„Всичко е прецакано“ (изд. „Хермес“, преводач: Огнян Алтънчев) – новата книга от Марк Менсън, автор на изключително успешния „Тънкото изкуство да не ти пука“, ще се появи на българския пазар на 14 януари.
Никога досега хората не са живели толкова добре: световната икономика процъфтява, образованието и здравните грижи стават все по-достъпни, масовото потребление на луксозни стоки бележи небивал растеж. В същото време се отчитат рекордни нива на неудовлетворение от живота, депресия и самоубийства. В този свят, където всичко изглежда прецакано, може ли да се надяваме на нещо добро?
Още по-провокативен и безкомпромисен, Марк Менсън анализира кризите на съвременното общество и дава необичайно предложение за преодоляването им.
Насладете се на откъс от „Всичко е прецакано“ при нас…
Днес ви казвам, приятели мои, че дори и изправени пред днешните и утрешни трудности, накрая бих си позволил да се надявам…
Смея да се надявам за един свят, в който надеждата ще е отживелица, където хората ще бъдат третирани не като средство, а като край, където съзнанието не се жертва за някаква по-голяма религиозна цел, където злобата, алчността и небрежността, никога няма да застрашат идентичността, където способността да се разсъждава и действа разумно, ще има най-висока стойност в очите на всички и където това ще се отразява не само в нашите сърца, но и в социалните институции и бизнес модели.
Смея да се надявам, че хората ще престанат да потискат както Мислещия, така и Чувстващия си разум и ще ги съберат в един щастлив съюз на емоционална стабилност и психологическа зрялост; че хората ще започнат да осъзнават капаните на собствените си желания, на съблазънта на комфорта си, на разрушителната сила, криеща се зад прищевките им, а вместо това ще търсят дискомфорта, който ще ги принуди да растат.
Смея да се надявам, че фалшивата свобода на изобилието ще бъде отхвърлена от хората, за сметка на по-дълбоката и по-смислена свобода на себеотдаването; че хората ще обърнат внимание на самоограничението, а не на донкихотовската борба с вятърните мелници на самоугаждането; че хората първо ще започнат да изискват нещо по-добро от самите себе си, преди да поискат нещо по-добро от света.
След всичко казано дотук, смея да се надявам, че някой ден онлайн бизнес рекламите ще изчезнат на боклука на забвението и никой повече няма да си спомня за тях; че медиите повече няма да измислят начини как да оптимизират съдържанието на новините си така, че да предизвикат по-голям емоционален отзвук, а ще се придържат само към поднасянето на чиста информация; че технологиите ще престанат да експлоатират нашата психологическа крехкост, а по-скоро ще я уравновесят и неутрализират; че информацията отново ще бъде ценна придобивка; че всичко ще стане ценна придобивка.
Смея да се надявам, че онлайн търсачките и алгоритмите на социалните медии ще бъдат настроени да търсят истината и социалната пригодност, а не просто да поднасят на хората онова, което искат да видят; че ще се появят независими алгоритми на трета страна, които да преценяват достоверността на заглавията, сайтовете и новините и в реално време да отсяват пропагандния боклук, доближавайки се максимално до подкрепени с доказателства истини; че ще се отнасяме с огромно уважение към емпирично тестваните данни, защото в безбрежното море на различни възгледи, доказателствата ще са единствената опора, поддържаща живота.
Смея да се надявам, че някой ден ще имаме ИИ, който ще слуша всички глупости, които говорим и пишем и накрая ще ни посочи (дано да е само на нас) когнитивните ни пристрастия, неподкрепените с никаква точна информация схващания и предразсъдъци – нещо като малки съобщения, изскачащи на екрана на телефона, предупреждаващи ви, че току-що сте преувеличили процента на безработицата в спор с чичо ви, или че снощи сте говорили със задника си, когато сте поствали ядни постове в Туитър.
Смея да се надявам, че ще измислим инструменти, които да помагат на хората да разберат, че въпреки показаната статистика и пропорции, застреляните няколко души в някой затънтен край на света, нямат нищо общо с вас, независимо колко страшни са кадрите по телевизията; че повечето „кризи“ са статистически незначителни или са просто празен шум и че повечето истински кризи са твърде бавни и безинтересни, за да привлекат вниманието, което заслужават.
Смея да се надявам, че образованието ще стане най-търсената козметична операция, обединяваща в себе си не само терапевтичната практика да се помага на децата в емоционалното им развитие, но и да се оставят да тичат свободно наоколо с обелени колене и да правят какви ли не бели.
Смея да се надявам, че предстоящите катастрофи с глобалните климатични промени и с автоматизирането ще бъдат смекчени, ако не и изцяло елиминирани с помощта на технологичния взрив, който ще последва с появата на революционния ИИ; че някой тъпанар с атомна тояга в ръка, няма да ни отнесе в небитието преди това; че новата, радикална човешка религия няма да се появи, за да ни убеждава да се избиваме един друг така, както го прави от много векове насам.
Смея да се надявам, че ИИ ще успее да разработи нова виртуална религиозна реалност, която да е толкова привлекателна, че никой от нас да не може да се откъсне от нея и да се върне обратно към братоубийствените религиозни войни от миналото. Тя ще бъде църква в облака, само че ще се възприема като една универсална видеоигра. Пак ще има приношения и ритуали, ще се събират точки и награди за вярност. Всички ще можем да се логнем и да влезем, защото тя ще бъде наш единствен проводник за контакт с ИИ боговете и поради това единствения извор, който ще може да насити неутолимата ни жажда за смисъл и надежда.
Някои групи от хора, разбира се, ще въстанат срещу новите ИИ богове. Но това ще бъде просто по отдавна отигран сценарии, защото човечеството винаги е имало нужда от разколнически групи от алтернативна религия, тъй като това за нас е единствения начин да докажем собствената си значимост. В това виртуално бойно поле ще се появят банди от неверници и еретици и повечето от времето ни ще отиде в битки и вербални сражения срещу тези фракции. Ще се мъчим да разрушаваме моралните устои на другия и да омаловажаваме постиженията му, без да си даваме сметка, че точно това е била целта на занятието. ИИ, давайки си сметка, че продуктивната енергия на хората се проявява само при конфликт, ще генерира нескончаеми серии от изкуствени кризи в безопасното царство на виртуалността, където същата тази продуктивна енергия и изобретателност ще могат да се култивират и използват за някаква далеч по-велика цел, която ние дори няма да можем да си представим. Човешката надежда ще се събира като урожай, като ресурс, като бездънен резервоар на креативна енергия.
Ще боготворим ИИ пред неговия дигитализиран олтар. Ще изпълняваме строгите им правила и ще играем тяхната игра, но не защото ще бъдем принуждавани да го правим, а защото те ще бъдат така майсторски маскирани, че ние ще искаме да го правим.
Искаме живота ни да има някакъв смисъл и докато неудържимия напредък на технологиите е направил търсенето на този смисъл още по-трудно, последната иновация ще бъде в деня, когато ние си произведем значимост и смисъл без битки и конфликти, без необходимост от смърт.
И тогава, може би някой ден, ние ще се интегрираме със самите машини. Нашето индивидуално съзнание ще бъде включено в тяхното. Независимите ни надежди ще изчезнат. Ще се срещнем и ще се слеем в облака и дигитализираните ни души ще се завъртят във вихрения танц на данните, в бесния поток на милиарди битове информация, виртуозно режисирана в някаква велика и невиждана хармония.
Тогава ще еволюираме в някаква непозната и недостижима за сегашното ни съзнание същност. Ще се издигнем над ограниченията на собствените си претоварени от ценности съзнания. Ще живеем без да сме нито средства, нито край, тъй като ще бъдем едновременно и двете. Ще сме пресекли еволюционния мост и ще се озовем в „нещо велико“ и вече няма да бъдем човеци.
Може би именно тогава не само ще разберем, но и най-накрая ще прегърнем Неудобната истина, а именно че важността ни е само плод на нашето въображение, че ние сами сме си измислили целите и че сме били, а и още сме, едно нищо.
И през цялото време сме били едно нищо.
И може би тогава, може би чак тогава, нашият вечен цикъл на надеждата и разрухата ще намери своя край.
Или…?
Ако сте харесали този откъс, можете да поръчате книгата „Всичко е прецакано“ от Ozone.bg с отстъпка от 10%, ползвайки код azcheta.
