Имате ли чувство, че сте „Заобиколени от идиоти“, които не разбират какво им говорите и какво се иска от тях? А хрумвало ли ви е, че въпросните идиоти са просто различни от вас хора, които наред с недостатъците си притежават и силни страни?
В тази книга (изд. „Хермес“) Томас Ериксон анализира отличителните характеристики на четирите основни типа поведение, които той разделя на четири цвята, и ни показва кое ги прави толкова различни. Разпознаването и разбирането на поведението на отсрещаната страна е ключово умение за комуникацията. Идеята не е да се лепят етикети или да манипулираме околните, а да започнем да ги разбираме. Така, осъзнавайки волята и амбициите на Червените, вероятно ще си обясним защо са резки и припрени. Ще можем да простим разхвърляността на забавните оптимисти – Жълтите. Няма да пришпорваме дружелюбните Зелени, нито ще се учудваме на педантичността на аналитичните Сини.
В крайна сметка светът може да се окаже едно цветно и приятно място, където всъщност сме заобиколени от колоритни хора.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Преди няколко години по време на конференция ми хрумна да експериментирам с група мениджъри, работещи в телекомуникационна компания. Те бяха забележителни професионалисти, всички до един успели в своята сфера. Имаха отлични препоръки и ги очакваше блестяща кариера. Вече бях съставил комуникационните им профили – те бяха попълнили анализ за самооценка, който характеризираше стила им на общуване. Както казах, вече бях направил анализа за всеки от тях и се бях подготвил по начин, който ви предлагам да последвате и вие.
В началото разделих мениджърите на групи, в които щяха да работят с хора със сходни профили. Предполагах, че лесно ще намерят общ език. Със сигурност щяха да се разбират от половин дума. Общо двайсет души. Нарекох групите Червена, Жълта, Зелена и Синя – все пак трябваше да им дам някакви имена.
Поставих им задачите, която трябваше да изпълнят. Имаха да решат специфичен проблем, който, от една страна, беше свързан с конкретната им професионална дейност, а от друга, изискваше сътрудничество. Разполагаха с един час. За моя радост, всяка група прие указанията, които им дадох, и се амбицира да победи останалите. Аз си седях и се занимавах с нещо друго.
След като мина известно време, обиколих работните стаи, за да видя как върви работата.
В Червената група беше шумно. Трима се опитваха да докажат правотата си с всички възможни средства и двама си крещяха един на друг, докато четвъртият бе решил да работи сам. Без да обръща каквото и да е внимание на бушуващия на метър от него конфликт, той пишеше с такова усърдие, че писалката му щеше да се подпали.
Когато попитах дали всичко е наред, всичко изведнъж затихна и четиримата ме погледнаха изненадано.
– Справяте ли се? – попитах обезпокоен.
– Направо брилянтно – отвърна мрачно един от спорещите. – Почти свършихме.
Оставих ги и продължих.
В Жълтата група също кипеше трескава активност. Енергията в стаята беше почти физически осезаема. Нещата определено се случваха при тях! Обсъждането също беше оживено и всеки се опитваше да убеди останалите в позицията си. Докато при Червените всеки беше готов да прати другите по дяволите, тук имаше само усмивки. Двама от тях се бореха за място пред дъската, а трети просто ми разказа анекдот, който нямаше никакво отношение към проекта. Дори аз се разсмях, защото беше наистина смешен. Петият мениджър рисуваше фигурки на лист хартия и изпращаше имейли по мобилния си.
Оставих ги, за да посетя Зелената група. В стаята цареше странно спокойствие. Гласовете им бяха приглушени; тук повече слушаха, отколкото говореха. Всички се стремяха към едно – стабилност и сигурност. Петима от мениджърите седяха кротко и слушаха един от колегите си, който разказваше скръбната история на кучето си, починало от старост същата зима. Той все още тъгуваше по своя верен другар.
Последният мениджър беше нахвърлил някои предложения за решаването на задачата, но всяко от тях завършваше с въпросителна. Трябваше му повече информация и май щеше да се наложи да я поиска. Изглеждаше обезпокоен.
Продължих нататък. В последната, Синя група, цареше почти абсурдна тишина. След като поседях при тях три минути, без никой да продума, сериозно се загрижих. Под повърхността със сигурност протичаше усилено мислене, но нямаше и следа от реална комуникация.
Една жена четеше безмълвно задачата, само устните ѝ помръдваха. Попитах дали имат нужда от помощ, за да започнат. В отговор получих няколко колебливи кимвания. Много скоро обаче настъпи задълбочено разискване. Бяха решени да стигнат до същината на нещата. Очевидно дискусията вървеше в правилна посока, но на изключително детайлно ниво. Дълго време обсъждаха какъв да е планът им за действие.
Помня, че хвърлих бегъл поглед на часовника. Половината от времето беше изтекло, но все още не беше свършено нищо конкретно. Изказани бяха различни предложения, но те бяха отхвърлени от другите поради формални причини. Всяка дума бе подбрана внимателно и всичко биваше претеглено на аптекарски везни – предимства и недостатъци. Важно беше не да започнат работа, а да подходят към всичко правилно и точно.
Оставих ги да действат, както си знаят, и се върнах в голямата конферентна стая.
Още преди да е изтекло времето, представителите на Червената група пристигнаха с широки усмивки на победители. Много доволни, те се поздравиха взаимно за това, че са първи. Ясно беше, че са победили на теста.
Наложи се да извикам останалите групи. Най-неохотно се върнаха Жълтите. Трябваше да отида два пъти, преди да сметнат за уместно да се появят. Двама от тях говореха по телефона, третият беше успял да се сдобие с кафе и торта.
Когато всички групи се събраха в конферентната зала, аз ги поканих да представят работата си в съответния ред.
Червената група се запъти триумфално към подиума. Задачата бързо се беше превърнала в истинско състезание: бяха готови след 30 минути, въпреки че им беше даден един час. Останалото време бяха прекарали в звънене на сътрудниците си, за да проверят с какво се занимават. Презентацията им беше издържана, добре организирана и обмислена. Само след минута обаче стана ясно, че Червената група беше намерила решение на съвсем различна задача. Това не беше задачата, която им бях възложил.
Когато попитах дали са прочели инструкциите, всички заспориха гръмогласно. Един от тях заяви уверено, че са решили да адаптират задачата към реалността. Това буквално беше брилянтна работа. Той очакваше да го аплодираме, но когато това не стана, Червените вдигнаха рамене и се върнаха по местата си. Секунда по-късно жената в групата извади телефона. Трябваше незабавно да изпрати съобщение от жизненоважно значение.
Беше ред на Жълтата група. В нея имаше три жени и двама мъже. Всички се усмихнаха и застанаха отпред. Кой да започне? Обсъдиха го накратко и използвайки чара си, една от жените спечели това право. Тя бързо се впусна в интригуващата тема и разказа за вълнуващите дискусии, които бяха провели през изминалия час. Отдели доста време да сподели какво вдъхновяващо занимание е това и как ще използва наученото, когато се върне на работа. Презентацията ѝ беше много забавна и всички се смяха. Аз също се развеселих от разказаната история, особено като се има предвид, че тя имаше една-единствена цел – да прикрие факта, че групата не беше намерила решение на задачата. Жълтите обаче успяха да се сдобият с аплодисменти, почти като на развлекателно шоу.
Беше ред на Зелените. Трябваше им известно време, за да излязат всички отпред. Докато Жълтите се бяха карали кой да започне, Зелените бяха нервни. Трябва ли всички да излезем? Кой да докладва за направеното? Аз ли? Защо не ти? Поне половината от шестимата участници изглеждаха така, сякаш ги свиваше стомах. Въпреки че това бе най-многобройната група, всеки от тях сякаш имаше чувството, че очите на всички са отправени именно към него.
Никой не пое инициативата. След няколко секунди едва доловимо разискване най-после един от мъжете заговори. През повечето време той стоеше с лице към дъската; говореше едва чуто и се обръщаше неспокойно към съотборниците си за подкрепа. Толкова бе предпазлив във формулировките, че беше на път да провали изказването си. С все по-нарастващо отчаяние той гледаше съучастниците си.
Целта на занятието беше да подчертае, че нито една група не бива да е съставена от представители на един и същи тип, че единственият път е разнообразието. Когато презентацията им свърши – очевидно дори Зелените не бяха решили задачата, въпреки че бяха напреднали повече от Жълтите, – аз попитах дали всички в групата са съгласни с казаното.
Нещастният говорител каза, че според него най-вероятно повечето от тях са относително съгласни. Попитах групата и всички кимнаха едновременно. Поне четирима стояха с мрачно изражение, кръстосали ръце на гърдите си, докато потвърждаваха, че са съгласни. Една от жените изгледа с негодувание говорещия. Но по дяволите, тя беше съгласна!
Накрая Синята група тръгна под строй и застана отпред в азбучен ред, според предварително уговорения план. Арне разгледа инструкциите, като разкри, че има множество пунктове, които затрудняват разбирането на задачата. Една от забележките му беше към начина, по който са структурни изреченията в документа, който им бях дал. Той посвети по-голямата част от времето си на обяснението на дублетните форми на конкретна дума и защо едната е за предпочитане, макар и двете да са технически правилни. Освен това посочи две граматични грешки, едната от които още на първа страница.
След това беше ред на Берит. На ниво, граничещо с молекулярното, той коментира структурата, на която бяха базирали работата си, като два пъти беше прекъснат от Арне, според когото трябваше да се доизяснят още няколко дребни детайла. Когато Киел пое щафетата, нещата все още бяха далеч от решение на задачата. Стефан също не предложи каквито и да е отговори, а когато накрая Ерян обяви, че имат нужда от още време, за да решат задачата както трябва, в конферентната стая се надигна негодувание.
Червените веднага обявиха Сините за идиоти; Жълтите решиха, че това е най-скучният епизод в живота им, а Зелените изтърпяха до края цялото шоу с вид на истински страдалци.
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с 10% отстъпка.
