В интервю от 2021 г., дадено за в. „Слободна Далмация”, Семездин Мехмединович споделя: „Жалко, че преводите на книгите ми не се появиха преди 30 години, когато можех да им се радвам.”
И сякаш наистина босненският писател има проблем с тайминга. Напуска Сараево, след като войната вече е завършила, когато неговите избягали съграждани са започнали да се прибират в опустошения град. Почти четвърт век след това прекарва в САЩ, за да приключи преди няколко години с изгнанието и да се завърне окончателно в родината си.
Ето защо вместо да преживее успеха на „Мехмед, червената бандана и снежинката” (изд. „Жанет 45„, преводач: Русанка Ляпова) в Америка, той може само да чете за него от разстояние. Преводът, публикуван в САЩ под заглавие „Моето сърце”, е посрещнат с възторг от критици и колеги писатели, които сякаш се надпреварват да засвидетелстват възхищението си на нейния автор. Следват издания в Хърватия, Италия, Словения, Сърбия, Турция и Румъния – впечатляващо постижение за един рехав жанрово, интроспективен роман за любовта, бащинството, брака и паметта. „[Мехмединович пише] за неща, за които е невъзможно да се пише. И за които единствено има смисъл да се пише.“ – казва за него босненско-хърватският писател Миленко Йергович.
Прочетете откъс от книгата при нас.
*******
„На колко си години?”
„На петдесет.”
Днес този диалог се повтаря непрекъснато.
За лекарите броят на годините ми представлява важна информация. Имам чувството, че за първи път – през дългия ми живот – моето време е измерено съвсем точно. Затова днес изчезнаха всичките ми илюзии за младост. С ума си ние отчитаме, че времето минава, но извън датите в календара някак си не го съзнаваме. Затова „по дух” си оставаме същите. „По дух” аз съм онази личност, която бях на двайсет. Сигурно така е и с другите хора, това е присъщо на човешкия вид. По този начин ние се защитаваме от мисълта за смъртта. Западната култура възприема човека като своеобразна асиметрия и дисхармония, затова го разделя на тяло, което старее, и душа, която не старее. Изключение е може би Достоевски.
Не всяко прибиране у дома е еднакво.
Когато се завърнеш от път, заварваш нещата такива, каквито си ги оставил в момента на тръгването си. След всички дни на отсъствие сега си отново в собствената си стая, на бюрото ти може да има пепелник със загасена цигара, недопита чаша с вино или отворена книга, която си чел в деня на своето заминаване. Всички предмети, които пазят живи следите от твоето присъствие, се превръщат в образ на отминалото време, което вече не може с нищо да се навакса.
Прибрах се от болницата и още от вратата първото нещо, което видях, беше бялата покривка на леглото, онази с флоралните мотиви а ла Гоген, беше се върнала вкъщи преди мен. Беше застлана – изпрана, непроменена, текстилната ѝ природа беше незасегната, по нея нямаше и следа от болницата или от моето боледуване.
Саня внимателно беше заличила от стаите ни повечето следи, които бях оставил от ритуалите в предишния си живот. С особена грижливост беше премахнала останките от онези от тях, към които съгласно лекарските предписания не биваше повече да се връщам. Нямаше ги пепелниците, от въздуха беше изчезнала миризмата на тютюнев дим.
Излязох на слънце, на остъкления балкон – моя кабинет.
И там ме нямаше.
Бях заличен от своите стаи и сега можех да започна отначало.
Летището във Финикс. Първото, което видях, когато излязох на паркинга, беше червената бандана на главата ти.
Следващите пет дни щяхме да скитаме безцелно по пътищата на Америка. Да скиташ безцелно? Това означава да усещаш реална близост със света, както и да имаш съзнание за себе си, за собственото си тяло в пространството. Помниш ли, че още през деветдесетте обикаляхме без карта по второкласните, междуселски пътища на Вирджиния с идеята да се загубим и после да търсим път, който да ни отведе у дома. Да се скиташ, означава да се сблъскаш с простата, спасителна истина: светът е по-голям от мен! Безцелното движение беше единственият смисъл на нашите пътувания, нищо че с всяка секунда се отдалечавахме от дома. Макар че домът може да се дефинира и така: той е винаги там, където си сред своите близки.
Червена бандана. Моята нена, неговата прабаба, носеше подобна кърпа. Нейната шамия беше бяла, но май имаше същите шарки като банданата на главата на сина ми.
Баща и син. Когато в спора не ми достигат аргументи, заявявам: „Аз знам как изглеждаше светът, преди да се родиш”.
Няма как да си спомняш това. В болницата съм, гледам те през стъклената стена: родил си се снощи и сега сестрата ти сменя пелените. Първо виждам малкото ти голо и беззащитно телце, а после разпознавам кривия си нос на лицето ти. Същия нос. Моя. Дублиран. Самотата ми светкавично намалява.
Светът продължава да живее без нас. Нищо не се е променило поради факта, че ние сме спрели на осмия етаж в болничния коридор, с длани, опрени на стъклената стена, през която гледаме надолу, към двора на някаква еднофамилна къща; мъж прекосява поляната пред вратата ѝ, докато говори по телефона, стига до дъба в самия край на двора, с лявата си ръка се подпира на ствола му и продължава да говори. Това е гледка от обикновения живот, който изведнъж ми се струва далечен и недостъпен. Упражнявахме се да вървим по болничния коридор и така стигнахме до стъклената стена, през която виждаме еднофамилната къща и мъжа пред нея, опрял се с лявата си длан на ствола на дъба. Под нас се простира равният Арлингтън, зад него е Фолс Чърч, а оттатък – тукашната Виена и Тайсънс Корнер. Саня очертава с пръст кръгче на стъклото пред себе си и казва: „Ние живеехме там. Спомням си. Там беше Институтът за субтитри на холивудски филми”. Стоя до нея, опрял съм дясната си ръка на стъклото на прозореца и усещам под лявата си длан грапавата кора на дъба…
„Мога ли да те попитам нещо?” „Хайде.” „Моля те, като умра, да ме кремираш. И после на всяка цена ме отнеси у дома”, каза.
Страх от смъртта в чужд свят. Има го и страха от живота в чуждия свят, но този страх не е толкова застрашителен и опустошителен. Всеки живее със своя страх от смъртта, но важното допълнение („в чужд свят”) му прибавя субстанциално, метафизическо безпокойство, макар да е очевиден парадоксът: защо сме притеснени от пространство, в което всъщност няма да ни има, по простата причина, че вече не съществуваме? Ние не сме способни да мислим извън рамките на своя живот. Дори в смъртта ни е важно да сме си у дома.
Въпросът е: къде отива времето? Загубата на паметта не е само изчезване на случки от миналото, а пълно заличаване на времето. Когато я питам – коя година е сега? – тя не знае и щом ѝ кажа, че е 2016-а, тя се учудва: как са минали толкова години? И ме пита: „Къде е отишло това време?”. „Отишло си е. Прибрало се е вкъщи.”
В болницата най-важната информация за нас е годината на раждането ни. Ала в нашия живот тя няма голямо значение. Трябваше да остарея, за да го осъзная. Всички хора умират млади.
Снимката моделира спомена. Когато се вгледам в своето минало – такова, каквото е запечатано на фотографиите, имам чувството, че не съм само една личност, а няколко, дори десетина, и то различни.
Веднъж моят приятел Миломир Ковачевич ми изпрати по имейла снимка с въпроса: „Спомняш ли си кога е било това?”. На нея бях много млад, седях на някаква маса, може би се бяхме събрали на литературно представяне или по някакъв друг повод. Никога преди не бях виждал тази снимка и нямах идея откога е. Дали беше от 1984-та, от 1986-а или 1988 година? По това време носех този черен пуловер. Дрехите някога траеха по-дълго, а за пуловера си спомням по-ясно, отколкото за себе оттогава. Помня, че освен черния пуловер Саня беше купила още един, бял, същия като другия, защото не могла да реши кой цвят да вземе. Спомням си техния мирис. Така с времето пуловерът беше станал за мен по-малко чужд от младия мъж на снимката.
Вече от доста време размишлявам върху загубата на паметта, а миналата година, след рутинния лекарски преглед, моят кардиолог ми обясни, че забравянето е сред страничните ефекти на лекарството, което пия от години. Скоро след това заминах в Аризона, за да видя, двайсет години по-късно, нашия първи американски адрес във Финикс. Водех си дневник по време на това пътуване, на което се опитвах да открия до каква степен съм забравил своето минало. Страхът от забравата започна да ме обсебва преди известно време, така че загубата на паметта при Саня е нещо повече от чисто съвпадение. Въпросът, който си задавах в самотата на болничната стая, беше – дали с натрапчивите си мисли по определени теми не влияем върху случващото се, или несъзнателно предчувстваме близкото бъдеще и в нашето предчувствие се проявява по-дълбокият ни интерес към проблемите, с които тепърва ще се сблъскаме? Дали не бях предизвикал онова, което се случи със Саня, или го предусещах от известно време като нещо, което предстои?
Нахвърлям набързо разни мисли и случки пътьом, в колата, в асансьора, в леглото, току-що отворил очи, защото ако не ги запиша на мига, със сигурност ще ги забравя. Ако ги нямаше тези бележки, ако ги нямаше моментите, в които се обръщам към самия себе си, сигурно щеше да ме има по-малко или да съм се забравил напълно.
Всеки от тези мигове съществува в непрекъснато настояще. Независимо от това някой ден всяка дума от този дневник ще бъде забравена. Няма да я има на света нито тази книга, нито хората, които си спомнят за нея.
Има nows, казва физикът Джулиан Барбър, има различни сега и всички сегашни моменти съществуват едновременно, като различни възможности. И това е всичко. Никой и нищо не пътува от едното „сега” в следващото „сега”. Ние отминаваме, а не времето.
Животът е прехвръкване на врабче, влетяло вкъщи през единия прозорец и отлетяло през другия.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
