„Блуждаещи души“ от Сесил Пин (изд. „ICU“, преводач: Велин Кръстев) разказва близо 50-годишната история на виетнамски бежанци озовали се във Великобритания в началото на 80-те. Човешки роман, който между скръб, дискриминация и стремежа към ‘по-добрия живот’, показва истински моменти на обич и утеха – през всички сетива.
Войната е свършила, напрежението в Южен Виетнам се усилва, а от другата страна на океана има чичо, който пише въодушевено за големите супермаркети, автомобили и възможности в Америка.16-годишната Ан и малките ѝ братя и Тан и Мин напускат Виетнам в края на 70-те с обещанието, че ще се срещнат с родителите и малките си братя и сестри в Хонг Конг няколко седмици по-късно. Но след покъртителен обрат, децата остават сираци, а Ан, като най-голямата, е принудена да поеме отговорността за братята си.
След месеци в претъпкани лагери за бежанци, тримата са преселени в непознатата за тях Великобритания. Скръбта и чувството за вина влияят по различен начин на животите им, а по-доброто бъдеще, на което родителите им са се надявали за тях, изглежда на моменти като недосегаема мечта. Но сред ежедневния сблъсък с културни разлики, расизъм и конфликти, намираме и истинска топлина – като от домашно, още бълбукащо, фъ.
Прочетете откъс от романа при нас.
********
ЯНУАРИ 1980-ТА,
БЕЖАНСКИ ЛАГЕР СОПЛИ, ХЕМПШИР
Ан режеше зеленчуци в кухнята – моркови, шушулки грах и патладжани. Лепкавият ориз от седмичната им дажба помощи къкреше на котлона и пълнеше помещението с пара, чиято топлина беше приятно противодействие на зимния студ. Ба пържеше нудли само на няколко метра от нея, тиганът изсъскваше всеки път, когато добавяше капки мазнина в ястието.
Седмица по-рано Зък и Ба бяха повикани в офиса по презаселване и им бе съобщено, че за тях има свободна къща в Лондон и че ще се преместят след седмица. Когато се върнаха в бараката и споделиха новината с Ан и братята ѝ, Ан се зарадва за тях, но усети и лека тъга.
Най-близкото подобие на семейство, което имаха, скоро щеше да замине и да ги изостави.
– Отиваме на място, което се казва Катфорд – каза Зък. – Ще имаме собствена кухня и баня.
– Чудесно! – възкликна Мин, а Ан долови тъгата в гласа му. Тан се отдръпна навъсено зад сестра си. Част от нея искаше да направи същото, да има и тя някого, зад когото да се скрие.
Вечерта преди заминаването им организираха скромно тържество – традиция в лагера. Бяха поканени обитателите на бараки с номера от 20 до 25, както и Софи, Зьонг, Биан и учителката на Зък – госпожа Хауърд. Тан и Мин окачиха хартиен гирлянд в кухнята с надпис Поздравления, който бяха купили със Софи по-рано през деня, а Зък внимателно нареди хартиени чинии и пластмасови чаши на масата. Никой от тях не беше канил гости, откакто бяха напуснали Виетнам. Ан се чувстваше неловко да е домакин на място, което не е нейно и където самите те бяха гости. Опита се да се съсредоточи върху зеленчуците, които къкреха, и върху предстоящата вечер, решена да организират на Ба и Зък най-милото тържество, виждано в Сопли.
Гостите пристигнаха точно по залез и носеха домашно оризово вино, чипс и сой ман. Кухнята бързо се напълни, глъчката отекваше. Храната беше подредена на масата като бюфет и гостите сами си сипваха в хартиените чинии, които попиваха сосовете от ястията, хвалеха Ан и Ба за вкусната храна, като ги потупваха по гърба.
– Ще уча в истинско английско училище – разказваше Зък на всеки, който беше готов да го слуша, с уста, пълна с пържени нудли. – С английски деца. Чух, че даже имали футболен отбор.
Мин кимаше и се усмихваше, вперил поглед в чинията си, с леко свъсени вежди. Тан все още беше малко угрижен, но преди партито Ан го бе дръпнала настрани и му бе казала да се постарае.
– Не искаш да се разделите в лоши отношения, нали? – каза му. – Дръж се като възрастен, моля те.
Виждаше, че той полага усилия – казваше еха! и късметлия на историите на Зък, усмивката му беше прекалено широка, стискаше здраво чашата си. Софи стоеше до Ба и се опитваше да говори виетнамски.
– Ще ни липсвате – каза тя.
– И вие на мен – отвърна Ба.
Ан прекара цялата вечер в празнуване, задаваше въпроси на Зък и Ба, следеше всички да имат достатъчно храна в чиниите и напитки в чашите, и се грижеше Софи и госпожа Хауърд да не се чувстват като външни хора сред симфонията от виетнамска реч, в която се бяха озовали. Ан беше перфектната домакиня, но дълбоко в себе си не можеше да не усети срамна нотка завист. Защо те, а не аз? Толкова силно искаше и нейният живот да започне. Искаше собствена кухня и собствена спалня, искаше Тан и Мин да ходят в английско училище и да имат английски приятели. Искаше място, което да нарича дом, а не барака, в която хората постоянно идваха и си отиваха. Искаше да се установи, а не да скита.
*
Последните гости си тръгнаха малко след полунощ. Ан изчисти масата и изтърка тиганите, докато кухнята не заблестя. На следващия ден тя, братята ѝ, Зък и Ба се събудиха по изгрев, внимавайки да не събудят съквартирантите си, които със сигурност още страдаха от махмурлук след празненството. Мълчаливо напуснаха бараката и се срещнаха със Софи при входа на Сопли, треперещи и сънливи.
– Готови ли сте? – попита тя Зък и Ба, като сложи багажа им в багажника на колата.
Те кимнаха, притеснени от неизвестното, което ги чакаше извън лагера. Ба хвана ръцете на Ан, погледна я право в очите и ѝ каза:
– Cảm ơn cháu, благодаря ти, чедо.
Изпращането върху студения асфалт беше съпроводено с много сълзи. Тан, Мин и Зък се прегърнаха като братя, докато Софи наблюдаваше от шофьорското място, за да им остави малко лично пространство за сбогуване.
– Ще поддържаме връзка – каза Ан на Зък и го прегърна. – Щом дойдем в Лондон, ще ти кажем.
Накрая Софи свали прозореца и подкани Ба и Зък да се качат в колата.
– Искаме да избегнем трафика – каза тя, поглеждайки часовника си. Около тях жителите на Сопли започваха да се събуждат, в бараките светваха лампи, кухните се пълнеха. Ан и двамата ѝ братя застанаха до портала и гледаха как тримата потеглят, а Зък отвори прозореца, за да им помаха. Взираха се в колата, докато Софи не зави наляво – и тогава вече ги нямаше.
30 ДЕКЕМВРИ 2009-А, ЛОНДОН
ДОКУМЕНТИ ОТ ДАУНИНГ СТРИЙТ РАЗКРИВАТ НЕЖЕЛАНИЕТО НА ТАЧЪР ДА ПРИЕМЕ ВИЕТНАМСКИ БЕЖАНЦИ
от Роб Дон, главен репортер
Документи от архивите на Даунинг Стрийт разкриват, че през юли 1979 г. външният министър на Маргарет Тачър лорд Карингтън и вътрешният министър Уили Уайтлоу са я изненадали с неофициална среща относно нарастващата криза с виетнамските бежанци. По това време бежанските лагери в Хонконг приютявали над 60 000 души, пристигащи с темп от 500 души на месец, а повече от 540 000 бежанци вече били презаселени в чужбина.
Официалните протоколи от срещата бяха публикувани наскоро съгласно трийсетгодишното правило, според което определени правителствени документи се обявяват публично трийсет години след създаването им. От документите става ясно, че наскоро избраната министър председателка е проявила неохота да приеме 10 000 бежанци, които върховният комисар на ООН за бежанците в частен разговор я е призовал да пусне в страната, макар Карингтън да ѝ е обяснил, че приемането може да бъде разпределено в рамките на две години. Тя се опасявала, че подобно решение би довело до бунтове по улиците. По думите ѝ, не е редно имигрантите да получават общински жилища, а белите граждани – не.
В документите също така се допуска, че нежеланието на Тачър да приеме виетнамски бежанци е било мотивирано от расови съображения. Тя признала, че предпочита да приема бели бежанци като родезийци, поляци и унгарци, защото те биха били асимилирани в британското общество по-лесно.
Можете да поръчате книгата от сайта на издателство ICU или от Ozone.bg.
