Срещата на героите на романа „Наследството“ на Весела Василия (изд. „Лексикон“) с духовното, стремежът им да осъзнаят връзката си с него и да открият корените му ги провокира да търсят себе си, да влязат дълбоко в своя емоционален свят.
Съществува ли наистина скрито духовно знание, познато на хората от древността, за което напоследък се говори много? Наистина ли част от него се намира на нашата, българската земя и дали ние, днешните българи, сме призвани да го събу¬дим? Какво представлява това знание и какво да правим, ако по някаква случайност то пресече пътя ни? Как приемаме знаците и посланията на духовния свят, след като нямаме никаква представа за него? Боим ли се от духовното знание и от онези, чрез които то достига до нас?
Тези въпроси ще откриете вплетени в сюжета на „Наследството“. Прочетете откъс от книгата при нас.
Алба протегна крака върху ниския миндер на чардака, подложи под главата си една бродирана възглавница и си представи как в дългите самотни нощи баба ѝ се взира във фините бодове на мъждивата светлина от стария газеник, висящ на стената от незапомнени времена. Може би така поривът към красота и възвишеност на тази прекрасна благородна жена бе търсил идентичността си, вместо да бушува в гърдите ѝ стъпкан, затворен и сломен. Сега от него бе останал само вехт избелял спомен, който може би скоро щеше да бъде заличен завинаги, след като тази вече непотребна вещ бъде изхвърлена на боклука.
Колко странно, мислеше тя. В деня, когато майка ѝ я напусна, в живота ѝ като изневиделица се втурнаха един мъж и едно дете и някак изведнъж го изпълниха от край до край, както никога досега. Винаги бе усещала някаква празнина и се бе питала какво ѝ липсва толкова много. Сигурно бе свързано с баща ѝ, но не можеше да си даде точен отговор.
И сега изведнъж разбра – този разглезен и суетен младеж, с когото едва ли някога при други обстоятелства щяха да се срещнат, и това бузесто симпатично момченце, каквото дъл- боко в себе си бе мечтала да има, така успешно изпълниха съществуването ѝ, сякаш винаги са били едно цяло. И най- странното бе, че между тях тримата нямаше никакво свърз- ващо звено, те просто дойдоха и уплътниха пространството, и в този момент това се оказа най-важното нещо на света. Донесоха мириса на цъфнали клони, детство и може би любов, макар никога да не си я бе представяла по този начин. Както всички, Алба смяташе, че любовта е вълнение, трепет, всеотдайност, желание, изригване, разтърсване, но в момента чувството ѝ бе друго. Необяснима пълнота се лееше плавно като река, заливаше ходилата и се отдръпваше, отново плахо се приближаваше и галеше кожата ѝ с допира си; беше нещо много повече от това да пламнеш и да изгориш, много повече от връзката с един определен, запазен точно за тебе в пространството човек. Може би поради тази причина чувството ѝ се проявяваше чрез непознати и случайни хора, то бе нещо неземно и не можеше да бъде отнесено към никакъв конкретен субект.
Алба тръсна глава, за да се освободи от необичайните си мисли. Върна се в реалността, като си каза, че може би майката се разделя с детето си по някакъв особен и драматичен начин. Наблюдавайки я „отгоре“, тя сигурно искаше да ѝ даде за последен път онова, което смяташе, че е пропуснала. Затова Алба погледна към небето и каза наум: „Благодаря ти, мамо!“.
В този миг несмазаните престарели панти на външната порта изскърцаха и в очертанията ѝ изникна фигурата на Юлиан, с леко приведени напред рамене и чанта през рамо.
Той махна дружелюбно с ръка и бодрият му глас изпълни притихналия вечерен двор със смесица от ведрина и спокой- ствие.
– Аби, бъди добра, приюти странника още малко!
Тя се надигна от мястото си и изрече:
– Влизай! Какво става?
– Ох – изпъшка той, като се настани на миндера насреща ѝ и започна да разказва, докато подреждаше на маса- та купчина продукти. – Документите ми не са готови, ще станат чак вдругиден. Естествено бях предвидил това, имах резервация за хотела в града. Беше добре да съм наблизо, защото ако не висиш на главата на когото трябва, работа не се върши. Така е, за съжаление, в нашата държава. Ала не бях предвидил номера с колата. Застрахователите я взеха още преди обяд и няма с какво да се придвижвам. Надявах се дори да отскоча до София, имам и други важни дела. Доколкото разбрах, автобусът минава само веднъж дневно, а това не ме устройва.
Алба следеше като хипнотизирана уверените му движения.
– Разбира се, че можеш да останеш, макар тук да не е онова, с което си свикнал и което ти харесва. Пък и никой не е живял в тази къща от години и вече е започнала да се руши.
Сети се, че и тя не беше смятала да остава дълго, но всъщ- ност не бързаше за никъде, щеше да се остави на течението и да види накъде ще я понесе.
– Благодаря ти от сърце! Лошото обаче е, че нямам дрехи за преобличане – отвърна свойски Юлиан. – Тук има ли пералня?
Тези думи искрено я разсмяха.
– Ей, забрави ли къде си попаднал? Това е място, където животът тече по други правила. Но нищо не пречи да ги изпереш на ръка. Топло е, до сутринта ще са напълно сухи!
– На ръка? – повтори той и изражението му отново предизвика смеха ѝ.
– Не си спомняш какво беше това, нали?
– Така е! – отвърна усмихнат той. – Досега не ми се бе случвало такова нещо.
– Ами ще се наложи да разбереш, нямаш друг избор.
– Ех – примирено сви устни той. – Може да се пробвам. – Откъде взе толкова много храна? – го попита след малко. – С нея можем да нагостим цяла дружина!
– Купих я от един дядо, домашна е. Не знам какво може да се сготви, но поне ще се заситим. Ужасно съм гладен, цял ден не съм хапвал нищо.
Докато приготвяше храната, Алба усети как в сърцето ѝ се разлива странна топлина. Този младеж, без да подозира, сякаш отвори някаква врата, зазидана и заключена с десет катинара, и през нея преминаваха като на парад нови и нови чувства, мисли и усещания, ухания, форми и звуци. И тя се радваше, без да може да си обясни какво точно се случва, само искаше да го запомни завинаги.
Ако сте харесали този откъс, можете да поръчате „Наследството“ от Ozone.bg с 10% отстъпка с код azcheta.
