Джесика Парк е успешна и добре продавана авторка на над петнайсет романа, сред които „Просто любов“ е този, който ѝ носи световна слава. На български е преведен най-напред романът ѝ „180 секунди“, последван от трилогията „Просто любов“, „Просто Мат“, „Просто Селест“.
Лос Анджелис я потиска. Кара я да се чувства провалена, безцветна, ненужна. Повърхностни връзки, прекъснат колеж, монотонна работа… Кали има нужда от изгубения дом на детството, за да се прибере в себе си. Завръщането в малкото родно градче е челен сблъсък с травмите от миналото, но и ново начало.
„Цветовете в нас“ (изд. „ICU“, преводач: Велин Кръстев) е роман, в който вкусът към храната възвръща вкуса към живота. Може би в къщата край езерото Кали ще открие липсващия цвят в монохромната върволица на дните си…
Прочетете откъс от романа при нас.
21.
Вкусът на кафето не би трябвало да се променя спрямо мястото, където го пиеш, но аз подозирам обратното. Кейовете, дори счупени, най-вероятно се просмукват във вкуса. Сутрешният ми ритуал да пия кафе и да се вманиачавам по видеа с рецепти, е много нужна нова традиция. Гледам как се реже, кълца, сотира, задушава, бланшира, пече, пасира и още, и още, след което изваждам тиганите и си отправям нови и нови предизвикателства, докато не направя всичко както трябва. В интерес на истината, изхвърлям доста неизползвани зеленчуци, но не може да се отрече, че се превръщам в добър готвач, и искам да продължа да се усъвършенствам.
Даже и с по-голяма компания, брънчът миналата неделя отново мина успешно.
Установих, че ако си приготвя някои неща от предния ден, си улеснявам работата, затова изпекох доста голям брой кифлички с малинов пълнеж като гарнитура към киша с дебела кора, пълнен с бекон, шалот, манголд и няколко сирена, който приготвих в неделя сутринта. Да, минах тънко, като използвах готови кори, но пак останах доволна.
Оставих Алекс да направи смутита и докато пасираше банани, къпини, боровинки, мед и какво ли не, на няколко пъти обяви:
– Това ми харесва! Това е приятно!
Съгласих се.
Сега толкова неща са приятни. Сутрешното кафе е по-вкусно от всякога. Ново е да се събуждам, изпълнена с надежда какво може да донесе денят, а не със страх какво може да ме сломи.
Заредена с кофеин и емоции, взимам бърз душ и навличам анцуг и потник, преди да се изстрелям към колата. Патфайндърът пали от раз, усмихвам се. Дължа го на Дани. Тръгвам на задна и забелязвам, че беемвето под наем най-накрая го няма.
Обаждам се на Дани, който вдига сънено.
– О, добро утро, езерно момиче.
– О, добро утро, Шрьодер. – Преди да продължа, го оставям да се прозее. – Тозчас ми кажи: съществува ли случайно вероятност да си се заел с премахването на онова омразно беемве, което все забравях да разкарам?
– Използва ли се все още тази дума – тозчас?
– Не. Но днес я използвам.
– В такъв случай – да, случайно може и да съществува. Няколко обаждания свършиха работа.
– Трябваше да го направя още преди дни.
Превключвам на скорост и потеглям.
– Карам! Карам колата му! – изкрещявам идиотски, но искам да споделя с Дани този момент, след като толкова самоотвержено го направи възможен. След секунди почти губя гласа си. – Карам колата на баща ми, Дани.
– Да – топло потвърждава. – Наистина.
Искам музика за компания на радостта, която изпитвам, и трескаво бърникам панела, за да пусна каквото и да е. Когато гръмва песен, се засмивам и се чувствам по-добре.
– Чуваш ли? – питам.
– Рик Спрингфийлд ли е това?
– Точно така. Не разговаряй с непознати, Дани – предупреждавам.
– Трябвало е да се родя през осемдесетте – казва със сутрешния си глас. – Обожавам всичко тогавашно.
Чувствам се превъзходно да карам безцелно, завивам по непознат път, разхождам джипа през вълнуващи неравности и под ниски клони.
– Накъде караш?
– Просто карам. Не знам – признавам си. – Няма да е лошо да купя продукти за сандвичи. Имам идея какво да приготвя за обяд за теб и момчетата.
– Няма нужда да ни изхранваш всеки ден. Е, прекрасно е и имаш сериозен талант, но не искаме да си мислиш, че е задължение. – Гласът му е благ, а думите – много мили.
Натискам газта още повече.
– Просто се уча. Не е проблем. Искаш ли да дойдеш с мен? Откъде да те взема? Даже и да имах адреса ти, Гугъл Мапс и Уейз не са актуални в Уейк.
– Естествено, че искам да ме вземеш. – Дани ми обяснява по телефона как да стигна до него.
– Приятно ми е да готвя за вас – прошепвам и съм един завой по-близо до дома му.
– В такъв случай ще продължим да ядем. Отивам да се приготвя, така че направо влизай.
Затваряме, когато съм вече близо и влизам в тайната уличка, водеща към къщата му. Спирам, когато виждам слънцето да се отразява в прозорец, и слизам от колата. Докато вървя през високата трева, осъзнавам, че това не е къщата му, а парник. Невероятен, огромен парник. Вътре не виждам растения, само цветове. Заинтригувана, отварям вратата.
Посреща ме най-магическото и опияняващо преживяване. Вътре висят стотици миниатюрни скулптурки от стъкло – по стените, от гредите. Кълба, триъгълници, квадрати, луковици, съдчета с тиландсии и още какво ли не. Всичко е в неповторими цветове и форми, изящни и красиви. Ранното сутрешно слънце хвърля лъчи цветна светлина, аз съм запленена и абсолютно застинала пред красотата на тази колекция. Приисква ми се да можех да танцувам и да се въртя в тази тъй невероятна обстановка, без да счупя нищо стъклено, нито да наруша очарованието на мястото. Когато осъзнавам, че твърде дълго съм се носила мудно из това убежище, забързвам обратно към колата.
Сигурно е дело на майка му, осъзнавам. Фигурките от стъкло, изложени като вълшебно свидетелство за таланта ѝ. Може и да не е била наоколо скоро, но любовта и възхищението на Дани си личат. Подозирам, че това е неговият начин да ѝ отдаде почит. Освен това си мисля, че не е редно да виждам това. Не знам защо, но Дани ме упъти към къщата си, само към къщата, а аз спрях твърде рано. Така че неохотно отстъпвам и продължавам още малко по-нататък по пътя, докато накрая стигам до къщата, вече няма съмнение.
Мястото е просто сладурско. Типичната върмонтска къща с малко дворче, заострен покрив и целия чар на света. Нямам търпение да надникна вътре. След няколко напразни почуквания влизам.
Бавно попивам обстановката.
Кухнята вдясно е безукорна. Тясна, два на пет, но прозорците щедро пускат светлина върху огромна мивка с четвъртито керамично корито, гранитен плот с изразени жилки, плочки на сини щампи на стената и страхотно дървено дюшеме. Поглеждам наляво и установявам, че кухнята всъщност е повдигната площадка, от която се открива гледка към просторна дневна на основния етаж, достъпна чрез късо стълбище. Докато слизам, погалвам железния парапет.
– Дани?
Появява се от една стая вляво по хавлия.
– Извинявай. Готов съм до минутка.
Да го видя след баня за втори път, ме шашардисва не по-малко от първия, но искрено коментирам:
– Дани, домът ти е перфектен.
– Така ли? Харесва ли ти?
– Ти ли построи всичко това?
Две стени са изцяло заети от прозорци и уютният хол ме кара да искам да се метна на дивана и да не си тръгна.
Вдигам поглед.
– Лампите са божествени. – Една над малката маса за хранене и още една над масичката за кафе. – Ще се наложи да помагаш, като си избирам неща за моята къща. – Почти без дъх съм. – Искам от тези адски яки висящи етажерки и в моята кухня. И такава мивка!
Засмива се.
– За мен ще бъде удоволствие. Ей сега идвам.
Докато се облича, се любувам на интериорния дизайн, на излъчването на това място. Перфектната употреба на цветовете, нито твърде безлични, нито крещящи. Възглавничка в ръждивооранжево върху стилното кресло, малка саксия в меден нюанс, и дори оттенъци на бялото, което не е съвсем бяло. Кокосово, пергаментово, скрежнобяло. Беше си построил магическа къща, сам.
– Готова ли си?
Божичко, даже в най-обикновени дрехи като синя тениска и класически дънки изглежда невероятно. За пореден път оставам поразена от естественото му излъчване, от фигурата и стойката му. Той е просто… Дани. И това е повече от достатъчно.
– Нещо против и Шалотс да се включи?
– Не тръгвам без него.
Тримата потегляме от този рай и се насочваме към магазина под звуците на стара песен на Брайън Адамс. Глупаво е, но не мога даже да погледна към Дани. Това е просто любов. Предлага да влезе с мен в магазина, но аз предпочитам да остане в климатизираната кола с Шалотс. Навярно е най-бързият пазар в историята, защото не искам да ме чакат и защото докато избирам продукти за сандвичи, осъзнавам нещо. Мисъл, която ми беше минавала през главата, но досега отблъсквах.
Когато се връщам в колата, блъсвам вратата подчертано силно.
– Хубаво ли си прекара вътре? – скептично пита Дани.
– Да, супер. Имаха мортадела.
Мълча, докато карам. А после се отпушвам.
– Продължавам да се преструвам, че къщата е моя. Обаче не е. – Кокалчетата ми побеляват от стискане на волана.
– Може пък наистина да е твоя – осмелява се да каже той.
– Не е. На майка ми е – събирам сили да не се съглася. – И на баща ми.
Ръката на Дани докосва тила ми и потрепервам.
Няма какво повече да кажа, затова надувам музиката и карам, но ръката му не се откъсва от мен.
Когато спирам пред входната врата, Дани помага на Шалотс да слезе и изтичва зад него, когато той тръгва към кея. И двамата трепваме, когато кучето се спъва.
– Мамка му – изругава той. – Кеят. Забравих. Ще го оправя сега. Колко пъти трябва и тримата да се препъваме тук? Но ще се наложи първо да отскоча до магазина. Може ли да взема патфайндъра?
– Разбира се.
Умението ми да изговарям членоразделни думи, в момента не е задоволително, така че му мятам ключовете и успявам да не ги изстрелям високо над главата му. Хваща ги с лекота и погледите ни се срещат в съвършена хармония.
– Шалотс ще те обича, ако оправиш паянтовия кей.
А може би и аз.
Можете да направите предварителна поръчка на книгата с отстъпка от сайта на издателството.
