„Блед пейзаж с хълмове“ (изд. „Лабиринт“, преводач: Владимир Молев) е първата книга на нобеловия лауреат за литература Казуо Ишигуро. Това е най-японският му роман, в който откриваме не контраст, а полутонове, една пленителна недоизказаност, особена, „размита“ акварелна атмосфера, повече въпроси, отколкото отговори, усещането за взрив, който така и не идва. Всичко е пречупено през ненадеждната призма на спомените, където ние трябва да решим кое е истина и кое – измислица.
Ецуко, японка на години, която заедно с втория си мъж се е преселила във Великобритания, се опитва да проумее причините за самоубийството на по-голямата си дъщеря и се връща в спомените си към своята младост, към едно горещо лято в Нагасаки непосредствено след Втората световна война и атомните бомбардировки и приятелството си с обеднялата аристократка Сатико, съпътствано от странни, дори зловещи събития.
Предлагаме ви откъс от книгата броени дни преди излизането й на български език.
Когато тръгнахме да се прибираме, небето отново беше притъмняло заплашително и дъждът се усили. Малко след като подминахме гарата, чух как някой се развика зад нас:
– Госпожо Шерингам! Госпожо Шерингам!
Обърнах се, към нас ситнеше забързано дребна жена, облечена с палто.
– Стори ми се, че сте вие – каза тя, когато ни настигна. – Как сте?
Тя ми се усмихна ведро.
– Здравейте, госпожо Уотърс – отвърнах аз. – Много се радвам да ви видя.
– Отвратително време, нали? А, здравей, Кейко – тя докосна ръкава на Ники, – не те познах.
– Не – обадих се аз, – това е Ники.
– Ники, да, разбира се. Боже мой, колко си пораснала, миличка. Затова ви обърках. Вече си голяма жена.
– Здравейте, госпожо Уотърс – измърмори Ники, след като се посъвзе.
Госпожа Уотърс живее наблизо. Сега я виждам рядко, но навремето тя даваше уроци по пиано на двете ми дъщери. Няколко години преподаваше на Кейко, а след това, за около година, и на Ники, когато тя беше съвсем малка. Много бързо осъзнах, че госпожа Уотърс е доста посредствена пианистка, а и като цяло отношението ѝ към музиката ме вбесяваше, за нея например произведенията и на Шопен, и на Чайковски са „приятни мелодии“. Но тя е изключително мила жена и сърце не ми даваше да я сменя.
– И с какво се занимаваме сега, миличка? – попита тя Ники.
– Мен ли питате? Ами, живея в Лондон.
– Така ли? И какво правиш там? Учиш?
– Не, нищо не правя. Просто живея там.
– А, ясно. Но ти харесва там. Това е най-важното, нали?
– Да, харесва ми.
– Е, това е най-важното, нали? Ами Кейко? – Госпожа Уотърс се обърна към мен. – Как е тя?
– Кейко ли? Тя се премести в Манчестър.
– Така ли? Не е лош град. Поне така казват, аз не съм ходила. И харесва ли ѝ там?
– Отдавна не сме се чували.
– Е, да. Щом не ти се обаждат, значи всичко е наред, нали така? Кейко още ли свири на пиано?
– Предполагам. Отдавна не сме се чували.
Тя като че ли най-сетне си даде сметка за моята сдържаност и сложи край на разпита със смутен смях. Тази ѝ настойчивост беше белязала всичките ни разговори след заминаването на Кейко. Нито очевидното ми нежелание да говоря за Кейко, нито фактът, че до онзи следобед не бях в състояние да ѝ кажа даже къде е дъщеря ми, не бяха успели да оставят следа у нея. Най-вероятно госпожа Уотърс ще продължи да ме разпитва ведро за нея при всяка среща.
Докато стигнем до вкъщи, заваля като из ведро.
– Май те изложих – обади се Ники.
Отново седяхме във фотьойлите и гледахме градината.
– Защо? – попитах аз.
– Трябваше да ѝ кажа, че мисля да се запиша в университета или нещо такова.
– За мен няма никакво значение какво ще ѝ кажеш. Не ме е срам от теб.
– Да, сигурно.
– Но смятам, че беше малко груба. Никога не си я харесвала, нали?
– Госпожа Уотърс ли? Мразех уроците при нея. Ужасна скука. Аз просто се унасях и като в просъница я слушах как каканиже да си сложа пръста тук или там. Твоя ли беше идеята да ме пратите на уроци?
– Главно моя. Навремето имах големи планове за теб.
Ники се засмя.
– Съжалявам, че се оказах такова разочарование. Но ти си си виновна. Нямам никакъв музикален слух. Една от съквартирантките ми свири на китара, опита се да ме научи на няколко акорда, аз и тях не запомних. Мисля, че госпожа Уотърс ме отврати от музиката за цял живот.
– Някой ден може да се върнеш към свиренето и тогава ще си благодарна за нейните уроци.
– Забравила съм всичко.
– Не ми се вярва. Наученото на такава възраст не се забравя.
– Така или иначе, беше си загуба на време – измърмори Ники. Тя зарея поглед навън. После пак се обърна към мен. – Предполагам, че не е лесно да кажеш на хората. За Кейко.
– Видя ми се най-лесно да ѝ отговоря така – отвърнах аз. – Не го очаквах.
– Да. Сигурно си права. – Ники отново се загледа унесено през прозореца. – Кейко не беше на погребението на татко, нали?
– Много добре знаеш, че не беше, защо питаш?
– Просто се сетих.
– Искаш да кажеш, че не си дошла на нейното погребение, защото тя не е била на погребението на баща ти? Това е детинско, Ники.
– Не е детинско. Просто казвам как беше. Тя не беше част от живота ни – нито от моя, нито на татко. Не съм и очаквала да дойде на погребението му.
Не отговорих и двете се смълчахме. По някое време Ники се обади:
– Беше странно, това с госпожа Уотърс. Сякаш едва ли не ти беше приятно.
– Кое ми е било приятно?
– Да се преструваш, че Кейко е жива.
– Не ми е приятно да заблуждавам хората, ако това имаш предвид.
Навярно бях прозвучала доста остро, тъй като Ники се сепна.
– Да, да, разбира се – измърмори тя смутено.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA20Q4 при завършване на поръчката си.
