В „Лисица“ от Дубравка Угрешич (изд. „Колибри“, преводач: Русанка Ляпова) се наслагват пластове география, история, литература, традиции и култура. Дубравка Угрешич разсъждава за „това, как се създават разказите“ и как животът пише романи, за личностното съществуване като низ от бележки под линия. Реално и въображаемо преливат едно в друго, вплитат се автобиографични мотиви, елементи на есе, критическа статия, публицистична проза. И току отнейде надникне рижа лисица – като символ или метафора, митично същество, „тотем на писателите“, като самотен боязлив обитател на запустели места.
Прочетете откъс от книгата при нас!
Марлена беше полякиня (на възраст, на която можеше да ми бъде дъщеря) и за десет евро на час чистеше понякога жилището ми. Кой знае как и откъде бе попаднала в Амстердам, но от пороя от думи, изречени на лош английски със силен полски акцент, съм запомнила комуна някъде в Белгия и ръководителя на тази комуна, когото тя с благоговение наричаше бабà. От време на време все още ходеше там и „помагаше“ в градината и в кухнята. Предполагах, че ставаше дума за някаква ню ейдж комуна за лечение на зависими от дрога или нещо подобно, където се запознала със своя приятел от Неготин…
„…където се запознала със своя приятел от Неготин. Момчето има двама братя, които живеят в Амстердам. Оправни момчета със златни ръце, дошли тук преди поляците, също оправни момчета със златни ръце. Марленка познава и тримата, както и майка им, която пристига от време на време да види синовете си и остава при тях за цял месец. Синовете й са добри момчета, преди лягане, за радост на майка си, прелистват по някоя страница от Библията. Единият неготинец по цели дни боядисва апартаменти, а в събота и неделя танцува салса, дори е завършил курс по танци. Междувременно се е записал и в школа по шиацу масажи. Неготинецът на Марленка поправя велосипеди. Третият брат, който здравата пуши хашиш, наскоро се е прибрал при майка си в Неготин. Та от цялата работа Марленка вместо холандски е научила сръбски. Макар че не познавам нейния приятел, не ме напуска мисълта, че не струва и колкото малкия й пръст. Защото Марленка е висока и тънка като бреза, с прозрачна млечна кожа, светлосини очи, истинска северна красавица. Единствено ръцете й са големи, червени и отекли, сякаш някой е направил ужасна грешка, като ги е прикрепил към нежните китки на момичето. Тя чисти на черно в някакъв евтин хотел. А да чистиш в евтин хотел означава да прекарваш половината от деня с нос, заврян в хорските лайна. Пък и собственичката на хотела е злобна бабишкера и се отнася с всички – с Марленка, една българка, една хърватка и една сръбкиня – като с роби. Понякога Марленка чисти и по къщите, а в свободното си време изработва прелестни малки кесийки, дето се носят на врата. Тя се грижи за своето семейство, за дядо си, особено за дядо си; както и за новопридобитото си семейство, вживява се в историите от Неготин, макар никога да не е ходила там; готви на братята лековита пилешка супа, като се разболеят. Марленка се грижи и за своето малко „холандско“ семейство: за костенурката, заека и котката, които живеят с нея в миниатюрната й квартира в Амстердам. Заекът и котката с нетърпение я чакат да се прибере и са най-щастливи, когато им позволи да спят при нея.
Все пак Марленка не е лишена от мечти. По блясъка в очите й се вижда, че не е обикновено момиче. Нещо се върти в главата й, макар че още не се знае накъде точно ще се насочи, наляво или надясно.
– Реших да тръгна нагоре – сподели един ден тя.
– Как така нагоре, Марленка?!
Срещнала случайно някакви хора от уличен куклен театър, артистите имали нужда от човек, който да се качи на кокили, и Марленка се сетила как дядо й я забавлявал някога, като ходел на кокили, затова извикала: „Аз!“. И гледай ти, изправила се на кокилите, вярно, отначало се клатушкала опасно, обаче сега вече се движи с тях като риба във вода. Марленка е с костюм на жираф. Главата й е в облаците, а някъде долу щъкат злобната собственичка на хотела, нейните неготинци, нейният заек, котката и костенурката, роднините в Полша, майка й, дядо й… С парите, спечелени от ходенето на кокили, тя е купила на всекиго по нещо дребно: на костенурката терариум, на заека морков, на котката топчица, на неготинеца шал, а на мен – малка кошничка, направена от кибритени клечки. И не са важни парите, важно е как се чувства Марленка. А горе, с глава в облаците, с поглед на два и половина метра от земята, ако не и на повече, тя се чувства като човек, който най-сетне е достигнал висотата, която заслужава. Някои холандци са на мнение, че интеграцията на Марленка в холандското общество е успешна. Единствената им забележка към нея като жираф е, че не е научила… холандски.“
Бях написала този фрагмент за Марлена, който след време включих в едно есе за новите европейски мигранти. Публикувах текста и после напълно забравих за него, а Марлена някак си престана да се обажда. Не ми се вярва да е прочела откъса, отнасящ се за нея, защото не помня някога да е проявявала интерес към нещо написано. На нейния неготинец попаднах съвсем случайно, след като тя вече бе изчезнала от живота ми. Веднъж надникнах в някакъв магазин за велосипеди втора ръка: неготинецът беше късокрак, предъвкваше думите и избягваше да те погледне в очите, изобщо – съмнителен тип. Бях права: не струваше и колкото малкия пръст на Марлена.
Седем или осем години по-късно, след като ми се обади по телефона, Марлена отново се появи в дома ми, бледа, с чорлава коса, прихваната сладко с детски фибички, тънка като брезичка, с очила с тънки рамки на носа, които само засилваха усещането за нейната крехкост. Английският й ми се стори по-бърз и неразбираем, с още по-силен полски акцент. О, да, отдавна скъсала с онзи неготинец, имала нов приятел, поляк, вече не чисти по къщите, нито работи в оня гаден хотел, вижда се по ръцете й, червенината я няма, сега се занимава, ха-ха, с „творческа дейност“. Откакто напуснала жилището на неготинеца, дели квартира с една приятелка, тя има дете, седемгодишно момиченце, и бивш съпруг, който се отбива от време на време, мъжът й е шаман, да, какво чудно има, не, не е от Неготин, ама и той е от ония места, явно хората от ония краища са нейна съдба, все едно дали поправят велосипеди, дали са шамани, или техните бивши жени. А този тук е новият й приятел, мога да го видя на смартфона, съвсем ясно се вижда, ето го и дядо й, вече е надхвърлил деветдесетте, но е все така жизнен, това пък са снимки на малките фенери от оризова хартия, дето изработва, и на пъстри покривки за легло… Не, покривките не ги прави тя, а майката на новия й приятел в Полша, може би бъдещата й свекърва, по сто евро парчето, ако ми харесват, би могла да ми достави една, или две, или колкото поискам, а това са снимки на клоунски обуща, вече е изработила един чифт, и на малко куфарче, всичко това го прави за театъра. Да, все още работи с Жирафите, попътувала е с тях, обаче вече обмисля да се отдели и да основе свой уличен театър, засега води уъркшопове, учи другите как да ходят на кокили, има интерес, особено в Полша, защото там няма работа и младите хора търсят препитание… Вярно е, че досега е провела само два уъркшопа, обяснява на студентите, че работата не е толкова в това, да пазиш равновесие, колкото в движенията, за кокилите трябва да притежаваш талант, хората обикновено си мислят, че е достатъчно да проходят, обаче най-важна е експресията на тялото, тя така го нарича – експресия на тялото, там е разковничето, да знаеш да играеш с тяло, защото лицето, тъй или иначе, е скрито зад маска. Впрочем вече се е примирила с това, че ще остане жираф, докато играе в тоя театър, понеже там никога няма да й позволят да бъде нещо друго, о, да, може да бъде зебра, ако пожелае, ама каква е разликата, затова е решила да се отдели възможно най-скоро и да отвори своя собствена школа в Полша, не, не иска тук, новият й приятел дава уроци по английски, така се издържа, хората, които ходят при него, не се интересуват дали има диплома, вярно е, че това са по-възрастни хора, самотни, страхуват се да се запишат на истински курсове, обаче с удоволствие биха понаучили малко английски. Дошло е ново време, времето на интернет, за всичко, дето се предлага, се намира купувач, между другото, и аз самата бих могла да помисля за това, възрастта не е никаква пречка…
И не знам защо – дали заради словесната димна завеса, с която Марлена прикриваше истинското състояние на нещата, – но от мен избликна гняв вместо съжаление. Гневът ми беше друга форма на съчувствие. Може би ме вбеси нейната школа за ходене на кокили, или това, че току вмяташе думата „кариера“, макар едва да бе завършила основно училище, а може би беше заради съвета й, че между другото, и аз самата бих могла да помисля за това (че за всичко, дето се предлага, се намира купувач), възрастта не е никаква пречка… Така или иначе, изтърсих нещо, отстрелях с думи невидимите кокили на Марлена, даже не помня какво точно казах, тонът бе по-важен от съдържанието, а Марлена схвана тона, потрепери като кристална чаша, стори ми се, че всеки момент ще се счупи, ала не, впрочем не издаде нито звук, не пророни дори сълза, смотолеви нещо от рода на аз се старая да правя това, дето знам, че мога най-добре, после стана и си тръгна. Естествено, обещахме си една на друга, че отсега нататък ще се виждаме по-често, но знаех, че повече няма да стъпи у дома, нито да се обади, и че никога няма да ми прости, че като гръм от ясно небе я треснах по представата, която си беше създала за себе си с толкова усилия.
След като Марлена си отиде, седнах на компютъра и потърсих в интернет нейния уличен театър, който си имаше постоянен адрес в Амстердам, и на сайта му най-сетне изгледах рекламен видеоклип с жирафите. Бяха доста на брой, цяло семейство, големи, малки. Стадо жирафи се разхождаше из някой от амстердамските паркове, следвано от развеселената публика. Хората галеха жирафите по муцуните, сякаш бяха истински, сякаш не знаеха, или пък се преструваха успешно, че не знаят, че това са само големи кукли, управлявани от ходещите на кокили. И в миг осъзнах, че Марлена имаше право с невнятния си опит да артикулира експресията на тялото, действително тук не беше важна автентичността, а изкуството да създаваш илюзии. Жирафите извиваха грациозно вратове и протягаха сладките си муцунки с големи очи и дълги мигли, изпълняваха заедно някакъв не особено изкусен танц, но тяхната непохватност умиляваше, милваха се един друг с дългите си вратове, малките жирафчета се бутаха в краката на големите… Сред тях беше и Марлена, само че нямаше как да отгатна в кой жираф тупти нейното сърце.
Марлена не искаше нищо от мен, можех да кажа две-три приказки колко е хубаво това, с което се занимава, че е успяла да се измъкне там, където мнозина са потънали, колко е изобретателна в тези кризисни времена, когато повечето хора трудно си намират работа, че си е избрала възхитително, старинно умение… Не казах нищо подобно, такива любезни похвали би могъл да изрече само някой, който е по-добре, или поне има чувството, че е в по-добро положение от своя събеседник, а аз се почувствах уязвена от откритието, че и аз самата съм „ходеща на кокили“, само че бях не толкова умела и доста по-стара от Марлена, и виж ти, та нали и аз се стараех да правя това, дето знам, че мога най-добре. И естествено, зад тъжната истина надничаше още по-тъжна: Марлена се бе появила в дома ми не защото след седем години беше пожелала да ме види, а да провери дали имам нужда от чистачка като някога и може ли да спечели при мен малко пари, както и моето внезапно избухване беше предизвикано от факта, че да, разбира се, имах нужда от чистачка, само че вече не бях в състояние да й плащам.
