В сборника „35 разказа, които няма да забравите никога“ (изд. „Пергамент Прес“) са представени 25 класически и съвременни автори от цял свят, като трима от тях са нобелови лауреати за литература: Анатол Франс, Рабиндранат Тагор и Иван Бунин. Тук ще намерите и разкази на едни от най-обичаните писатели по света: Оскар Уайлд, Саки, Ханс К. Андерсен, Джером К. Джером и О. Хенри.
Предлагаме ви разказа „Килерът“ от Саки, включен в сборника.
Килерът
Саки
Децата щяха да бъдат закарани за награда на плажа в залива Джагбъроу. Но Никълъс нямаше да ходи – защото беше в немилост. Едва тази сутрин той бе отказал да изяде здравословната си попара с мляко под привидно несериозния предлог, че в нея има жаба. По-възрастни, по-мъдри и по-добри хора му казаха, че не е възможно да има жаба в попарата му и че не трябва да говори глупости. Въпреки това той продължи да разказва тези на пръв поглед най-невероятни небивалици и да описва цвета и шарките на предполагаемата жаба. Драматичният момент в този случай беше, че в купата с попара на Никълъс действително имаше жаба. Той сам я беше сложил там и затова смяташе, че е упълномощен да знае нещо по въпроса. Прегрешението да вземеш жаба от градината и да я пуснеш в купата със здравословна попара беше преувеличено до неимоверни размери, но онова, което се запечата най-ясно в ума на Никълъс от цялата история, беше, че по-възрастните, по-мъдри и по-добри хора се бяха оказали категорично неправи по въпроси, за които преди това бяха изразили абсолютна увереност.
– Вие казвахте, че не е възможно да има жаба в попарата ми. Но въпреки това в нея имаше жаба – повтаряше той с настойчивостта на опитен тактик, който отказва да се помръдне от една благоприятна позиция.
И така неговият братовчед, неговата братовчедка и твърде безинтересният му по-малък брат щяха да бъдат заведени този следобед на плажа в Джагбъроу, а той щеше да си остане вкъщи. Лелята на братовчедите му, която настояваше по силата на необузданото си въображение да се титулува и негова леля, бързо бе организирала експедицията до Джагбъроу, за да покаже на Никълъс от какви удоволствия съвсем справедливо бе лишен заради безобразното си поведение тази сутрин на масата за закуска. Неин обичай беше всеки път, когато някое от децата кривнеше от пътя, да измисля някакво празнично събитие, до което виновникът в никакъв случай нямаше да бъде допуснат. Ако всички деца извършеха колективно прегрешение, на тях мигом им се съобщаваше, че в близкия град е пристигнал цирк – ненадминат цирк с безбройни слонове, на който са щели да ги заведат същия този ден, ако не е била тяхната поквара.
Когато дойде моментът за тръгване, от Никълъс се очакваха поне няколко сълзи на искрено разкаяние. Но всъщност каквито сълзи имаше за проливане, те дойдоха от очите на неговата братовчедка, която доста болезнено си ожули коляното на стъпалото на екипажа, когато се качваше.
– Какъв рев падна само! – възкликна жизнерадостно Никълъс, когато експедицията потегли без онова въодушевление и бодър дух, които трябваше да характеризират началото ѝ.
– Скоро ще ѝ мине – каза лелята самозванка. – Това ще бъде един прекрасен ден за надбягване и игри сред онези красиви пясъци. О, колко ще се забавляват всички!
– Боби няма да се забавлява много, нито пък ще се надбягва – каза Никълъс и се подсмихна мрачно. – Обувките му го убиват. Много са му тесни.
– Защо не ми е казал, че му убиват? – попита лелята с известно раздразнение.
– Той ви каза два пъти, но вие не го чухте. Всъщност вие често не чувате, когато ви казваме важни неща.
– Няма да влизаш в градината с цариградско грозде – нареди лелята, сменяйки темата.
– Защо? – пожела да научи Никълъс.
– Защото си наказан – отговори лелята важно.
Никълъс не смяташе, че изтъкнатият аргумент е безупречен. Според него той можеше без никакъв проблем да бъде едновременно и наказан, и в градината с цариградско грозде. На лицето му се изписа израз на упорито твърдоглавие. На леля му ѝ беше съвършено ясно, че той е решен да влезе в градината с цариградско грозде, „просто защото аз му казах да не го прави“, заключи тя.
Градината с цариградско грозде имаше две врати и веднъж щом малко момче като Никълъс се вмъкнеше вътре, то можеше успешно да се скрие сред листата на артишока, малините и другите шубраци. Лелята имаше много други неща за вършене този следобед, но прекара час-два в банални градински занимания сред цветните лехи и храстите, държейки бдително под око двете врати, които водеха към забранения рай. Тя беше жена с малко идеи, но със забележителна способност за концентрация.
Никълъс направи един-два набега към предната градина, промъквайки се крадешком към едната или другата врата, но нито за момент не можа да се изплъзне от зоркото око на леля си. Всъщност той нямаше никакво намерение да влиза в градината с цариградско грозде, но за него беше изключително удобно леля му да си мисли именно това. Тази нейна убеденост щеше да я накара да стои на доброволен пост през по-голямата част от следобеда. И след като напълно затвърди и укрепи убежденията ѝ, Никълъс се вмъкна обратно в къщата и приведе в действие план, който отдавна зрееше в ума му. Стъпвайки на стол в библиотеката, човек можеше да достигне лавица, на която лежеше един грамаден и импозантен ключ. Ключът беше внушителен не само на вид; той беше инструмент, който пазеше неприкосновеността на тайните на килера срещу неупълномощени влизания, давайки достъп до тях само на лели и други привилегировани персони. Никълъс нямаше голям опит в изкуството на пъхането на ключове в ключалки и завъртането им, но от няколко дни насам се беше упражнявал с ключа на класната стая. По принцип той не се доверяваше много на късмета и случайността. Ключът се завъртя мъчно в ключалката, но все пак се завъртя. Вратата се отвори и Никълъс се озова в непозната страна, в сравнение с която градината с цариградско грозде беше нещо банално и изтъркано, обикновено материално удоволствие.
Много пъти Никълъс си беше представял как изглежда килерът – това така добре скрито от детските очи забранено царство, за което всички въпроси оставаха без отговор. И то оправда очакванията му. Първо, помещението беше просторно и сумрачно, като единственият източник на светлина идваше от един висок прозорец, който гледаше към завардената градина. Второ, то представляваше склад с невъобразими съкровища. Самозваната леля беше от хората, които смятаха, че нещата се изхабяват от употреба и затова ги поверяваше на влажни и прашни места, като начин да ги запази. Онези части от къщата, които Никълъс познаваше, бяха доста голи и безрадостни, но тук имаше чудни неща, които бяха истинско пиршество за очите. Най-напред вниманието му беше привлечено от един гоблен в рамка, чието очевидно предназначение беше да служи като параван за камина. За Никълъс това беше жива, дишаща история; той седна върху топ индийски драперии, чиито дивни цветове грееха изпод слой прах, и започна да попива с очи подробностите от картината на гоблена. Мъж, облечен в ловен костюм от някаква далечна епоха, бе пронизал елен със стрела; изстрелът навярно не бе изисквал големи умения, защото еленът бе само на една-две крачки от ловеца. В гъстата гора, за която картината загатваше, не беше трудно да се промъкнеш до пасящ елен, а двете петнисти кучета, които тъкмо скачаха напред, за да се включат в гонитбата, очевидно бяха обучени да стоят до петите на господаря си до момента, когато стрелата бъде изстреляна. Тази част от картината беше проста, макар и интересна, но дали ловецът виждаше онова, което виждаше Никълъс, а именно, че четири вълка бягаха презглава по посока на ловната сцена? Можеше да има и други вълци скрити зад дърветата и тъй или иначе изникваше въпросът дали мъжът и неговите кучета щяха да се справят, ако бъдеха нападнати от вълците? Мъжът имаше само две стрели в колчана и той можеше да не улучи с едната, или и с двете. За неговата ловкост като стрелец беше известно единствено, че може да уцели голям елен от смехотворно близко разстояние. Никълъс прекара толкова много златни минути, премисляйки евентуалните развръзки; като цяло, беше склонен да смята, че вълците бяха повече от четири и мъжът и неговите кучета бяха в сериозно затруднение.
Но наоколо имаше и други възхитителни неща, които изискваха неговото моментално внимание: причудливо извити свещници с формата на змии и порцеланов чайник, наподобяващ патица, от чийто клюн вероятно се сипваше чаят. Колко скучен и недодялан изглеждаше чайникът в детската стая в сравнение с този! Имаше кутийка от сандалово дърво с дърворезби, пълна с ароматизиран суров памук, между чиито пластове бяха мушнати малки пиринчени фигурки, бикове с извити надолу шии, пауни, тролове – прекрасни неща за гледане и докосване. По-малко обещаваща на вид беше голямата квадратна книга с обикновени черни корици. Никълъс надникна в нея и о, чудо! – тя беше пълна цветни картинки на птици. И при това какви птици! В градината или по алеите, където се разхождаше, той понякога се натъкваше на разни птици, най-големите от които бяха свраките и дивите гълъби; но тук имаше бели чапли, тигрови чапли, дропли, кани, тукани, храстови торни кокошки, ибиси, златни фазани – цяла портретна галерия от невиждани създания. И докато се любуваше на окраската на мандариновата патица, измисляйки си нейната житейска история, от градината отвън се чу пронизителният глас на лелята, която го зовеше по име. У нея се бяха зародили подозрения заради дългото му изчезване, като в крайна сметка бе стигнала до заключението, че се е прехвърлил през стената зад люляковите храсти и по тази причина сега го търсеше енергично сред артишока и малините.
– Никълъс! Никълъс! – крещеше тя. – Веднага излез оттам. Не се опитвай да се криеш. Виждам те през цялото време.
И това беше може би първият път от двайсет години, когато някой се усмихна в този килер.
Малко по-късно гневните повторения на името на Никълъс бяха прекъснати от писък и вик за помощ. Той затвори книгата, върна я внимателно на мястото ѝ в ъгъла и тупна малко прах от съседната купчина с вестници върху нея. След това се измъкна от стаята, заключи вратата и върна ключа точно на мястото, където го беше намерил. Леля му продължаваше да го зове тревожно по име, когато той тръгна безцелно през градината.
– Кой вика? – попита Никълъс.
– Аз – дойде отговорът от другата страна на стената. – Не ме ли чу? Търсих те в градината с цариградско грозде, но се подхлъзнах и паднах в цистерната за дъждовна вода. За щастие в нея няма вода, но стените са хлъзгави и не мога да изляза. Донеси ми малката стълба, която е под черешата…
– На мен обаче ми е забранено да влизам в градината с цариградско грозде – рече Никълъс бързо.
– Аз ти казах да не влизаш, а сега ти казвам, че можеш да го направиш – дойде гласът от цистерната с доста нетърпеливи нотки в него.
– Гласът ти не прилича на този на леля ми – възрази Никълъс. – Ти може да си Нечестивия, който ме изкушава да бъда непокорен. Леля ми често ми казва, че Нечестивият ме изкушава и аз винаги се поддавам на неговите козни. Този път обаче няма да се поддам.
– Не говори глупости – каза пленницата в цистерната – и донеси стълбата.
– Ще има ли ягодов конфитюр на следобедния чай? – попита Никълъс невинно.
– Разбира се, че ще има – отстъпи лелята, решавайки тайно Никълъс да не види никога повече ягодов конфитюр.
– О, знаех си, че ти си Нечестивият, а не леля ми – извика Никълъс радостно. – Когато вчера помолих леля ми за ягодов конфитюр, тя ми каза, че е свършил. Аз знам, че има четири буркана в долапа, защото погледнах и, разбира се, ти също знаеш, но тя не знае, защото ми каза, че е свършил. О, Нечестиви, ти се издаде!
Възможността да разговаряш с леля си, все едно говориш на Нечестивия, носеше един особен вид удоволствие, но със свойствената си детска проницателност Никълъс знаеше, че с този тип удоволствия не трябва да се прекалява. Той се отдалечи шумно и не друг, а прислужницата от кухнята, излязла да набере магданоз в градината, най-накрая спаси лелята от цистерната за дъждовна вода.
Чаят тази вечер мина в страховито мълчание. Приливът бе достигнал връхната си точка, когато децата бяха пристигнали в Джагбъроу, и по тази причина не бе имало пясъци, на които да се играе – обстоятелството, което лелята бе пропуснала да предвиди, бързайки да организира наказателната си експедиция. Тесните обувки на Боби бяха имали катастрофален ефект върху разположението на духа му и в общи линии не можеше да се каже, че децата се бяха забавлявали особено. Лелята запази ледено мълчание като човек, който е понесъл несправедливо и незаслужено задържане в цистерна с дъждовна вода в продължение на трийсет и пет минути. Що се отнася до Никълъс, той също беше мълчалив с погълнатостта на човек, който си има много неща за мислене; все пак беше възможно, разсъждаваше той, ловецът да успее да избяга с кучетата си, докато вълците пируваха с поваления елен.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
