„Сънища с влакове“ от Денис Джонсън (изд. „Лабиринт“, преводач: Владимир Молев) e любовна история. Американски епос в миниатюра. Поезия на болката. Житие на един самотник по неволя. Уестърн, но без тропота на копита. Изкусна еквилибристика, намерила равновесната точка между реалността като изпитание и сънищата, това хранилище на спомени, съжаления, съмнения, грешки и мечти. Възхвала на живота вътре в загубата, когато думите се оказват излишни и безмълвието е по-силно от словото.
Историята на Робърт Грейниър е история на един обикновен човек, разказана по необикновен начин, в необикновено пестелива и в същото време изпълнена с лиризъм проза.
„Сънища с влакове“, посочена от „Ню Йорк Таймс“ сред стоте най-добри произведения на столетието, е книга за класическия американски мит, но написана за страна, изгубила своята митология.
Прочетете откъс от романа при нас.
*********
През лятото на 1920 година, когато си тръгна от Робинсън Гордж с четиристотин долара в джоба и взе пътническия влак до Кордалейн, щата Айдахо, а оттам продължи на север с фургон, в долината на Мойе бушуваше горски пожар. Грейниър пристигна в Бонърс Фери сред все по-гъсти облаци дим и завари градчето пълно с бегълци от поречието на Мойе, останали без дом.
Той потърси жена си и дъщеря си сред подслонилите се в града. Много от тях се бяха измъкнали само с дрехите на гърба си и сега трябваше да започнат живота си отначало. Никой нищо не можеше да му каже за семейството му.
Потърси ги и сред стотината души, разположили се на поляната, където се провеждаше панаирът, с малките си бохчи с единственото, което им беше останало, грабнати наслуки неща, кукли, огледала, юзди, всичко вир-вода. Те бяха успели да се спуснат по реката през пламъците и да излязат от южната страна на пожара. От другите, които бяха потеглили на север в опит да надбягат пламъците, нямаше ни вест, ни кост. Грейниър разпитваше всеки срещнат, но не научи нищо за жена си и дъщеря си и като гледаше невероятната радост на бежанците, че са се измъкнали живи, и очевидната им липса на интерес към съдбата на другите, които може и да не са извадили този късмет, с всяка изминала минута му ставаше все по-трудно да сдържа безпокойството си.
Пътуващият на север влак на „Спокейн Интернешънъл“ беше спрял в Бонърс и нямаше да потегли, докато пожарът не утихнеше и един проливен дъжд не наквасеше хубаво земите отсам планината. Грейниър се отправи пеша към дома си по дългия трийсетина километра път край река Мойе, покрил устата и носа си с кърпа, за да не вдишва пушека, като спираше начесто да я топне в реката, около него се вихреха сребристи снежинки пепел. Тук нищо не гореше. Пожарът беше тръгнал от източната страна на реката малко над Медоу Крийк и оттам се беше насочил на север, беше прехвърлил реката в един тесен пролом, където при падането си горящите огромни смърчове бяха стигнали до отсрещния бряг, и оттам беше погълнал долината. В Медоу Крийк нямаше жива душа. Той спря на гарата, пи вода от бъчвата и продължи забързано нататък без почивка. Не след дълго вече крачеше през гора от гигантски черни копия, които само допреди няколко дни са били вечнозелени. Светът беше сив, бял, черен и зловонен, без растителност, без диви животни, вече не гореше, но още се усещаха топлината и дъхът на огъня. Толкова пепел, толкова задушлив дим – много преди да стигне до дома си, му беше ясно, че няма как да е останало нещо от него, но въпреки това продължи, плачеше за жена си и дъщеря си, току извикваше: „Кейт! Гладис!“. Отби се да надзърне в имота на семейство Андерсен, първия след Медоу Крийк. В първия момент даже не можа да се ориентира къде е била къщата. Мястото изглеждаше като цялата долина, обгоряло и притихнало, ако не броим съскането на най-последно догарящите въгленчета. Намери готварската печка насред висока пряспа пепел, железните ѝ крака се бяха разкривили от топлината. По-големите камъни от комина лежаха разпилени наоколо. Пепелта беше погребала останалите.
Колкото по́ на север се качваше, толкова по-силно се чуваха припукването и съскането, тук черните копия на дърветата още димяха. След един завой чу боботенето на пламъците и видя пожара на километър пред себе си – черно-червена завеса, спусната от нощното небе. Дори и от това разстояние топлината не му позволи да продължи нататък. Той се свлече на колене, сви се в топлата пепел, която беше газил досега, и заплака.
Десет дни по-късно, когато „Спокейн Интернешънъл“ възобнови движението по трасето на север, Грейниър се качи с влака до Крестън в Британска Колумбия и още същата вечер се върна на юг през долината, която беше смятал за свой дом. Според разказите на очевидците, които Грейниър жадно поглъщаше, пламъците се бяха изкачили по склоновете от двете страни на реката и бяха замрели малко след като бяха превалили билата. Пожарът беше опустошил цялата долина като запалена в яма клада. До края на живота си Робърт Грейниър щеше да помни залеза над обгорялата долина, най-напомнящото на сън нещо, което беше видял в будно състояние – ярките пастелни цветове на гаснещата светлина, високите бели облаци все още отразяваха залеза отвъд планината, тези под тях бяха набраздени на ивици в сиво и розово, най-ниските докосваха върховете на Бусард и Куин; и под това невероятно небе черната долина, напълно притихнала, дори и грохотът на минаващия през нея влак не можеше да събуди този мъртъв свят.
Новините от Крестън бяха ужасяващи. До тук не бяха стигнали никакви бегълци от долината на Мойе.
Грейниър остана няколко седмици при братовчедка си, не го биваше за нищо, беше смазан от естествената си мъка и все още не можеше да осъзнае случилото се. Разбираше, че е загубил жена си и детето, но понякога го връхлиташе мисълта, връхлиташе го като неудържима армия, че Гладис и Кейт са се измъкнали от пожара и че трябва да продължи да ги търси, докато не ги намери. Всяка нощ го будеха кошмари: Гладис изплуваше от почернялата гора и тръгваше към къщата, облечена в димящи дрипи, прегърнала дъщеричката им, само че от дома им не беше останало нищо и тя избухваше в плач насред пепелището.
През септември, трийсет дни след пожара Грейниър нае фургон, теглен от два коня, натовари всичко необходимо и отново се отправи нагоре, възнамеряваше да вдигне временен заслон в мястото си и цяла зима да чака жена си и детето си. Планът му беше, меко казано, недообмислен, но преживяното горе го накара да дойде на себе си. Щом навлезе в опожарената гора, той усети как скръбта в сърцето му обгаря и се пречиства, сякаш беше някаква буца, от която огънят заличава всички налудничави илюзорни надежди. На места натрупаната пепел беше толкова дълбока, че очертанията на пътя се губеха също както когато навалеше сняг през зимата. Само хвъркатите и най-бързите зверчета можеха да избягат от пируващите пламъци.
След като измина няколко километра в тази пустош, като едва си поемаше дъх заради силната миризма, той се предаде, обърна фургона и се върна да живее в града.
Малко след като дойде есента, предприемачи от Спокейн вдигнаха хотел в малкото железничарско селце Медоу Крийк. До пролетта няколко от изгубилите домовете си семейства се бяха върнали да започнат отначало в долината. Грейниър нямаше подобно намерение, но през май пак тръгна нагоре по реката, ловеше пъстърва и събираше ароматната и много търсена от канадците гъба смръчкула, която никнеше на опожарена земя. След като няколко дни вървя на север, той се озова на хвърлей камък от някогашния си дом и свърна нагоре по пътеката, по която двамата с Гладис бяха слизали до реката. С удивление установи колко много филизи и цветя са изникнали от повсеместното мъртвило.
Изкачи се до мястото, където се беше намирала къщата, и не видя никакви останки, никаква следа от предишния си живот, само парче тъмнееща се земя, обградена от черните копия на смърчовете. Къщата беше изгоряла до основи, пепелта ѝ се беше смесила със слоя пепел от всичко наоколо, след това се беше слегнала от снеговете и се беше размила при топенето.
Грейниър намери готварската печка килната на една страна, разкривените крачета стърчаха изпод туловището ѝ като на паднал по гръб бръмбар. Той я изправи и дръпна вратичката. Пантите се откъснаха и тя остана в ръката му. Вътре имаше брезова цепеница, едва-едва обгоряла. „Гладис!“, прошепна той. Пожарът беше изпепелил всичко, което беше обичал, беше останала само тази цепеница, която тя беше докосвала и държала в ръката си.
Разчовърка спечената земя наоколо, но не намери нищо запазено. Докато обикаляше, влачейки крака из пепелта, изрови един от шишовете, на които беше набил трупите при вдигането на къщата, другите обаче ги нямаше.
Не откри и Библията им. Щом като Господ не беше успял да опази даже и книгата със своето слово, то значи, заключи той, вилнелият тук пожар е бил по-мощен и от Бога.
През юни или юли поляната щеше да обрасне с трева и да се раззелени. От пепелта вече бяха наболи високи по педя борчета. Горката малка Кейт изплува в ума му и отново на глас той си каза:
– Тя не израсна и до фиданка.
Грейниър си мислеше, че сигурно е единственото живо същество в тази безплодна пустош. Но докато стоеше на мястото на някогашната си къща и си говореше на глас, той чу от отсрещните върхове да му отговарят вълци, на които пък отговориха други и огласиха цялата долина. Мяркаха се и птички, едва ли търсеха храна, по-скоро само кацаха да си починат малко при прелета си над пожарището.
Гладис – или духът ѝ – беше тук. Обзе го натрапчивото чувство, че нещо, принадлежащо на нея и на малката, нещо и на двете се спотайва някъде наоколо и чака да бъде намерено. Какво нещо? Струваше му се, че може да са купените от Гладис бонбони, червена кутия с бонбони в кошнички от бяла хартия. Налудничава мисъл, но той не се и опита да спори с нея. Веднъж в седмицата Гладис и малката си взимаха по един и дълго го смучеха. Изведнъж тези бели кошнички като че ли се появиха навсякъде около него. Спреше ли погледа си на някоя от тях, тя изчезваше.
На свечеряване, както си лежеше край реката, увит в одеялото, Грейниър мярна нещо да се стрелва в небето, летеше над реката. Той се взря и видя бялото боне на жена си Гладис да се носи над него. Ей така си се носеше.
Остана няколко седмици в лагера край реката, чакаше, жадуваше за още видения като бонето и бонбоните – колкото благоволяха да му се явят, освен това реши, че щом така и така вижда невъзможни неща и това му харесва, спокойно може и да си говори сам.
Книгата ще намерите в Ozone.bg.
