„Пътна връв” от Наталия Делева (изд. „Жанет 45“, преводач: Ана Пипева) е фин, въздействащ роман за последствията от семейното насилие върху децата през погледа на жена, напуснала родината си, която се опитва да изгради нов живот. С помощта на терапия, тя започва да осмисля преживяното и да търси отговори: как да бъде майка, когато още носи вината на своите родители? Това е роман за наследените истории и способността ни да ги съчиним наново.
Наталия Делева е автор на романa „Невидими“ (изд. „Жанет 45″), който печели награда за дебютна проза на наградите „Перото“ съпътстваща награда на конкурса „Южна пролет“ и бе номинирана за Роман на годината на НДФ „13 Века България“. Романът е преведен на английски, немски и полски език. Вторият ѝ роман ARRIVAL, написан първоначално на английски език, излиза през 2022 от The Indigo Press, Великобритания.
Прочетете откъс от романа при нас.
*****
Спирка 1
Възраждане
Никой не трябва да знае. Мама ми беше казвала така толкова много пъти, че думите се бяха дамгосали върху крехкото ми съзнание и ги пренесох в зрелия си живот. Пораснах, която съм днес, пропита с мътилката от спомени и дочути разговори, които все още ме преследват. Неспособна да отмия срама от случилото се, влача изборите на родителите си след себе си като изкълчен крак, убедена, че всичко е по моя вина.
Единственият човек, с когото съм говорила тайно за това, е баба ми. Прекарах повечето си ваканции в малкото селце на баба и дядо, където се катерех по дърветата, берях малини и гонех светулки, докато тъмнината не се спуснеше над изморените ни тела.
Обградени от високи хълмове, къщите сигурно биха изглеждали като кафена утайка на дъното на огромна чаша, ако ги погледнеш отвисоко. Дните бяха дълги, а горещината се разстилаше до вечерта, когато всички сядахме заедно в двора да сърбаме супа от леща с пресен чесън и домашен хляб.
Докато си почивахме под асмата пред къщата в онези късни летни вечери, с надвисналите над нас гроздове, така напращели от сладост, че сякаш всеки миг ще се пръснат, си разказвахме истории. Подпряна на един лакът, изливах кошмарите си на баба и тя ги попиваше и отнемаше тежестта им. Лицето ѝ се променяше, бръчките ѝ в миг ставаха по-дълбоки, после започваше да ми шепти някоя приказка в ухото и благият ѝ глас беше като мехлем за издраното ми съзнание. Прегръщаше ме, разтриваше леко гърба ми и това беше достатъчно да разсее всичките ми страхове. Тайната, уловена между телата ни, разделени от две поколения, но така силно притиснати едно към друго, щеше да остане скрита от външния свят до деня, в който те срещнах.
Винаги съм се опитвала да установя кога започват нещата. Като малка смятах, че всичко си има начало, среда и край, макар че понякога имаше много възможни краища в зависимост от изборите, които сме направили. Но с течение на годините започнах да губя увереност в началните точки на нещата, в наченките, от които събитията се разгръщат.
Седнала на дивана срещу теб и все още напрегната по време на първите ни срещи, бавно започвам да потъвам в мекотата на спомените, в лепкавата материя от неподозирани чувства.
§
Били млади и лудо влюбени, така ми казаха. Той имал тъмна коса и пленителни зелени очи, които омаяли майка ми в мига, в който ги погледнала. Той обичал да свири на китарата си и все бил душата и сърцето на компанията. Тя била фина, нежна, със златиста коса, благо лице и усмивка, от която се раждал денят. Слушали „Бийтълс“ и вярвали в свободата на избора.
Онази нощ била топла, както повечето нощи в Созопол през август. Лекият бриз носел смеха на хората и мириса на варена царевица от близката улица, онази с многото сергии за бижута, картините с акрилни бои и хипарските дрехи, а след това се разсейвал във въздуха. Двамата лежали на плажа в сумрака, телата им целите в песъчинки, в желание и безкрайност ‒ като клише, което не мога да изтрия от историята на собственото си зачеване.
Когато станало ясно, че тя носи бебе в утробата си, морето се отдръпнало и зачакало решението ѝ.
‒ Макар тогава да не те исках, се научих да те обичам ‒ каза ми веднъж баща ми.
Кога започна да ме обичаш, татко? Така и не го попитах.
Агонията на майка ми; на двайсет и една години, трети курс в университета, изправена пред избора между живота на нероденото си бебе и любовта на мъжа, който не е готов да приеме дете. Също между това да завърши образованието си и да си изгради кариера или да стане майка, докато учи по нощите и се чуди как да си плаща сметките. Трябвало да намери начин да задържи и бебето, и баща ми. Нямам представа какво му е казала. Месец по-късно се оженили.
Всеки път, когато разглеждам снимките от сватбата, се взирам в лицата им. Дали са се усмихвали насила пред апарата, или наистина са се чувствали щастливи?
Някъде там на снимките съм и аз, сгушена дълбоко в утробата на майка си, плаваща в бъдещата си вина за всичко, което предстои да се случи.
§
А може би историята започва дори преди да са се срещнали.
Момчето е на осем или девет. Футболното игрище е пълно с деца като него, с чорапи до коленете, коленете в рани, раните почти заздравели. Онези, които не са в игра, скандират от скамейките. Играчите са важните, бъдещите победители, на които ще се възхищаваш, ако си момиче или ако те вълнуват подобни неща. Момчето изстрелва топката към вратата, страхотна възможност, мисли си той, сега или никога, всичко коз, топката изхвърча нависоко, пори въздуха над всички други играчи и… гол! Успя, три пъти ура!
Тогава зад него се прокрадва едно гаменче, подразнено от нашето момче, и му дръпва шортите, да, тъкмо това прави, сваля му ги до долу. Светът спира на място, замръзва пред очите му, после се срива. Децата се смеят, сочат го, лицата им са толкова гротескни, но не могат сами да се видят. Виждат само момчето с полуголия задник.
Свито на дъното на срама си, момчето се изправя и напуска терена. Върви като насън, прибира се вкъщи, заключва вратата и остава там до края на живота си – сам със спомена за тази случка.
Момчето е баща ми. Веднъж ми разказа тази история, когато му казах, че ми е писнало да се напива и да ме унижава пред приятелите ми.
– Нямаш представа какво е унижение – отговори той.
Имам, татко. Имам.
§
Не плаче моето дете, но писъкът му пробожда ума ми. Пронизителен, неотложен плач, който изисква внимание и утеха. Инстинктивно понечвам да запуша уши, но се отказвам и само стисвам страните на жълтия стол, на който седя с кръстосани крака.
– Травматологичното отделение е надолу по коридора. Понякога става доста шумно – казва рецепционистката, забелязвайки жеста ми, и се пресяга за бонбон от стъклената купа на плота с лакирани в същия цвят като рижата си коса нокти.
Точно тогава отваряш вратата. Очите ти за миг срещат моите, след това се плъзват надолу към дъщеря ми Ка, която наднича иззад гърба ми.
– Здравейте, красива госпожице! Моля, заповядайте – усмихваш се и мигновено ти завиждам за правите бели зъби.
Оглеждам те. Жена на четиресет и нещо – петдесет години от азиатски произход, добре поддържана, с дълга тъмна коса и зелена рокля до коленете, която стои прекрасно на кожата ти. Обгръща ме свежестта на прясно изпрани дрехи.
Влизаме в добре обзаведения ти, макар и семпъл кабинет. Малко бюро край прозореца, бяла кафена масичка, двоен диван и кресло в светлосин цвят до библиотечката. Възглавнички в същото горчично жълто като завесите. Оставам права до стената и мачкам с ръка тъмносинята си рокля втора ръка, която усещам залепнала по гърба си от пот. Непознатите места винаги ме напрягат.
– Моля, настанете се удобно – подканяш ни да седнем с гостоприемен жест, сякаш ми прочиташ мислите.
Не знам как да се настаня удобно. Не го казвам на глас.
Сядам на ръба на дивана и започвам да си чопля кожичките на палците. Предлагаш ми кафе и приемам, защото забелязвам кафе машината; не понасям разтворимо. Ароматът погъделичква сетивата ми и ми напомня, че трябва да остана нащрек.
– Нямаше на кого да оставя дъщеря си, затова трябваше да я взема – промърморвам вместо извинение.
Вадиш някакъв пъзел от един рафт и лицето на дъщеря ми грейва с дяволито задоволство. Тя го грабва, отива в единия край на кабинета и започва да си играе, докато ти разлистваш бележките си и ми обясняваш всичко за честотата на сесиите и процеса по запазване на час на рецепцията.
Ка е едва на четири, но се опасявам, че ако ни слуша, историята някак ще се просмуче в нея и макар и без да разбира думите ми, вече ще знае. Ще ги носи със себе си като неприятна миризма.
След това ме подканяш да ти разкажа за начина, по който се чувствам днес, вчера, предния ден. Думите ти са меки, успокояват напукания ми ум, но очите ти остават приковани в мен. Знам какво искаш. Да разкопаеш дълбоко, да свалиш слоевете страх и гняв, и вина, за да стигнеш до останките от живота, който някога съм имала. Изчакваш. Усмихвам се насила. Ако все още пушех, щеше да ми се прииска да запаля цигара. Опитваш се да ме предразположиш към разговора и казваш да не бързам.
Не бързам. Мълчанието започва да става неловко; трябва да го запълня с нещо, каквото и да е. Мълчанието е като твърде голяма обувка. Откъде да започна? Колко назад да се върна?
– От какво се страхувате?
Въпросът ме връща обратно в стаята и се чувам как отговарям:
– От нещата, които не искам да си спомням. Нещата, които искам да забравя.
Изражението ти ми подсказва, че не търсиш този отговор. Диктофонът изщраква и очаква гласа ми като любовник. Искаш история, затова ще ти дам история.
лежа в кошарата
стискам в юмрук края на памучното одеялце; пухкавите му власинки се лепят по дундестите ми пръсти; опитвам се да го издърпам до лицето си и да го налапам; слюнча се и казвам „а–гу“
денят бавно прелива в нощ, тъмнината нахлува в стаята и дядо ми включва настолната лампа; там е, превит над кошарата, усмихва ми се нежно
протягам ръце, опитвам се да стигна до благото му лице; той не може да устои на желанието да прегърне бебето, първото му внуче, и ме вдига на ръце; лицето ми грейва, единствените ми две долни зъбчета лъщят на светлината и дядо ми се разтапя от щастие
отива до прозореца; на перваза стоят две гугутки и ритмично кълват трохите, които баба ми им е наронила по–рано; на рафта отстрани има снимка от сватбата на родителите ми, същата, която дядо все ми показваше през следващите години, за да не им забравя лицата
някой звъни на вратата и дядо отваря, все още с мен на ръце
– а, я виж кой си е дошъл! мама
тогава впивам очи в жената на вратата
мама; думата звучи познато, но лицето ми е чуждо; кратко, бегло усещане, че нещо може би ни е свързвало в миналото; мама е думата, която баба и дядо казват често; говорят за нея, сякаш се очаква от мен да я познавам добре, да копнея за нея,
когато я няма, да търся топлината ѝ, когато не е наоколо, за да ме прегърне
жената влиза и още преди да си е свалила палтото, ме взема в обятията си и ме гушва нежно; поема си дълбок дъх и остава така, със затворени очи; сладкият мирис на кожата ѝ до моята ме унася, целува ме по лицето, погалва ме по рядката косица, допира носа си до моя; чувствам се уютно, не искам да ме оставя обратно в кошарата, но тя го прави
след това остава до прозореца в сумрака; гугутките са изкълвали всички трохи и са отлетели; тя хлипа; силуетът ѝ хвърля сянка върху завесите; дядо ми проклина името му, плаче и прегръща нежно дъщеря си
не можеш да я опазиш от собствения ѝ избор:
така щях да му кажа, ако можех да говоря
мълча си в кошарата и вдишвам напластения въздух; мъката на майка ми се смесва с безпомощността на баща ѝ; чувството за вина се е залепило
за гърдите ми, но още съм твърде малка да го приема за свое засмуквам палец и слюнката ми потича по брадичката, но никой не я обърсва
– Как се чувствате днес?
– Чужда. Някак откъсната от всичко, непринадлежаща.
– Кажете ми нещо. Кога решихте да напуснете страната си и да дойдете тук?
– Не знам; нямаше конкретен момент. Понякога решенията напъпват бавно, но когато назреят, се случват рязко и няма връщане назад.
– Липсва ли Ви домът?
– Какво е дом?
– Мястото, където сте израснали.
– Не.
– Защо не?
– Защото този дом е страх. И вина.
– А какво е тук тогава?
– Всичко останало.
§
Да напусна родната си страна, беше като да избягам от затвора. Бях на двайсет и нещо, опиянена от идеята за живот, който никога не съм имала. Това бяха добрите години. Усещах ги като свеж въздух, който изпълва дробовете ми. Поемах от всичко едновременно: работа, мъже, алкохол. За първи път се чувствах свободна.
Когато се преместих в Лондон преди десет години, ми отне много дълго време да си намеря свястна работа. Под свястна имам предвид такава, в която използвам ума си, не други части на тялото. Така каза майка ми на летището в деня, когато заминавах.
Каквото и да правиш, винаги си ползвай ума.
През онези първи месеци върших какво ли не, за да си плащам сметките. Раздавах брошури в три дни от седмицата, чистех един офис в събота сутрин, правех капучино в близкото кафене за по няколко часа в по-натоварените дни, когато някой от постоянния персонал излезеше в болничен, и боядисах една ограда (но не ми платиха, защото човекът не остана доволен от работата ми). Вечерно време разглеждах обяви в интернет за свястна работа, попълвах формуляри, изпращах резюмета и мотивационни писма. След месеци усилено търсене и стотици подадени заявления в крайна сметка ми предложиха начална позиция в малка рекламна агенция с жесток офис точно до английски пъб.
Фамилното име на мениджъра ми беше Смол* и този факт или нещо друго в живота му беше докарало големи комплекси, защото постоянно ми налагаше превъзходството си. Каквото и да кажех, той на висок глас искаше да повтарям по няколко пъти, преструвайки се, че не разбира акцента ми. Хората извръщаха глави – някои с очевидна неприязън, че не говоря езика гладко, а други със състрадателна усмивка.
Един от клиентите ми беше шотландска бирена компания, което никак не помагаше на положението ми. Шотландският за мен беше като напълно непознат език, затова се червях всеки път, когато трябваше да разговарям с тях по телефона и да моля да ми повтарят всяко свое изречение по два пъти. Добавих вечерен курс по английски към графика си, заради който отказвах питиета с колегите след работа.
В обедната почивка ходех до близкия супермаркет и си купувах два сандвича: яйце с кресон и риба тон с царевица, всеки по 1,10 паунда, възможно най-евтините. Без плодове, разбира се, тъй като ги смятах за ненужен лукс при липсата на пари. Изяждах сандвича с яйце за обяд и си пазех другия в хладилника до млякото за общо ползване – за вечеря, в случай че се наложи да работя до късно. През повечето дни ми се налагаше.
§
Отначало говорех с майка си по Скайп всеки ден. После веднъж седмично, а след това само когато имах да споделя нещо важно, т.е. можеха да минат месеци, без да ми чуе гласа. Кратки съобщения, да. Но постепенно и те станаха толкова фактологични, че се превърнаха в нещо напълно безлично.
Как си?
Добре.
Работа?
Доста е натоварено.
Не забравяй да се храниш добре. Много плодове и зеленчуци.
Да, мамо.
И винаги си ползвай ума.
Трябва да вървя; чао, мамо.
Дали някога я питах тя как е? Бях твърде погълната от собственото си съществуване и новия си живот, че на свой ред да задавам въпроси. Представях си я в синята ѝ вълнена рокля, как всяка вечер седи и чака телефонът да звънне, преди да заспи на дивана, сама.
Откакто се роди Ка, започнах да ѝ се обаждам по-често. Може би когато също станах майка, се почувствах по-близка с нея. Сега разбирам какво означава да изпитваш онова желание да си на разположение на детето си, без значение по кое време на денонощието, без значение колко си изморен или колко са ти протрити нервите.
§
Няколко месеца след като започнах работа в рекламната агенция, се изнесох от стаята си в Стретъм, която делях с едно момиче, с което се запознахме на сайта за обяви „Гъмтри“, и си наех студио на подземния етаж близо до Олд Стрийт – част от стара викторианска къща, разделена на апартаменти, на десет минути от офиса. Направих го, за да не харча за градски транспорт, но дори не подозирах, че за същите пари мога да си наема сносно едностайно жилище над земята, стига просто да се изнеса от първа и втора зона.
Но студиото ме омагьоса. От мига, в който го видях, така празно и чисто, реших да заживея там без излишни мебели и вещи. Не можех да си позволя по-голямо място, затова трябваше да намеря начин да се чувствам удобно на тези шестнайсет квадратни метра, с които разполагах.
Имах си хамак, провесен от тавана в единия ъгъл, който хазяинът бе така любезен да ми позволи и да ми закачи. Използвах го за легло, диван и място, от което да провеся уморените си крака, докато се люшках между спомените си и настоящето, между мисли, които исках на всяка цена да съхраня, и такива, с които бе по-добре да се разделя. Няколко купчини с книги се подпираха на стената – книги, които или не бях открила в местната библиотека, или съдържаха откъси, които исках да мога свободно да си подчертая, за да ги препрочитам отново и отново.
Дрехите си (не бяха много), както и две кожени дамски чанти, възглавницата и одеялото държах във вградения гардероб. Там стоеше и дървена кутия с обици: по един чифт от всеки град, в който съм била – като магнитите за хладилник, които повечето хора си събират за спомен. Подредила си бях няколко ароматни свещи на земята за украса, медитация и за мека, приглушена светлина до африканското джембе**, което някой ми беше подарил от пазара в Камдън. Не свирех на джембето, но обожавах ритъма му и често си канех гости, които могат да посвирят на него. Възглавничките с ярки геометрични десени, нахвърляни безразборно по пода, придаваха цвят на голата белота на помещението. Единствените вещи, които си купих сама, бяха тъмносин лампион, който се извисяваше над хамака, и две картини: маслена творба с три африканки, които носят големи съдо- ве с вода на главите си, и платнен колаж с плачеща матрьошка, която намирах за странна и реших да задържа, докато не разбера защо една матрьошка би плакала.
В кухненския кът, отделен от другата стая с плот, едва се побираха печка, пералня и висок кухненски шкаф с няколко чинии, купи, чаши и тенджера. Най-важните неща държах винаги в раницата си: лаптоп, фотоапарат и тефтер. Това беше всичко. Живеех своя семпъл, лишен от претрупаност живот в семплия си минималистичен апартамент, без никакво желание да се привързвам към места или вещи. Предметите отстъпваха място на идеите; създавах своето пространство, в което да мисля, да се отдам на себе си и просто да бъда. Това ме караше да се чувствам свободна. На всеки, който дойдеше у нас за първи път, му се струваше празно, но за мен беше богато и обогатяващо.
Отношението ми към хората беше същото: заемах от времето и вниманието им само когато ми бяха нужни, и се държах настрана от носталгия, привързване и дълбоки чувства.
Ако не работех през почивните дни, се отдавах на мързелива сутрин с чаша кафе и увлекателна книга от библиотеката. Ароматът на кафе се примесваше с миризмата на влага. Това беше първото, с което се наложи да свикна, последвано от тъмнината на стаята и сенките, които пълзяха по стените и се спотайваха по ъглите, оставяйки усещането за постоянен здрач.
Можех да чета с часове в хамака, без да забележа, че денят се е преполовил. След това излизах да се поразходя, а на връщане си купувах по нещо от турския магазин малко по-надолу по улицата. Продавачът – мъж на средна възраст с леко набола брада – винаги ме посрещаше с широка усмивка.
– Мараба – казваше и зъбите му блясваха чак до кътниците.
– И Вие ли сте от Турция? – попита ме веднъж една възрастна жена, докато опипваше смокините една по една.
– Не. От България.
– Тогава как се разбирате с Али? Да не сте учили турски в училище?
– Не. Може би е остатък в колективната ни памет.
Жената не ме разбра и се премести на крушите, които също опипа една по една с изкривените си от артрит пръсти.
На връщане към къщи се замислих за това споделено минало. Колко странно, че едно и също минало у дома разделя българи от турци, а тук, в тази чужда страна, ни сближава.
* „Small“, или „малък“ на английски. – Б. пр.
** Традиционен западноафрикански ударен инструмент. – Б. р.
Можете да поръчате тази и други книги от Ozone.bg, за много от тях ви очакват отстъпки.
