Време за четене: 6 минути

Едно пътуване в страната на беззаконните“ е подзаглавието на книгата „Креолски кинематограф“ на аржентинския писател Хосе Сиксто Алварес (изд. „Недланд“, преводач: Емил Антонов), който пише под псевдонима Фрай Мочо.

Подобно на Киплинг той обогатява възприятието на живата действителност със своите разкази за чудната и непозната природа на Аржентина. Среща ни с обикновените хора, индианци, ковбои, красиви креолки, гаучоси и ловци. Всички те са престъпили някога закона и сега се укриват от правосъдието в безкрайните пампаси на Аржентина. Книгата е изпълнена с описания на прекрасни птици, животни, растения с екзотични имена и с интересни случки от живота на „беззаконните“.

Прочетете откъс при нас.

Сред планината

Чакахме, полегнали върху дисагите си, докато конете пасяха, вързани с въжени поводи, гледайки как слънцето клони на запад, за да ни позволи да продължим по пътя си с по-малко изтощение.

Агуара беше заспал с онази лекота, типична за гаучо – да задреме, където си поиска. Аз, отпуснал се по гръб, със сомбреро над очите, за да смекча туптящата, изгаряща светлина, слушах звуците на планината и от време на време насочвах погледа си там, далече, към върховете на дърветата, които ограничаваха полянката, на която се намирахме. Те изведнъж се разклащаха нежно, като огромни зелени ветрила, движени от невидими ръце, които допринасят илюзията да бъде пълна; едно всмукване на струи свеж въздух, които идваха, преминавайки по лицето ми, изгоряло от слънцето, за да отшумят кротко при потока, който се стичаше, сладостен и мълчалив, почти целувайки пуснатите корени на осечения гъстак, който ни подслоняваше.

Виждах старите стволове, които стояха изкривени и натежали под товара на клоните, които ги увенчаваха. Подвижните завеси, които поддържаха пълзящите растения, образувайки сенчести беседки, където светлината пресекваше, преди да се отрази върху тревата; сухите стволове, които служеха за подслон на една сган от шумни гюрултаджии, които забързани влизаха и излизаха от своите обиталища и по ярките цветове на оперението си съперничеха на цветята, които покриваха земята, блестяха по храстите, нашарили полянката или се спускаха от грапавите дънери в дълги благоуханни стръкове.

Притварях очи и задържах с поглед великолепния пейзаж, който оставаше фотографиран в ретината: първо, огненото слънце, къпещо планината и равнината, прокрадвайки се сред окапалата шума, подскачащо от листо на листо, спускащо се от клон на клон и обрисуващо причудливи килими по земята. По-нататък – зеленеещите, гъсти и плътни плевели, като петна по блестящия пирей, която от ръба на потока се простираше като килим, докато се изгуби в далечината, под огромните дървета, отрупани с гнезда, а короните излагаха всички нюанси, които човек можеше да си представи.

Слушах шумното бърборене на папагалите, които, спрели над огромните си гнезда, сякаш участваха в надпревара за радостни крясъци; слушах и стенанията на дивите горски гълъби, скрити сред гъстите клони, и въздишката на червената мухоловка[1]. Слушах веселите викове на пекарите и сякаш по-близкото бръмчене на осите, които летяха от цвят на цвят, и цикадите, които наподобяваха хрускане на нещо, което се изпича под слънчевите лъчи. Долавях от време на време предсмъртното пляскане с опашка на някой сом, който се е заиграл в потока, или цамбурването на някое земеродно рибарче, когато във вихъра си отмъква на свой ред някое сребърно биди, чиито лъскави люспи излъчват сребристи отблясъци, които ще осветят възчерния врат на птицата, когато тя е вече го е хванала с човката си.

Внезапно до ушите ми достигна глух удар – сякаш някой удря по кух дънер.

Отворих очи и не видях нищо – гората все така изглеждаше без посетители и конете продължаваха да пасат спокойно и да въртят опашки като китки пера, за да прогонят от себе си насекомите, които на облаци излитаха от храсталаците при всяка тяхна крачка.

Шумът се повтори отново, събуждайки Агуара, който се повдигна и ме попита:

– Какво става?

– Нищо… някакъв шум… изглежда някой сече!

Гаучото погледна надясно и ми каза:

– Виж… там, върху онази малка дървена преграда, от страната на потока!… Не виждаш ли какъв рояк оси?

Там, в горните клони на ниско бодливо дърво, почти на ръба на потока, се виждаше тъмно петно –
кръжейки, се носеше черен облак, от който се отделяха други, по-малки, които пък се движеха главозамайващо бързо.

– Какво може да е това?

– Това е някоя игуана, която се опитва да извади тези камуати[2] и да ги разруши, за да изплаши осите.

– Игуана ли?

– Да!… Тази твар обожава меда! Затова и дебне в тревите. Възхитително е да се види как се бие с осите, уверявам те.

– Да видим ли дали ще я намерим?

– Но има едно безразсъдство при осите и ако се вкопчат в нас, ще ни надупчат кожата!

Искаше или не, аз го накарах да ме придружи. Слязохме по криволичеща пътека до коритото на потока и мушкайки се от дере в дере, от дърво на дърво, стигнахме до малко дръвче, свивайки се зад ствола на едно вираро[3] без разклонения, толкова гладко, че дори най-дръзките пълзящи растения не биха могли да намерят за какво да се хванат и се принуждаваха да се катерят по клоните му, усуквайки се по съседните дървета.

Осите бръмчаха наоколо: малко по малко уталожваха гнева си, спираха да обикалят и започваха да се оттеглят в гнездото си.

Те вече се бяха настанили и всяка търсеше позицията си, за да поднови прекъснатата работа, когато изведнъж бурените на шубрака се раздвижиха на няколко пръчки от нас и на една малка пътека се появи огромен гущер, чиято тъмнозелена броня с черни пръстени заблестяваше, когато слънчевата светлина се пречупваше по нейната издълбана повърхност: гущерът се промъкваше предпазливо, крачка по крачка; от време на време се надигаше на задните си крака, виреше глава, наблюдавайки осите и спираше или продължаваше похода си, според преценката, която неговото наблюдение определяше.

Стигна в подножието на малкото дръвче, без да бъде усетен, застана на предните си крака и размаха опашката си, пусна я да падне тежко върху камуати, чернеещ от оси, и изчезна като светкавица, връщайки се до изходната си точка в подножието на един голям, тъмен и гъст храст, където с наслада започна да ближе опашката си.

Осите отново се вдигнаха като облак и обходиха околността, отчаяно търсейки своя враг. На повърхността от камуати опашката на игуаната беше отворила дълбок процеп, от който се стичаше мед под телата на осите, убити от силата на удара.

Четири пъти гущерът повтори операцията, без да бъде разкрит; накрая един от малките облаци, които обикаляха храсталака, намери неговото скривалище и като стрела целият кошер се нахвърли върху тялото на хитрия пират от тропическата гора, известен сякаш по телеграфа от бързи и съобразителни пратеници.

Гущерът, почернял от оси, подскочи във въздуха и падна в тревата, по цялата си дължина, търкайки гърба си в земята, за да се освободи от жилата на враговете си, но всичко беше напразно.

Накрая, убеден в своята безпомощност, жилен и преследван, той скочи и се гмурна в потока, съскайки от болка.

Секунда по-късно се появи на другия бряг, взрян със страх в оцелелите си противници, които, бръмчейки над храсталаците, се връщаха на малки групи, за да се спрат при изоставеното леговище на камуати.


[1] Дребна птица с червени и черни пера (Pyrocephalus rubinus).

[2] Вид медоносни оси (Polybia occidentalis). Названието е както за насекомите, така и за кошера или рояка им.

[3] Вид дърво с едри цветове на гроздове (Ruprechtia salicifolia).