Време за четене: 8 минути

„Уважавай себе си“ от Патриша Спадаро (изд. „AMG Publishing“, преводач: Мария Димитрова) ни въвежда в един от най-големите парадокси и стресови фактори на нашето време: как да балансираме между нуждите на останалите и собствените си нужди, как да даваме и да получаваме. Като съчетава мъдростта на Изтока и Запада с истории от реалния живот и богат набор от техники, книгата разкрива най-наложилите се митове относно даването – полуистини, които ни пречат да живеем живот, изпълнен с възможности и страст.

Прочетете откъс от книгата при нас.

В търсене на баланса

Ако някой е изгубил връзката със себе си, той не може да докосне другите.

– Ан Мороу Линдберг

„Добър съм, когато давам на другите. По-добре е да даваш, отколкото да получаваш.“ Мит или магическа реалност?

Въпреки че мнозина израстват с убеждението, че наш важен дълг е отново и отново да даваме на другите, това твърдение е вярно само наполовина – то е мит, който ни пречи да живеем щастливо и да даваме всичко от себе си. Помисли вместо това върху думите на великите световни мислители: Длъжен си да даваш на другите и да даваш на себе си. Когато си в нужда, трябва и да получаваш. Този съвет е толкова очевиден и въпреки това – колко от нас поставят себе си някъде в началото на собствения си дълъг списък със задачи?

Патриша Спадаро

Принципите да даваме и получаваме, които се отнасят за ежедневието ни, не са по-различни от принципите на природата, която ни заобикаля. „Отпочиналата нива дава изобилна реколта“, казва римският поет Овидий. Земята трябва да получи достатъчно слънце, вода и хранителни вещества, за да може да даде изобилна реколта от семената, които сме засадили. След като земята роди реколтата, тя трябва да си почине и да възстанови жизнените си сили, за да може да дава отново. Същото правило важи и за твоя живот. Как да даваш на останалите, ако не задоволиш първо собствените си нужди?

По някакъв начин, за който вероятно не си мислил преди, този въпрос е вкоренен в първия принцип, на който ни учат като деца – златното правило. Златното правило присъства във всички световни традиции. Махабхарата, древният епос на Индия, гласи: „Не прави на другия това, което, ако направят на теб, ще ти причини болка“. Ислямът твърди, че един истински вярващ „желае за брат си това, което желае за себе си“, а християнството ни учи: „Обичай ближния си както себе си“. Но ако ще обичаме и ще се отнасяме към другите както обичаме и се отнасяме към себе си (тоест, по същия начин), какво остава за тях, ако се отнасяме към себе по всякакъв друг начин, но не и с любов и привързаност? Или, казано с други думи, не можем наистина да уважаваме нуждите на другите, ако първо не уважим нашите собствени.

МИТ:

Мое задължение е винаги да давам на другите.

МАГИЧЕСКА РЕАЛНОСТ:

Мое задължение е да давам на себе си по същия начин,по който давам на другите. Когато давам на себе си, аз давам на другите.

И така се изправяме пред първия парадокс на вътрешното изкуство да даваш и да получаваш – способни сме да даваме най-добрите грижи и любов на другите, когато първо се грижим за себе си и се обичаме. Както при всички истински парадокси двете на пръв поглед противоположни неща не се изключват взаимно, а се включват.

Има време и да даваш, и да получаваш. Еклесиаст, известен още като Проповедника, ни казва (с думите, популяризирани в песента на Пит Сиджър): „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш и време да умреш; време да садиш и време да скубеш насаденото; …време да разхвърляш камъни и време да събираш камъни; време да прегръщаш и време да избягваш прегръдки“. Нашата задача е да разберем в кое време живеем в дадения момент и да обърнем внимание на неговия призив.

ДА СЕ НАУЧИШ ДА ДАВАШ НА СЕБЕ СИ

Някои от нас се справят страхотно с даването, но не толкова добре с получаването. Не търсим подкрепа. Не признаваме пред другите или пред себе си, че имаме нужда от нея. Дори не обичаме да получаваме комплименти. Живеем от едната страна на парадокса („Мой дълг е да давам на другите.“), но сме забравили другата („Мой дълг е да давам на себе си.“). Когато това се случи, Вселената ще се намеси, за да ни събуди, да създаде баланс и да ни покаже, че трябва да уважаваме и себе си.

Независимо кои сме, животът неизменно ни научава на изкуството да даваме и да получаваме, като уроците ни често започват с това, което можем да видим и докоснем – нашето тяло. Тези уроци започват със следните въпроси: Обичаш ли себе си достатъчно, за да уважиш нуждите на тялото си? Осигуряваш ли си храната, почивката и развлеченията, които заслужаваш?

Ако не даваш всичко това с готовност на себе си, тялото ти накрая ще направи всичко възможно да го получи. Видях как се случва това при една позната, с която прекарвам известно време няколко пъти годишно по време на служебни срещи. При една от тях я попитах как се чувства, тъй като знаех, че се възстановява от скорошна операция. „Добре съм, но отново съм претоварена − каза тя и се намръщи. − Ако скоро не си взема почивка, ще трябва да планирам ново посещение в болницата!“ Сърцето ми подскочи, тъй като осъзнах, че по всяка вероятност собственото ѝ предсказание ще се сбъдне. Тя не беше научила урока, който нейното тяло се беше опитало да ѝ даде първия път.

Този тип уроци не са чужди и за мен. Когато се възстановявах от собственото си неочаквано посещение в болницата, една приятелка, която беше медицинска сестра, настоя да се отбива по няколко пъти на ден, за да се увери, че имам всичко необходимо. Тя видя, че ми беше трудно да стоя на едно място и да приема факта, че трябва да си почивам, затова се самоназначи за мой ангел-пазител за седмицата. Продължавах да ѝ казвам, че се чувствам добре и че няма причина да не мога да стана от леглото. Освен това имаше толкова много неща, на които трябваше да обърна внимание. Тя не се хвана на въдицата. Погледна ме право в очите и каза: „Твоята работа сега е да стоиш мирно и да си почиваш“.

Каза ми, че просто ми предава един урок, който е научила, когато се разболяла. Също като мен, тя искала да се отдели от леглото и да продължи да действа. Една от нейните наставнички, след като видяла, че е станала от леглото, я изпратила обратно под завивките. „Тук ти е мястото − казала ѝ тя. − От прекалено дълго време си медицинска сестра и си мислиш, че трябва винаги ти да даваш на другите. Сега е време да се научиш да получаваш.“ Можех да се разпозная в тази ситуация. Подозирах, че отчасти именно склонността ми да работя толкова много в продължение на доста дълго време ме изпрати в болницата. След като приятелката ми си тръгна, седнах обратно в леглото, затворих си очите и веднага заспах. Тя беше права. Тялото ми не беше съвсем готово да започне отново да дава.

Въпреки че са ни учили, че духовността ни насърчава да отклоняваме вниманието си от тялото и материалния свят и да го насочваме към нещата „от другия свят“, тази логика е обгърната от едно погрешно схващане – нещо, за което великите световни учители ни предупреждават да внимаваме. Те ни казват, че ако желаем да се докоснем до вътрешния си потенциал, трябва да се погрижим и за тялото си.

Например Раби Нахман от Брацлав казва: „Укрепи тялото си, преди да укрепиш духа си“. Повече от две хиляди години по-рано, осъзнаването на същата идея подтиква основателя на будизма да развие един от основополагащите принципи на философията си – Средния път. Сидхарта Гаутама, индийски принц, напуснал своята съпруга и малкото си дете в търсене на нещо повече от богатство и материални блага. В продължение на шест години той живял като аскет с убеждението, че големите лишения ще го отведат към целта му да постигне просветление. Като се лишавал от необходимата за него храна, той отслабнал толкова много, че един ден едва не умрял от глад.

По щастлива случайност Гаутама бил открит от младо момиче, което му предложило купа с хранително оризово мляко. След като осъзнал, че неговите саможертви не го доближават до просветлението, той с благодарност приел храната. Вече укрепнал, той дал обет да медитира под едно дърво и да не стане оттам, докато не постигне просветление. По време на изпитанието Гаутама бил изправен пред множество изкушения, но силата му останала непокътната и той най-накрая успял да постигне целта си. След това първото нещо, което проповядал, е, че само при следване на Средния път – избягване на крайностите на себеугаждането и себеотричането – човек може да постигне просветление и всяка своя съкровена цел.