Действието на фентъзи романа „Денят на инвикта“ от Николай Пеев (изд. „Вижън Букс“) се развива през 3367 година, когато човечеството достига невиждан възход. Силиан се завръща на Старата Земя, решен да разкрие една от най-добре пазените тайни на инвиктите. Още с пристигането обаче опасен заговор го въвлича в неравна борба за живота му.
Междувременно в самия край на познатия космос един боец, познат единствено под името Привидение, е по следите на устройство, което може да преобърне човешката история. Изправени пред лудешка надпревара с времето, Силиан и Привидение скоро разбират, че едва ли ще оцелеят достатъчно дълго, за да видят зората на следващия ден… Денят на инвикта.
Прочетете откъс от книгата при нас.
СИЛИАН
Като исторически и културен център Централният площад бе сред най-големите забележителности на Вита. В следобедните часове мястото се изпълваше с хора. На територията му попадаха няколко сектора: „Природа“, където посетителите можеха да видят растения от цялата планета; „Технология“, предлагащ ежедневни изложения на летателни превозни средства и малки космически кораби; сектор „Научни форуми“ заемаше сърцето на площада и служеше за посрещане на делегации и тържествени паради; „Архитектурен“ привличаше предимно ориентираните към бизнеса посетители, а „Изкуство и история“ бе изпълнен с галерии и музеи.
За удобство на гражданите и на туристите хиляди линии за превоз свързваха секторите на площада. На всяка спирка разноцветни холограми, високи няколко метра, даваха информация за маршрутите. Магнитно-импулсните превозни средства, наричани накратко от хората МИПС, предлагаха бърз и евтин транспорт. Преминаващите машини бяха единственото нещо, което разпръсваше потоците от хора.
Силиан прекоси няколко кръстовища, докато се убеди, че не го следят. Реши да посети сектор „Изкуство и история“. Въпреки че не беше най-близкият, знаеше, че е сред най-посещаваните на площада. Откритите пространства го караха да изпитва параноя. Искаше да навлезе към места с повече сгради, където можеше да се укрие, в случай че преследвачите му отново се появят. Идеята, че там ще види някои от най-значимите паметници на човечеството, също му допадна.
Проинвиктът спря при група хора, чакащи на спирката поредния МИПС. Някои от тях го стрелнаха със смутени погледи. Той се усмихваше и кимаше дружелюбно. Прецени, че не е учтиво да се държи като спечен марсиански цимент. Не искаше да използва повече уменията си. Ако поддържаше масовата излюзия сред толкова много хора, щеше да капне от умора за по-малко от час.
Докато чакаше, Силиан забеляза множество малки сенки, които шареха по земята. Той разсеяно погледна нагоре и примижа към яркото слънце. Въздушният трафик в небето над тях изглеждаше натоварен.
Няколко минути по-късно пристигна и транспортът. МИПС-ът се движеше безшумно, издигнат на по-малко от педя над земята. Заради хубавото време покривът беше свален. Машината бавно спря пред чакащите и тъй като нямаше много пътници, всички успяха да се качат.
Докато избираше къде да се настани, Силиан усети, че някой го наблюдава. На една от двуместните седалки седеше млада жена с невръстно дете. Тя понечи да освободи мястото, но проинвиктът отказа и тихо благодари за жеста. Жената му се усмихна.
Силиан разбра, че наближават сектор „Изкуство и история”, щом забеляза множество високи мраморни статуи в далечината. Някои от паметниците достигаха повече от тридесет метра и сияеха в златни и сребърни отблясъци. Проинвиктът остана очарован от реалистичната изработка на монументите. Бързо разпозна фигурата на Върховния инвикт Вартоломей и инвикт Сириус, стоящ начело на Енцелад. С изненада забеляза и статуята на инвикт Сиба, за която смяташе, че отдавна бе изгубила влиянието си във Върховната лига.
Разпръснати около красиви паркове, се виждаха масивни овални платформи – холограмните театри на площада. Исторически космически битки, интервюта с известни личности и изгледи от далечни светове бяха само малка част от записите им. Силиан с интерес наблюдаваше реакциите на изумените от холограмите хора. При престоя си в този сектор всички групи бяха придружавани от екскурзовод.
Превозното средство намали скорост и спря на първото оживено кръстовище. Силиан ловко си проправи път между хората и слезе.
Той прекоси булеварда и се насочи към вътрешността на сектора. Вниманието му привлече бракуван космически кораб на Върховната лига, разположен върху пиедестал от бял мрамор. „В памет на загиналите пилоти в битката зa Трида“ – гласеше надписът, гравиран върху камъка. Следите от пораженията по корпуса на машината личаха отдалеч. Върху носа на кораба ярко премигваше холограмен проектор. Устройството показваше стотици космически кораби, вкопчени в смъртоносна схватка пред очите на зрителите. Огромни междузвездни кръстосвачи от клас „Доминатор” на Земната каста нападаха под обстрела на малки изтребители на Въздушната каста. Няколко разноцветни експлозии блеснаха във въздуха.
Силиан забави ход. Наблюдаваше как хората следяха представлението в захлас. Пъстрите холограми не можеха да предадат ужаса на войната. Въпреки че от събитията бяха изминали двадесет години, Трида оставаше болезнен спомен от близкото минало – времето на първото му назначение като проинвикт.
Край него притича шумна група деца. Всяко викаше след своя изтребител:
– Когато порасна, ще стана като този пилот. Той е най-добрият!
– Не е вярно! Ако искаш да знаеш, моят е много по-добър! Свали вече трима от твоите!
– Свалил е той, друг път!…
Проинвиктът подмина спорещите деца с тъжна усмивка.
Пое на изток по мрежа от стесняващи се улички, обградени от музеи и масивни статуи. Още докато пътуваше към сектор „Изкуство и история”, бе забелязал в тази посока докове за кацане. Оттам лесно можеше да вземе въздушен транспортер.
Слънцето вече се спускаше плавно към хоризонта. Високите здания започнаха да хвърлят тежки сенки по улицата и Силиан решително се забърза.
– Проинвикт! Моля, изчакайте! – гласът прозвуча хрипливо, но настоятелно.
Силиан се обърна рязко по посоката, от която го чу. Ръката му се стрелна към дръжката на наноелектродното острие. Неприятните изненади започваха да стапят самообладанието му.
Видя самотен възрастен човек. Беше седнал на пейка, само на няколко метра от него. Подпираше сухите си ръце върху ръждив метален прът. Износени дрипи покриваха слабото му тяло. Изпод качулката му се подаваше прошарена сплъстена коса. Представляваше необичайна гледка за величествения Централен площад.
Силиан приближи предпазливо, като не отделяше поглед от него.
– Имаме общи доброжелатели – каза старецът.
– Кой те праща? Кажи бързо, защото търпението ми днес е на изчерпване!
– Тук е рисковано да говорим. Следят те.
– Давам ти още няколко секунди. Кой ме следи?
– Моля те, ела с мен!
Силиан се колебаеше. Беше объркан. Нещо в странника не беше както трябва. Той направи малка крачка към него и се наклони напред.
– Внимавай, човече, просещите на Централния площад ги глобяват! Направи ми услуга и се върни в дупката, от която си изпълзял! Ако твоите хора са толкова загрижени за мен, убеден съм, че рано или късно ще ги срещна.
– Надявам се, че не вземаш всичките си решения толкова прибързано! – старецът се засмя.
Проинвиктът бе обърнал гръб и се отдалечаваше с бързи стъпки. Оглеждаше хората наоколо в очакване на някаква опасност.
– Все някога ще ти се наложи да довериш живота си на непознат, Силиан!… – гласът заглъхна.
Обърна се, изненадан, че непознатият го назова по име. Странникът сякаш се бе изпарил. Силиан дори не усещаше присъствието му, което го смути още повече. Отговорът го осени миг по-късно, докато завиваше зад ъгъла на поредния музей.
– Разговарял съм със съвършена холограма. Без собствени мисли и емоции. Трябва да разредя посещенията си на Вита – прошепна сам на себе си.
Това можеше да означава само едно – че някой все още го следи и наблюдава. Малко хора биха могли да си позволят подобна технология. От мисълта го побиха хладни тръпки. Той се затича към летателните докове.
Достигна първите платформи за кацане двадесет минути по-късно. Спря, за да си вземе глътка въздух, и се огледа. Погледът му търсеше някой захабен транспортер. Не искаше да бие на очи. Пилотите на по-старите машини често имаха съмнителна репутация и при по-щедро заплащане пропускаха да регистрират полета си.
Скоро късметът му го възнагради за търпението. Шум от поредната кацаща машина се разнесе над доковете. Подът на транспортера изглеждаше толкова ръждясал, че Силиан се зачуди как все още не се бе продънил. Площадката за кацане замига с предупредителни жълти светлини.
Машината се приземи, образувайки облак от прах и нагорещен въздух. Вратите се разтвориха встрани с механичен стон. Отвътре излезе подпийнал мъж, който едва се държеше на краката си. Беше облечен в стилен черен костюм. Въздушната струя от двигателите развя сакото му през глава. Последва звънлив смях от две млади дами, които слязоха от другата седалка. Момичетата го хванаха под ръка и, кискайки се, го поведоха в неизвестна посока.
– Е такива сладури мно-о ме радват! – провикна се пилотът и слезе от транспортера.
Беше дребен, пълничък човек с хитър поглед. Той приглади малкото останала по главата си коса и засука мустак. Обърна се и помаха с ръка към колегите си, очакващи пасажери. Неколцина от тях отвърнаха на поздрава му.
По лицето на Силиан плъзна тънка усмивка.
– Все още ли си на смяна?
– О, гледай ти! – пилотът се опули от изненада. – Скоро не съм срещал такива като тебе тук. Знам ви Вас инвиктите, дават ви постоянно по новините. Може пък да свършим нек’ва работа.
– Ще го оценя щедро – каза тихо Силиан. – Условието е да минем извън протокола. Това проблем ли е за теб?
– А, сефте! Оня хубостник, дето слезе, виде ли го? Забрави си всичките парички при мене. Късмет! Цело богатство заряза на седалката. Да му е за урок! Декларирам ги изчезнали пред шефовете. Вервам, ся, нема да кажеш? – пилотът си придаде почти убедителен вид, че се срамува.
– В един идеален свят за такова нарушение повече нямаше да управляваш дори пазарска количка в хипермаркет. Но както ти сам каза – късмет! Е, тръгваме ли?
– Така, така! Айде, влизай, докато двигателят не е изстинал. Пък и ония лешояди, другите пилоти, се заглеждат. Ще започнат да ми подбиват цената, ако се застоим още.
– Има и още нещо.
– Казвай! – пилотът се обърна, докато закопчаваше предпазните колани.
– Много е вероятно да ме следят. Искам предварително да измислим сигурен маршрут.
– Немаш грижи, аз съм най-добрият! През годините съм имал хиляди такива случаи. Влизай, ще ти разправям! Внимавай, че си висок, да не си удариш главата! Малко е неудобна, ама си е хубава тая летяща кошница. Слушай сега, тоя колега отстреща на дока, нали го виде, жена му веднъж реши да го следи…
Силиан престана да го слуша в мига, в който се настани на седалката. Той притвори очи, докато вратите се затвориха с шумно скърцане, и се отпусна. Чувстваше умора от дългия ден и от надпреварата с времето.
Машината се разтресе, набра височина, наклони се на една страна и излетя с остър завой.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA21Q4 при завършване на поръчката си.
