„Дневникът на една изневяра“ от Емилиос Солому (изд. „ICU“, преводач: Ирена Алексиева) е роман на границата между минало и настояще – за времето, неговата безпощадност, паметта, любовта и изневярата.
Йоргос Дукарелис, професор по археология от Атинския университет, се завръща в Малките Циклади двайсет години след археологическата експедиция, която променя завинаги личния и професионалния му живот. Обикаляйки отново местата, на които някога е живял, сред спомените и невидимите нишки, които го свързват с три жени, Дукарелис ще се опита да подреди живота си и да си припомни случилото се през онова решаващо лято.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Мъжът затваря вратата след себе си. Целият свят остава отвън. Хорските гласове, песента на щурците, крясъците на гларусите утихват. Светлината, неумолима и безпощадна, блъска по външните стени, катери се по варосаната фасада, пълзи по плоския покрив, търси процеп и пролука да се промъкне в стаята. Мъжът има чувството, че я чува – едва доловимо шумолене, както когато морската вода лизва леко сушата. Той потъва в тишината на самотата си и сякаш престава да съществува. Единственото, което чува, е онова упорито дращене по дуварите и натрапчивото свистене на вятъра в прозорците. Ляга с дрехите в леглото. Куфарът му е захвърлен насред стаята, там, където го е оставил сутринта, недокоснат. Редът обикновено е непристъпно правило в ежедневието му. Така го е научила археологията: прилежен дневник, класификация, типология. Всяко отклонение нарушава режима му, нормалния му живот – като сърдечна аритмия с пристъпи на задух.
Миг след миг се предава на съня, сякаш потъва все по-дълбоко в постеля от облаци и пух. Спуска се в бездна, тялото му става все по-леко и по-леко, престава да го чувства вече, губи усещане за плът, постепенно се отнася в света на несъзнателното, в изначалната летаргия на новороденото. Казват, че когато човек спи, живее насън истинския живот на някого другиго. А когато е буден, другият сънува неговия живот. Някъде някой друг човек сега живее насън кошмарния живот на Дукарелис.
Спи кротко и спокойно, както не е спал от шест месеца насам. А когато се събужда късно през нощта, далеч след полунощ, за миг губи представа за време и място. Иска да слезе пак до пристанището да хапне нещо, умира от глад. Излиза навън, но само за малко, колкото да осъзнае, че светът наоколо не следва неговия ритъм, всичко е затворено, залостено. Заведенията по крайбрежието отдавна са угасили светлините. Гледа ги от високо, призрачни, болнави в лятната мъгла, лишени от живот. Свърва зад ъгъла и се връща обратно. По пустите улици вече няма жива душа, само той, тъмен силует, който се спъва в себе си като урочасан. Плясъкът на вълните стига от средата на морето до брега. Някъде далеч се чува лай на куче. Мъжът си спомня кучешкия скелет с нашийника, който бяха открили в една праисторическа цикладска гробница. Странно къде те отвежда понякога мисълта, как се отклонява ненадейно и вади от забвението избледнели образи, сведения, прашасали спомени. Мъжът се замисля дали пък същото това куче не лае сега от гроба си. Дали пък и той самият не се намира в друга епоха, различна от онази, в която наглед живее.
В стаята вече е съвсем буден, гурелите се откъртват и установява с изненада, че не прилича на себе си. Ленените му дрехи са омачкани, провиснали, на нищо не приличат. Косата му стърчи разрошена, устремена към небесния хаос, който тегне над него. Пак добре че не го надуши някой навън, че не го видя в това жалко състояние.
И понеже стомахът му продължава да стърже като ръждясала машина, се сеща, че някъде в куфара има кутия бисквити, които предвидливо е купил за из път. Бисквитите стават повод да извади и да подреди криво-ляво имуществото, което е довлякъл на острова, дрехите, книгите, несесера, натъпкан с лекарства, цяла подвижна аптека, дебелите дневници от експедицията, вече халваджийски тефтери с прокъсани корици, снимките и каквото друго, бог знае какво, можеше да изникне из багажа му. Трябваше да свърши тая работа още сутринта, мисли си с нотка на безобидна самокритика и с известно чувство за вина заради проявеното нехайство. И ето че се заема с тези банални задачи, защото за другите, сериозните, дума не може да става, нещата са поели своя ход. Има чувството, че се е изгубил в лабиринт и е неспособен и безсилен да намери края на нишката. Жадува да сложи ред в живота си, както го е правил някога, но сега, изглежда, е прекалено късно, вече нищо не зависи от него. Единственото, което може да подреди, е съдържанието на куфара си. Разгъва ризите и двете сака. Установява с прекалена и необяснима печал, че са се измачкали. Окачва ги в гардероба, отлагайки по-нататъшната грижа за тях за сутринта. Слага книгите и халваджийските тефтери на нощното шкафче, несесера с лекарствата – на пода, блузите и бельото – в чекмеджетата, обувките – под леглото.
Тази стая ще е личното му пространство следващите две, три, четири, кой знае колко седмици. Едно помещение около четири на четири метра, миша дупка, не много по-голяма от гроб. Само дето в гробовете мъртвите не разполагат с такива луксове: легла, столове, тоалетна, душ и малко балконче с изглед към Егейско море. Зависи, естествено, от гледната точка. Самият той май не е толкова сигурен кое от двете да избере: малките луксове на този ефимерен живот или безметежния покой в исихастириите и вечните обители на онзи свят.
Да, не знае колко време ще остане тук. Нае стаята с отворена дата на заминаване. Престоят му на острова няма краен срок и ако беше продукт на рафта на някой супермаркет, щеше да има проблеми със санитарните власти. Беше откровен с хазяйката, когато го попита. Колкото изискват обстоятелствата. И ако някой се замислеше над тези негови думи, едва ли щеше да разбере какво се крие зад тях. Кои обстоятелства? Каква работа имаше той, чужденецът, на един пуст остров като Куфониси, до който дори корабите идват по принуда? Какви ги дири на това място за заточение, на това Глухо пристанище, както са го наричали някога древните гърци? И каква е цялата тая тайнственост около пребиваването му?
Излиза на балкончето. Трябва най-после да сложи нещо в стомаха си. Взима бисквитите и сяда на пейката. Не се засища, залъгва криво-ляво глада. Пълни лулата с ароматен тютюн, натъпква го веднъж-дваж. Запалката бълва синьо-зеления си пламък, тютюнът пламва. Мъжът дръпва, поема дима дълбоко чак до душата като биле на забравата[1] и въздъхва. Облакът литва с вятъра, носи със себе си мирис на череша. Той дълго го гледа как се стеле високо, преди да се разтвори във въздуха.
Скрит в ъгъла сред тъмата, вижда като на длан селището и морето отвъд. Луната е почти пълна, липсва един резен. Голямата мечка се е проснала на небето на четиресет и шест светлинни години от Земята. На всеки две секунди се отдалечава със скорост 12,6 километра. Мъжът си дава сметка, че това, което вижда там горе, е светлината, която се е отделила от материята преди милиарди години. Немислимо е да ги изчисли, човешкият ум не ги побира, струва му се, че всичко се е случило в някакъв момент на безвремие. Една мистерия, пропътувала Вселената, за да стигне до него, видима и реална и същевременно невидима и несъществуваща. Там горе двубоят между светлината и мрака, между смъртта и раждането продължава безспир. В съзнанието му изникват стари спомени отпреди много лета, размисли и въображаеми пътувания. Тогава си мислеше, че времето, което се открива пред него, е безкрайно. Не можеше да допусне, че е възможно да измине толкова дълъг път и да стигне до края. Че пясъкът в часовника някога ще свърши. И ето че сега е на крачка от финала, мисли си с прекален песимизъм. Силуетът на Керос[2] се вижда ясно отсреща. Казват, че тук са се родили Аполон и Артемида. Дълго гледа в далечината и след известно време там, където небето се слива със земята, вижда да се оформя гигантска цикладска скулптура, фигура на жена, излегнала се небрежно във водите на Егея[3]. Местните твърдят, че при първото пълнолуние на лятното слънцестоене, около 21 юни, Луната изгрява от слабините й. Мъжът се изненадва на себе си и се замисля дали пък не е започнал да губи представа за действителността. В същото време го обзема гняв, че си позволява да се отдава на такава псевдоромантика.
Долу в селището нормалните хора се обръщат в леглата си упоени, освободени временно от ежедневните си грижи, а той стои тук горе буден, сам-самичък в заслепението си.
Какво всъщност измъчва съзнанието му? Сценарий няма, животът му не е телевизионен сериал. В истинския живот една невидима ръка пише сценария в момента, в който се развиват събитията. Винаги е смятал себе си за предвидлив, винаги е искал да държи съдбата си в свои ръце, сам да определя участта си. Сега обаче това вече не е по силите му. Единственото, което иска, е да подреди мислите си, да придаде форма и вид на живота си, който напоследък се изплъзва между пръстите му като пясък в пясъчен часовник. Той, който се опитва, откакто се помни, да разкрие тайните на миналото и да възстанови бита на праисторическите хора, сега е напълно неспособен да контролира собствения си живот, да разтълкува загадките на душата си. Всеки път, когато се опитва да ги разгадае, се изгубва в черния лабиринт на съзнанието си. Само въпроси витаят там, отговори като онези, които дава с разкопките и с книгите си, няма. Иска му се да намери малко покой и да, не отрича, че през ума му като проблясък е минавала мимолетната мисъл, че не би му дошло зле, ако се случеше да остави костите си на този остров. Разбира се, при положение че смъртта настъпи случайно, внезапно, по естествен начин. И кой знае, може би тогава археолозите на бъдещето ще го открият хиляди години по-късно, заровен в пръстта, вкаменен до някой праисторически гроб, и ще датират останките му. Знае, че отправната точка, за да изчислят възрастта му, ще бъдат пет хиляди седемстотин и трийсетте години, необходими за полуразпада на неутроните в ядрото на радиоактивния въглерод 14. И ето че тогава животът му ще придобие други измерения. Сега му се вижда абсурдно дори да си представи десетилетията на жизнения си път на фона на тези пет хиляди седемстотин и трийсет години. Още по-малко пък на фона на петте милиарда години на Земята или на 13,7-те на Вселената, на фона на вечността.
Докато седи тук и се оглежда отстрани, сякаш душата му се е отделила от тялото, изведнъж си дава сметка, че това, което вижда, е в пълно противоречие с онова, което се открива като на длан пред него. Може в душата му да няма място за псевдоромантика и сантименталности от този род, може за него всичко това да е проява на слабост, но този неодушевен свят, който трепти наоколо, в цялата си привидна неподвижност притежава силата на изключителната си красота, с която може да приведе в движение и да предизвика неподозирани реакции у одушевените същества там долу.
Потънал в тъмнината, изгубен в мрачните си мисли, той гали гъстата си сива
брада и час по час дърпа дълбоко от лулата. В далечината морето стене, хладният
морски бриз стига на талази до балкончето и си играе с косата му. От полъха му
става студено, чувства хладината да пълзи по гръбнака му като докосване на
случайно минал, невидим архангел. Увива се в едно одеяло, което намира сгънато
в гардероба. Юли е и по егейските острови хладните нощи не са рядкост.
[1] Препратка към билката непентес (от гр. букв. против тъга), която според Омир успокоява и грижи, и гняв, а бедите потуля (Одисея, IV, 221, превод Георги Батаклиев, изд. Захарий Стоянов, София, 2009). Б. пр.
[2] Малък необитаем остров на около 10 км югоизточно от Наксос, важно средище на цикладската цивилизация (ок. 2500 г. пр.н.е.), на който са открити множество археологически находки, включително фигури от бял мрамор, вдъхновили Пикасо и Хенри Мур. Б. пр.
[3] Гледан от Куфониси, остров Керос действително прилича на полегнало женско тяло. Б. пр.
