен мениджър. „Остави ме на мира! Не можеш ли да ме оставиш на спокойствие поне за минута? Укроти се!“ Или се опитвате да го заглушите, като гледате телевизия или изпиете няколко питиета. Частта от вас, която иска да постигнете нещо, може да бъде чудесен слуга, но е ужасен господар, така че отношенията ви с нея са изтъкани от любов и омраза.
Ние сме в постоянни, сложни взаимоотношения с различни вътрешни гласове, модели на мислене и емоции, които са подобни на взаимоотношенията ни с другите хора. Това, което наричаме „мислене“, често е нашият вътрешен диалог с различни наши части. Нека вземем друг пример. Помислете за някого, когото обичате и който е починал. Как възприемате скръбта, която изпитвате по този човек? Може би се страхувате да не ви изпълни, и не харесвате начина, по който ви потиска. Опитвате се да я заключите някъде в психиката си, и избягвате всичко, което може да ви напомни за починалия любим човек. Ставате и нетърпеливи: „Защо все още се чувствам така след толкова време? Мислех, че вече съм го преживял“. Опитвате се да го превърнете във вътрешно изгнание. Само че, като всяко изгнание, то продължава да се появява, да ви превзема, когато не внимавате, и да предизвиква вътрешни бунтове.
А какво да кажем за онази част от вас, която става изключително отбранителна, когато се скарате с интимния си партньор или близък приятел? Насред кавгата изведнъж се превръщате в нея – виждате партньора или приятеля си през нейните очи; приемате нейната изкривена, черно-бяла, обвиняваща перспектива; упорито отказвате да отстъпите, и изричате неприятни думи. По-късно осъзнавате, че сте прекалили, и се чудите: „Кой беше този, който пое контрола и се държа толкова отблъскващо? Това не бях аз!“. Как възприемате този вътрешен защитник? Ако сте като повечето хора, не харесвате някои аспекти от него, но се чувствате толкова уязвими по време на кавга, че разчитате на неговата защита. Позволявате му да поеме контрола, защото вярвате, че без него партньорът ви ще ви унижи. Гневът ви става като строг бодигард, който обичате да е наоколо, но когото не бихте поканили на вечеря.
Всички хора, които съм описал в тази глава, дойдоха при мен в конфликт със себе си. Те бяха обвързани с функционално нарушени вътрешни взаимоотношения и (което не е изненадващо) външните им взаимоотношения бяха подобни на вътрешните. Като промениха начина, по който възприемаха и взаимодействаха с мислите и емоциите си, те откриха, че не само проблемът, с който дойдоха на терапия, се подобри драстично, а и като цяло се почувстваха по-спокойни, харесваха се повече и се разбираха по-добре с околните.
В каква посока се промени това отношение? Те преминаха от омраза, страх, спорове, опити да ги игнорират, да ги изолират, да се отърват от тях или да се поддадат и да се оставят на тези чувства и убеждения, към любопитство и изслушване. Това първоначално любопитство често водеше до съчувствие към техните емоции, мисли и опити да им се помогне.
Ще дам пример от собствения си живот. Когато трябваше да правя презентация пред публика, преди да науча този нов начин да се отнасям към себе си, изпитвах изключителна тревога как ще я възприемат хората. Когато бях дете, бях унижаван в училище, така че част от мен е застинала в миналото и всеки път съм убеден, че отново ще бъда унижен. Ироничното при подобни емоции е, че те често предизвикват точно ситуацията, от която се опасяваме. Когато тревожността ме обземаше, не можех да се подготвя добре, изглеждах несигурен и се запъвах, така че получавах точно обратната връзка, от която се страхувах. Тъй като това имаше негативно въздействие върху представянето ми, имах основателна причина да приемам тревожността като свой враг. Всеки път, когато започнех да я усещам, се опитвах да се успокоя: „Не се притеснявай – знаеш за какво говориш, и никой не иска да се провалиш. Освен това, дори и да се провалиш, това няма да е краят на кариерата ти“. Този вид рационален разговор със себе си действаше само за кратко, след което тревожността се връщаше и това ме караше да се чувствам разочарован и да се критикувам още повече. „Защо се страхуваш толкова много? Защо не можеш да бъдеш като всички останали, които го правят без никакъв проблем?“ Такива вътрешни конфликти ме измъчваха до момента на презентацията. Обикновено самата презентация минаваше добре, но прекарвах следващата седмица в размишления върху всяка глупава дума, която съм изтървал, или нещо умно, което съм пропуснал да кажа. Цялото преживяване се превърна в ужасно изпитание, от което се страхувах.
Сега съм открил начин да се справям с тревожността си, който превръща такива събития в интересни предизвикателства, а не в страшни изпитания. Вместо да атакувам или да игнорирам тревожността си, се опитвам да премина в състояние на любопитство, да се фокусирам върху нея и да ѝ задам няколко въпроса. Докато се концентрирам върху чувството, забелязвам, че то сякаш извира от възел в стомаха ми, така че насочвам вниманието си върху него и вътрешно питам: „От какво се страхуваш толкова много?“, а после тихо изчаквам отговор. За секунди чувам слаб „глас“ (всъщност не е глас, а по-скоро нишка от мисли), който спонтанно изниква от мътните дълбини на съзнанието ми и казва: „Знам, че ще се проваля и отново ще се изложа“. След това ми се явяват образи от миналото – сцени от случилото се преди много време в училище. Изведнъж ме изпълва съчувствие и обич към това срамежливо момче, което е било толкова жестоко и публично унижено, защото не е било подготвено. В съзнанието си го прегръщам и му напомням, че съм до него и че не то трябва да направи презентацията. Казвам му, че каквото и да се случи, аз го обичам. Момчето веднага се успокоява и усещам как възелът в стомаха ми се развързва. Цялото взаимодействие отнема по-малко от минута и съм готов да продължа, но това е, защото преди няколко години отделих няколко часа, за да опозная тази тревожна част от мен и да променя отношението си към нея. Сега тя се нуждае само от едно бързо напомняне, за да се почувства в безопасност.
Може да ви се стори странно да задавате въпроси на емоция, но не ви ли се е случвало да се чувствате ядосани или тъжни, без да знаете защо, а след ден-два отговорът просто сам да изникне? ВСС предлага начин да ускорите този процес, който ви помага да разберете не само защо емоциите ви са разстроени, а и как може да им помогнете да се успокоят и да споделят какво точно искат от вас. Това е форма на самоуспокояване, която за повечето хора, след като схванат идеята, се оказва съвсем достъпна. Трудното е да изпитвате любопитство или състрадание към емоции или убеждения, които сте свикнали да мразите, и от които искате да се отървете.
На пръв поглед това може да изглежда абсурдно. Защо да се фокусирате и да се опитвате да изпитвате състрадание към критичния вътрешен глас, който ви кара да се чувствате нищожни, към парализиращия страх, който блокира мозъка ви в напрегнати ситуации, към гнева, който може внезапно да завладее ума ви и да нарани другите, и към чувствителната ви част, която лесно се засяга и ви кара да се чувствате безполезни? Здравият разум подсказва да не се занимавате с тях, а вместо това да се опитате да изтласкате всички тези мисли и емоции от съзнанието си, за да избегнете лошите чувства и да функционирате нормално. Мнозина от нас са научени да правят именно това, когато се появят трудни емоции и убеждения. Само че, ако този подход работеше, нямаше да четете тази книга.
Този подход се основава на погрешното схващане, че нашите крайни емоции и убеждения са такива, каквито изглеждат. Ако гневът, страхът, омразата към самия себе си и чувството за безполезност са просто нарушени емоционални състояния или заучени ирационални убеждения, е логично да се опитате да използвате „силата на волята“, за да ги блокирате, да спорите с тях или да им противодействате с позитивни мисли. Има логика да възприемете авторитарно, принудително или пренебрежително отношение към тях, защото те изглеждат като вътрешен враг. Неприятният страничен ефект от този подход е, че ще формирате подобни отношения с хората около вас, които въплъщават качествата на съответните вътрешни врагове. Ще станете критични или нетърпеливи към всеки, който изглежда страхлив, несигурен, срамежлив или агресивен.
На тези страници се надявам да ви помогна да осъзнаете, че вашите емоции и мисли имат много по-голямо значение, отколкото предполагате – те произтичат от вътрешни личности, които аз наричам ваши „части“. Изказвам предположението, че това, което се възприема като буен нрав например, е нещо повече от обикновен гняв. Ако се съсредоточите върху него и му зададете въпроси, може да разберете, че представлява отбранителна част, която предпазва други уязвими части във вас и е в конфликт с частите, които искат да угодят на всички. Може да ви разкрие, че трябва да остане гневна, докато сте толкова уязвими и самопожертвователни. Може да разберете също, че има и други чувства, като страх и тъга, но смята, че трябва да остане в ролята на гневната част, за да ви защити. Ако я помолите, тя може да ви покаже сцени от вашия живот, в които е била принудена да поеме ролята си на защитник. Може дори да ви покаже образ или представа за самата себе си, като дракон, вулкан или силен младеж. Най-важното е, че може да ви каже как да ѝ помогнете да се освободи, за да не остане завинаги в тази гневна роля. С ваша помощ може да се промени драстично и да се превърне в ценно качество, така че да не сте измъчвани повече от лошото си настроение. Вместо това например ще се засили способността ви да отстоявате по подходящ начин себе си.
Предходният параграф може би е активирал част от вас, която казва: „Това звучи наистина странно. Според автора в мен живеят всички тези малки хора, които могат да ми отговарят“. Не ви виня, че сте скептични. Аз също бях скептичен, когато за първи път чух клиентите си да разказват за своите части. Само че това е едно от нещата, които са трудни за приемане, докато не ги изпитате. Докато не се фокусирате навътре в себе си, не започнете съзнателни разговори с емоциите и мислите си и не се изненадате от отговорите, които получавате, ще ви е много трудно да повярвате. Аз не ви моля да ми вярвате – просто ви приканвам да оставите ума си отворен за тази възможност и сами да я проучите. Разберете дали това, което казвам, е възможно – че можете да помогнете на вътрешните си антагонисти да станат ваши съюзници. Може би това е имал предвид Исус, когато е казал: „Обичайте враговете си“ (Матей 5:44).
Именно това разбиране за нашите тревожни мисли и емоции – че те са проявления на вътрешни личности, които са били принудени да играят екстремни роли от събитията в нашия живот – ни кара да се отнасяме към тях по различен начин. Лесно е да изпитате състрадание към вътрешния тийнейджър, който смело се е опитвал да ви защити в миналото, и в крайна сметка е останал застинал във времето в тази гневна роля, или към малко момче, което се страхува да не бъде унижено отново. С това разбиране започваме да обръщаме нефункционалните вътрешни взаимоотношения, които сме изградили с различните си части и които те са изградили помежду си. Когато нашите части се чувстват по-приети и по-малко заплашени или атакувани, те се трансформират в естествените си ценни състояния. Като бонус, ние се оказваме по-толерантни и с по-спокойни реакции към хора, които преди са ни дразнили. Можем да се отнасяме към тях със състрадание, защото сме способни да направим същото с нашите части, които приличат на тях. Понякога откриваме, че и тези хора се променят – или поне нашето възприятие за тях и отношенията ни с тях се променят.
Помислете как би се променила работната ви среда, ако лидерите във вашата организация се отнасят към себе си различно. Ако мразят частите от себе си, които искат да забавят темпото и да се наслаждават на живота, няма да проявяват търпение към работници, които не са толкова мотивирани, колкото тях. Ако искат да се отърват от собствената си несигурност и тревожност, ще създадат атмосфера, в която хората ще се страхуват за работните си места, ако покажат, че са уязвими. Ако се самообвиняват за грешките си, всички ще се преструват, че са перфектни. Ако се страхуват от собствените си вътрешни критици, ще се страхуват от преценката на другите и ще позволят на хората да се възползват от това. От друга страна, ако могат да се отнасят грижовно към въпросните си части, това състрадание и приемане ще проникне в компанията и ще улесни всички служители да се отнасят състрадателно към собствените си части и един към друг. Същият процес е валиден и за вашето вътрешно семейство.
Този нов подход към себе си не може да бъде наложен принудително. Не е достатъчно да си заповядаме да проявяваме любопитство към своите части или да се преструваме, че изпитваме състрадание към тях. То трябва да бъде искрено. Как да стигнем до тази точка? Това повдига въпроса кой е този аз, който се свързва с нашите части. Кои сме ние в същността си?
Най-чудесното откритие, което направих, е, че докато работите над това, освобождавате или разкривате това, което наричам вашия аз или вашия истински аз. Забелязвам, че когато хората се фокусират върху своите крайни емоции и мисли и в процеса на това се отделят от тях, те спонтанно проявяват качества, които ги правят добри лидери както вътрешно, така и външно. Изглежда, че всички имаме качества като любопитство, състрадание, спокойствие, увереност, кураж, яснота, творчество и свързаност в същността си. Азът е душата, за която говорят духовните традиции, но която повечето психотерапии не признават. Вашият аз е затъмнен от всички страхове, гняв и срам – всички крайни емоции и убеждения, които са ви били насаждани през живота ви – така че може дори да не знаете, че той съществува.
Ако сте като повечето хора, вероятно сте виждали само частици от своя аз. Може би постоянният вътрешен разговор със и между различните части от вас е спирал внезапно, когато сте се улисали в творческа или спортна дейност, в красотата на залеза или в невинността на играещите деца, или в опасна дейност, като катерене, която изисква пълна концентрация в настоящето. Може би си спомняте тези преживявания като кратки моменти на пълна радост и дълбок мир. Може би сте имали мимолетно преживяване на свързване с нещо по-голямо от вас самите и усещане за благополучие, което съпътства въпросното осъзнаване. Може би сте отхвърлили тези епизоди като аномалии в иначе бурния и шумен поток на съзнанието си и може би сте предположили, че вие сте шумът, а не мирът, който се крие под него. Ами ако се окаже, че мирното, радостно, свързано състояние отразява истинската ви същност? Как би се променила представата ви за самите вас?
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
