Време за четене: 5 минути

„Лонг Айлънд“ (изд. „ICU“, преводач: Елка Виденова) е вълнуващо продължение на обичания роман „Бруклин“ от неподражаемия Колъм Тойбин. Години след събитията, описани в „Бруклин“, вече през 70-те, Ейлиш Лейси живее със съпруга си Тони Фиорело и децата им в Лонг Айлънд. Но една шокираща новина я тласка обратно към Ирландия, към свят, който тя е вярвала, че отдавна е оставила зад себе си, и към живот и любов, които е смятала за изгубени.

Завръщането ѝ в Ирландия я изправя не само пред хората, които е оставила зад себе си, но и пред чувства, съдбовни решения и неизречени истини, които никога не са намерили покой. Но то я отвежда и в един свят на сдържаност, премълчаване и болезнено съобразяване с чуждото мнение – свят, в който мълчанието е оглушително, а неизреченото има силата да променя човешки съдби. Между дълга към семейството и верността към собственото си сърце, Ейлиш трябва отново да се изправи пред въпроса какъв живот е избрала и какъв е изгубила.

Прочетете откъс от романа при нас.

***********

Няколко дни след разправията, когато Ейлиш беше сама у дома, на вратата се появи свекърва ѝ с чиния ябълков пай. Отначало заговориха за Розела и Лари. Франческа ги похвали колко са възпитани. После отвори дума за неделните обеди.

– Мечтата ми беше всеки да си върши своето през седмицата, а в неделя да се събираме. Децата да свикнат да седят кротко и на масата да не се казва нищо неподходящо за детски уши.

Ейлиш се запита дали няма да я накарат да се извини. Реши да отвърне със същия благ тон и да каже, че обядът много ѝ е харесал и че не съжалява за нито една дума, било то своя или чужда.

– Често се тревожа за теб – продължи Франческа. – Мисля си, че на тия наши събирания, с тия купища италианска храна и всичките тия италианци, дето не млъкват, ти домъчнява за дома. И ми е минавало през ума, че може би невинаги ти е приятно да идваш. Представям си аз как бих се чувствала, ако всички бяха ирландци.

Ейлиш не разбираше накъде бие.

– А ти си толкова учтива и така добре се вписваш, че често се чудя какво всъщност ти се върти в главата. Нямам предвид нищо лошо, да не ме разбереш погрешно! Казвам само, че си имаш свое мнение, за разлика от Лена и Клара. Често съм си мислела, че жена като теб по-скоро би се омъжила за Франк – той е толкова образован, – но ето че взе Тони, а децата ви са за пример. И четиримата сте чудесни. Животът е пълен с изненади.

На Ейлиш ѝ се прииска телефонът да звънне или някой да почука на вратата.

– Разбираш ли какво искам да кажа? – попита Франческа.

Ейлиш кимна и се усмихна.

– Мина ми през ум, че може би ще си по-щастлива, ако не се налага да търпиш тия дълги неделни обеди.

Ейлиш се престори, че не е чула. Искаше Франческа да изрече докрай каквото има да казва.

– Може би ти се иска да си починеш от нас. Тони, разбира се, ще продължи да идва, иначе ще липсва на братята си. Розела и Лари също.

Ейлиш отвори уста да попита дали и тя няма да липсва на някого, но вместо това каза друго:

– Говорила ли с Тони?

– Не, но ще говоря.

– И какво ще му кажеш?

– Ще му кажа, че съм се замислила за неделните ни обеди и се чудя дали не ти идват в повече.

– Да ми идват в повече?

– Да ти е скучно или пък твърде шумно с всичките тия хора, дето говорят едновременно.

Франческа преглътна с мъка, сякаш ѝ беше коствало известни усилия да изрече всичко това. Ако приемеше предложението да не ходи на обедите, Ейлиш искаше на всички – и най-вече на Тони – да е ясно, че идеята е на Франческа, а не нейна.

– Не искам някой да си помисли, че не ми е приятно с вас – каза.

– Нали постоянно се виждаме!

– Тони ще се засегне, ако не идвам с него.

– Ще му обясня, че идеята е моя.

– Е, със сигурност не е моя.

– Не бих искала да споря с теб – отбеляза Франческа. – Ще надделееш във всеки спор.

– Съвсем не споря с теб.

– Знам. И разбира се, ако все пак предпочиташ да идваш, ще се постарая да ти бъде точно толкова приятно, колкото и на всички останали.

***

Първата ѝ работа беше да се абонира за неделното издание на Ню Йорк Таймс. Дотогава се налагаше да чака Франк да прочете своя брой и да се надява, че ще се сети да ѝ го донесе.

Цялото семейство ходеше на литургия в десет, често сядаха отделно един от друг в църквата, но изчакваха господин Фиорело и Франческа да се наредят за причастие и едва тогава се присъединяваха към опашката.

Родителите на Тони си слагаха най-хубавите дрехи, Лена и Клара превръщаха службата в модно дефиле, а Енцо и Мауро пристигаха с костюми, вратовръзки и лъснати обувки. Ейлиш не виждаше причина Тони да слага вратовръзка и самата тя не се пременяше – слагаше обикновена мантиля вместо шапка и не обуваше обувки на токчета.

Сега Ейлиш не можеше да се нарадва, когато дойдеше време останалите да тръгнат за неделния обяд и да я оставят сама да си чете вестника или да слуша радио,

без да подхваща нищо из къщата. Щом стана ясно, че вече няма да присъства на обедите, никой не я попита нищо освен Розела, която беше убедена, че са отлъчили майка ѝ заради спора със свекъра ѝ, и смяташе случилото се за несправедливо.

– Когато стигнеш моята възраст – каза ѝ Ейлиш, –ще започнеш да цениш самотата.

– Все ми се струва, че на масата има празен стол – отвърна Розела. – А ти само каза, че не искаш Лари да ходи на война.

– Приятно ми е да си прекарвам неделите сама – отвърна Ейлиш, – така че хич не се оплаквам.


Можете да закупите книгата от сайта на издателство „ICU“.