„И леглото ни е зеленина“ от Виолета Радкова (изд. „Жанет 45“) е роман за втория шанс, за възможните (не)осъществими паралелни животи, за постоянното завръщане към предопределеното и непреодолимото, там, където безкрайната свобода на литературата среща клетката на човешката ситуация.
Прочетете откъс от дебютния роман при нас.
„Линкълн Гардънс“ е голяма, неугледна сграда на Източна 31-ва улица, номер 459. От начина, по който изглежда отвън, човек никога не би си казал, че това е най-популярният нощен локал в Чикаго и че вътре свири най-горещият джаз бенд, стъпвал някога на сцена.
– „Кинг Оливър и неговият креолски джаз бенд“ – прочита на глас Джон надписа върху изрисувания платнен транспарант, опънат на входа.
– Джо „Кинг“ Оливър, корнет, Луис Армстронг, втори корнет, Бейби Додс, барабани, Джони Додс, кларинет, Оноре Дютрей, тромбон, Лил Хардин, пиано, и Бил Джонсън, контрабас – добавя Карли с такава гордост, сякаш той самият е част от този явно фамозен ансамбъл. – Най-великият джаз бенд в Америка! Мили мои, очаква ни паметна вечер, в която ще се пише историята на джаза. Отворете си ушите и сърцата, защото такова нещо не сте и няма друг път да видите и чуете!
Карли е толкова елегантно облечен, така превъзходно издокаран, от внимателно вчесаната му на лъскави вълнички коса до полираните върхове на обувките му и бастуна от коруба на костенурка в дясната му ръка, че човек би помислил, че се е родил със смокинг и сатенено шалче около врата. На лявата му ръка е кацнала също толкова елегантна и красива приятелка с обсипана с искрящи камъчета тиара и огромно ветрило от яркосини и розови щраусови пера. Джон и Хейзъл са по-приглушени. Той е с тъмносин костюм с кадифени ревери, а Хейзъл е облечена в смарагдовозелена сатенена рокля, чиито поли са извезани с морски вълни от стъклени мъниста. В бакърените извивки на косата ѝ, подстригана до брадичката, спи диадема от перли. Двамата с Джон се държат за ръце.
– Хей, това не е ли Требушета?
– Дааааа! Той е!
– Велик си, Джони Кей!
Някои от прииждащите го разпознават и скоро всички в „Линкълн Гардънс“ знаят, че тази вечер сред тях ще е най-голямата бейзболна звезда на Чикаго. Веднага за Кландоу и компанията му е разчистена най-добрата маса и е донесена най-специалната бутилка шампанско. Около тях се суетят поне трима сервитьори за истинско удоволствие на Карли, който не може да се насити на хорското внимание и прелива от хубаво настроение.
– Още нищо не сте видели! – провиква се той и изведнъж цялата зала засиява с хиляди блещукащи светлини.
Над дансинга виси голяма топка, облепена с малки парченца отразително стъкло, която се осветява от бели, сини, червени, жълти и зелени лампи. Топката се върти и разпръсква многоцветните си светлинни петънца върху пода, стените, тавана и телата на посетителите. На сцената настава суетене и ето ги, един по един излизат и заемат своите места Кинг Оливър и неговият креолски джаз бенд. Публиката ги удавя в екстатичните си ръкопляскания. Джон и Хейзъл се споглеждат, неподготвени за еуфорията, а Карли и неговата приятелка скачат на крака и се затичват към дансинга.
Разбира се, Джон е слушал американска музика и разбира се, чувал е джаз, но никога не е имал особено мнение, нито е изпитвал възхита както от класическата музика, срещата с която го бе сразила още в първите месеци на живота му в тази страна. Пианото в апартамента на Симон и Маргарет и звуците, които онзи руски виртуоз бе изтръгвал от него така, сякаш ги изтръгваше от собствената си и от Ивановата (тогава) душа, нямаха нищо общо с пианото на сцената в „Линкълн Гардънс“ и звуците, които сега малките и бързи пръсти на Лил Хардин рисуват във въздуха. Музиката сега е много жива, струяща, неуморна и призоваваща тялото към движение, към разчупване на формата. Изискваща музика, ангажираща музика. Хората на дансинга са като полудели, телата им се тресат, косите им подскачат, погледите им играят и всяка частица от тях в момента се управлява от повелята на корнетите. Джон поглежда към Хейзъл, която се поклаща до него, дясното ѝ ходило тактува. Ето, и тя взаимодейства с тази музика, говорят си нещо двете.
– Харесва ли ти? – вика в ухото ѝ Джон.
– Да! А на теб? – пита го тя, пляскайки с ръце.
– И на мен! – провиква се той.
– Хайде тогава да танцуваме! – и Хейзъл го повлича надолу към дансинга.
– Не знам как! – крещи Джон.
– Нищо, ще гледаме от другите! – крещи Хейзъл.
– Играят много бързо! Нищо не схващам! – крещи Джон.
– Затвори си очите! – крещи Хейзъл.
Джон послушно затваря очи и се оставя в ръцете на Хейзъл, която го мести по дансинга. Опитва се да се разбере с тази музика. Някои от парчетата са „блус“, други са „раг“, трети – „стомп“, и всяко се танцува различно. Класическата музика не изисква танцуване, защото историите, които ти разказва, приковават цялото ти внимание. Тук обаче е друго. За да се разбереш с тази музика, трябва да я танцуваш, да я оставиш да мине през тялото ти, не толкова през съзнанието. Точното като при българските хорà, където свирнята те заставя да подскачаш или да захождаш тежко. Селяник, пайдушка, захаруля, карада, орманли. Джон се усмихва, спомняйки си тези имена, докато краката му се опитват да „стомпират“, без да прегазят чаткащите в сребристи обувки ходила на Хейзъл. Като момче в Крушово не обичаше да се хваща на хора. Гледаше отстрани, изучаваше движенията, но не играеше. Само на сватбата с Евангелица нямаше как, та се принуди. Беше пил немалко ракия и това помогна. Тогава не му беше правило впечатление, но сега се зачуди защо не му идва отвътре да танцува. Защо музиката е неспособна да мести тялото му, а други размяташе като обладани от триста демона?
– О, боже мой! – крещи Карли до него, въртейки в ръце гъвката си малка приятелка. – Чувал ли си някога нещо подобно? Виждал ли си някога нещо подобно?
– Не! – крещи Джон. – Никога!
– Разбра ли сега какво е „гореща“ музика? – крещи Карли и мята ръце и крака. – Ето това е гореща музика! Хора, всякакви хора, танцуват заедно. Никой не мисли кой какъв е, откъде е. Музиката е нашето спасение, Джон, друго няма да ни оправи!
Някъде горе, на балкона, някой стреля. Джон целият се сковава, за първи път чува изстрели толкова наблизо. Хейзъл се притиска към него и го дърпа надолу, да залегне. Чуват се още два изстрела един след друг. Музикантите от бенда хвърлят инструментите си и бягат от сцената. Остава единствено Бейби Додс на барабаните, който продължава да поддържа ритъма. Явно и друг път е присъствал на подобни сцени и смята за ненужно да бяга. Прав е, обикновена разпра. Служителите в „Линкълн Гардънс“ бързо изхвърлят нарушителите на реда, Кинг Оливър и останалите се връщат на сцената, залегналите посетители се изправят, изтупват крачоли и поли, оправят си косите и подхващат недовършения танц. Сякаш нищо не е било.
– Е, понякога алкохолът надцаква музиката и стават такива работи! – обяснява Карли и обръща две чаши шампанско. – Алкохолът е страшен дявол. Добре че не пиеш.
– Не пиеш, не танцуваш… Че какво си ти? – пита го приятелката на Карли.
– Селянин – отвръща късо Джон, а после се усмихва, за да не би отговорът му да излезе преднамерено саркастичен. – Обикновен селянин.
Точно тогава светлината се променя, цветовете, които въртящата се топка хвърля върху тях, са различни нюанси на синьо и виолетово, тъжни цветове. Кинг Оливър и Джони Додс излизат напред, а от пианото на Лил Хардин потича блус. Всички в клуба притихват и застиват по местата си. Първи започва Кинг Оливър, който прави така, че корнетът му да звучи като плачещо бебе. Уа-уа-уа, жално плаче бебето в улеите от месинг. После Оливър спира и кларинетът на Джони Додс започва с нежен майчински глас да говори на бебето. „Всичко ще бъде наред, бебенце“. После отново е ред на Оливър: уа-уа-уа-ма-ма. После пак Додс: тихо-тихо-бебе. Този диалог е едновременно комичен и умилителен. Уа-уа-уа, плаче корнетът. Шуш-шуш-шуш, пее кларинетът. Ха-ха-ха, смее се залата. Не-не-не, скърби Хейз. А Джон я гледа и проумява, че това никога няма да ѝ мине, че в нея се е отворила пукнатина, която няма да може да запълни и която може да го засмуче. Джон проумява, че ще трябва да се пази от жената, която обича, и от нейната пукнатина. Не, не и това. Това не може да се разпада, то е свещено, това нещо между нас, то не подлежи на разпад! Но разбира се, че подлежи. Всичко, абсолютно всичко подлежи. Всичко минава и заминава, само черната земя си остава и добре че не сме вечни.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
