„Прощално танго“ от Юрий Винничук (изд. „Prostar Publishing“, преводач: Олга Костова) е завладяващ роман с вълнуващ сюжет, който, като от сън в сън, пътува през епохи и паралелни светове. Вплитайки исторически факти, интересни герои и колоритни сцени от живота в Лвов между двете световни войни, авторът майсторски съчетава комичното и трагичното, верен на своя разпознаваем стил.
За приятелството на украинеца Орест, немеца Волф, поляка Яс и евреина Йоско, които се срещат, растат, влюбват се и кръстосват улиците на любимия град в трудното време на окупация и война.
И това е само един от сюжетите.
Друг разказва за Лвов през 80-те и в наши дни, където изследовател на мъртвия арканумски език тръгва по следите на древен ръкопис. Така среща единствения оцелял от оркестъра в Яновския концлагер (Западна Украйна) и научава за “Танго на смъртта” – мелодия, звучала по време на всички изтезания и екзекуции в лагера. Тази неочаквана среща ще преобърне живота и на двамата. Оттук започва разплитането на събития и действия, които ще свържат всички герои в изненадващ финал.
Там горе вали сняг, грачат гарвани, дърветата пукат от мраз и студ. Някъде в далечината скърца снегът под ботушите на убийците. Тяхното приближаване се усеща във всичко. Отдалече се чува заплашителен лай, който обаче не прилича по нищо на лая на селските кучета. Лаят идва все по-близо и по-близо… Гарвани се издигат във въздуха с шумни крясъци и отлитат.
Четирима млади мъже седят в скривалище, вслушват се в кучешкия лай. След това се споглеждат, изгарят някакви книжа, а димът се разстила и плъзва навсякъде. После се преобличат в чисти ризи и се молят. Молят се не заедно, а всеки поотделно, защото молитвите им са на различни езици.
Тримата сядат около малка дървена масичка. Върху нейния тъмен плосък плот лежи възел с гранати. Ръцете им се устремяват към него. В очите им няма страх. Всеки мисли за нещо свое.
Четвъртият взема цигулката, застава до тях, ослушва се. Кучешкият лай вече се чува над главите им, огънят в скривалището догаря, искри преминават през остатъците от изгорени документи и изчезват. А горе звучат заповеди. Призовават ги да се предадат. Мъжете не реагират, очите им са приковани в гранатите. Потрепват само тогава, когато до тях достигат отчаяните женски гласове, които ги викат, приканват, молят им се. Тези гласове извикват сълзите им, но те няма да се предадат, защото знаят какво ги очаква.
Ръката с лъка докосва струните на цигулка и зазвучава танго. Сега кучешкият лай и човешките гласове са принудени да се надвикват с тази мелодия, но не само с нея, а и с песента – четиримата мъже пеят нещо тихо-тихо. А след това един от тях протяга ръка към връзката с гранати…
***
На млади години всички сме никои, дори най-големите гении, на които предстои кариера и признание, идват на този свят не особено подготвени за живота. Затова не е странно, че след като се оженим, се излагаме на сериозни изпитания, които рядко имат щастлив край и най-често водят до развод.
Именно в такъв капан попадна младият Мирко Ярош, който се ожени за огнената Рома веднага след завършването на университета. Той ѝ рецитираше стихове на прекрасни поети, а тя се преструваше, че слуша. Дори притваряше очи и изпъваше устни, а целият ѝ вид ставаше толкова вдъхновен, че той все повече и повече се влюбваше в нея. Мислеше си, че тя е сътворена тъкмо затова – да слуша като омагьосана всичките тези думи, които той толкова обичаше и потъваше в тях като в памук. По време на тези рецитали, когато тя се навеждаше към него и с горещия си дъх гъделичкаше ухото му, Мирко искрено вярваше, че тази идилия ще бъде вечна, че те просто са обречени да се оженят. Чувствата надвиха здравия разум, а като се ожениха, се установиха у родителите на Рома. И това се превърнa в началото на края.
Двете години работа в училище, после задочното обучение в аспирантура не предвещаваха нищо радостно, тъй като парите все не стигаха, а родителите на Рома не пропускаха момент, в който да напомнят, че издържат младите.
Вечер, след като заспиваше невръстният им син, Ярош се скатаваше в кухнята с книгите и пишеше дисертация за литературата на Египет, Вавилон, Асирия, Шумер, Арканум и Хетското царство. Но колкото повече се задълбочаваше в темата и търсеше нови източници, толкова по-безнадеждна му се струваше цялата работа, защото едни източници препращаха към други, а те на свой ред – към следващите, и така – до безкрай. Това го принуждаваше да се губи из лабиринти от версии и много често да прави изводи гадаейки. Защото всички, които се занимаваха с този въпрос нямаха пълна картина на тогавашния литературен живот, а отделни парчета, които като по чудо се бяха запазили до наши дни, по чудо бяха разшифровани и прочетени. И то не всички, защото арканумски език така и никой не беше научил, а за неговата литература правеха заключения въз основа на хетски и хуритски извори. Тази ситуация така увлече Ярош, че той остави настрани всичко останало, а сам се захвана да дешифрира арканумските текстове, макар да знаеше, че преди него немалко учени бяха опитвали, но никой досега не беше успял, понеже арканумският клинопис не приличаше на никой друг.
Заради домашните задължения Ярош все по-трудно намираше време за научната си работа, затова сериозно започна да се замисля върху смисъла на своя семеен живот. Глупавите рутинни задачи, свързани с училището, го потискаха и измъчваха. Чудеше се сам на себе си как можа да стане учител, като ненавиждаше тази професия още от ученик. Връщаше се вкъщи уморен и единственото, което го оживяваше за историческото изследване, стана виното. Първата чаша премахваше целодневното напрежение, втората освобождаваше мисълта, сваляйки всички окови, и тогава неговото перо като лудо започваше да лети по хартията.
Разбира се, това продължаваше не повече от два часа, тъй като умората надделяваше. И той си лягаше с глава, пълна с древни йероглифи, глинени табелки и папируси, а към всичко това се добавяше абсолютното презрение на съпругата му и родителите ѝ към неговите научни интереси. Те смятаха това, с което той се занимава, за безумие, напразна загуба на време, защото тази научна работа никога нямаше да свърши, което означаваше, че съдбата му е отредила да прекара живота си като скромен учител.
Вече се бе превърнало в някакъв ритуал да го откъсват от книгите и да го изпращат в магазина за хляб, да изхвърли боклука, да донесе вода от резервоара, когато спираше водопроводът. Събуждаха го рано сутрин, за да се нареди на опашка за мляко, за салам, за сирене, захар или брашно – нямаше значение, за всичко това той трябваше да тича, защото през 80- те буквално всичко беше дефицит и хората се превръщаха в ловджии на стока – тичаха насам-натам, заставайки на няколко опашки едновременно, за да могат от всяка една да купят по килограм захар или кутия прах за пране, понеже повече от това на един човек не даваха. А на него му се налагаше да виси и пред книжарниците, където веднъж седмично докарваха нови книги. Информация за това получаваше само избран кръг от хора, за да може час преди отварянето на книжарниците, след „получаване на стоката“, да се наредят на опашка. И който е начело на тълпата, имаше шанса да проникне пръв в магазина и пръв да хване Кафка, Камю, Акутагава, Кортасар, Маркес, Борхес и т. н. – списъкът е безкраен…
За тази свещена цел Ярош дори започна платоничен роман с една книжарка. Той едва ли би успял да има нещо повече с нея, защото тя принадлежеше към онези неомъжени жени, които вследствие на изживените в самота години, стават в бита непоносими, капризни и скучни. След като я покани на кафе, беше принуден да изслуша нейното жизнено кредо – всичките сложни инструкции, с които тя се бе обградила отвсякъде като с предупредителни флагчета. Например такова предупредителен „флаг“ беше нейният гардероб, чиято функция бе да прикрива всички нейни форми, като у монахиня, защото тя очакваше само „сериозни отношения“ и „флирт“ не я интересуваше. Казваше, че „единствено господин Мирко е много приятен човек и на него може да му се вярва“. Струваше ѝ се, че го познава отдавна. И го посрещаше с многообещаваща и чаровна усмивка – още един сигнал на хоризонта, който красноречиво предупреждаваше: “Никому, никому, никому, само нему”.
