Време за четене: 6 минути

„Малката билкарница в Монмартър“ (изд. „Софтпрес“, преводач: Марин Загорчев) е дебютният роман на Донатела Рицати. Изпъстрена с ухания на билки и с неповторимата атмосфера на Монмартър, тази книга е като приятен разговор на чаша чай с добра приятелка – сгрява, ободрява и заразява с усмивка.

Усетете ароматите на малката билкарница в откъса, който можете да прочетете при нас!

Париж, ноември 2004 г.

Изкачването по „Льопик“ бе изморително. Натежалото от облаци оловносиво небе не обещаваше нищо добро. Улицата, винаги оживена и гъмжаща от туристи, автомобили и забързани минувачи, беше необичайно тиха. Беше голям студ – усещах как прониква през кубинките и през дългия клин, който носех под панталона. Свих се в грубото вълнено палто и нахлупих качулката над очите си, благодарна за топлината ѝ. Минах пред кафе „Двете мелници“ – квартално заведение без претенции за елегантност (ако не броим външната декорация в крещящо кардиналско червено), което стана известно със снимките на един успешен филм[1] и затова бе вечно пълно с любопитни туристи. Аз лично предпочитах други места, не толкова модни, но с по-достъпни цени, поне за безработна студентка като мен. Този ден бях излязла с конкретна цел – да търся сушен цвят от невен, необходим за масления извлек, който имах за задача да приготвя за билковата лаборатория на следващата сутрин. Отскоро карах курс по природолечение. Кипях от ентусиазъм и очакване и чувствах, че всеки успех все по-вече ме отдалечава от света, който исках да оставя зад себе си – този на баща ми и на неговата официална медицина, стерилна и механична. От всички предмети билколечението ми беше най-любимо. Обичах да изучавам терапевтичните свойства на лечебните растения и нямах търпение да приложа на практика знанията си.

Да намериш цвят от невен, не беше невъзможно начинание, но точно този ден, обхваната от лошо настроение и мрачни мисли за родителите си и доброволното си отделяне от тях, използвах невена като извинение за разходка до върха на хълма Монмартър. Обикновено скитането из тези прави улици, оградени от постройки като палитра с всички тонове на бялото и с парапети от ковано желязо, ме успокояваше, но този следобед не намирах облекчение. На края на „Льопик“ завих по първата пряка вдясно и минах по цялото ѝ протежение, като разсеяно зяпах витрините отстрани, докато една не привлече вниманието ми.

Беше дюкянче със старомоден вид, притиснато между модерен бутик с неонови светлини и елегантен магазин за тапицерски тъкани. Изглеждаше не на място, като фраг­мент от отдавна минали времена, катапултиран за своя зла участ насред улица от двайсети век и останал там в недоу­мение. Беше много по-различно от билковите аптеки, кои­то бях посещавала до този момент, с витрини, отрупани с шампоани, кремове, чайници и ароматни свещи. Тук беше различно. Единствената витрина – широка и с дървена рамка в матововиолетово, съдържаше прекрасен миниатю­рен билков атлас, вероятно средновековен, отворен върху поставка за книги под мека светлина, в която танцуваха фини златисти прашинки. Страниците бяха напукани, пълни с илюстрации на растения и изписани със ситен, почти нечетлив шрифт. Табелата на магазинчето гласеше само: FAMILLE FLEURET-BOURRY. DEPUIS 1895.

Понякога се питам дали действителността съществува извън нас, или е само отражение на нашите страхове и тайни желания. Не знам отговора, но знам, че онази вълшебна витрина, която в момент на по-дълбока вглъбеност вероятно нямаше да забележа, се материализира пред мен и ми подейства като призив, който ме изтръгна от унинието, стягащо сърцето ми. Не можех да не вляза. Едва прекрачих прага и Париж, от който идвах, изчезна и се почувствах, сякаш съм попаднала в древна епоха. Спомних си един пасаж от „Декамерон“ на Бокачо, който преди няколко дни бях прочела в училище:

… килиите им са отрупани с разни мазила и помади, с кутийки, пълни със сладкиши и лакомства, с шишенца и стъкленици с благовонни води и масла…

Това бе нещо повече от обикновена билкова аптека, беше нещо специално. Въпреки впечатлението, което създаваше отвън, магазинчето се оказа изненадващо просторно. Във въздуха се носеше деликатен мирис, който проникна в ноздрите ми и ги отвори за калейдоскоп от ухания, в който разпознах цветя, кори и подправки. Нежни изпарения, които ми подействаха като балсам и почти като с магия разсеяха тревогите ми. Стените бяха покрити до тавана с прости етажерки от полиран орех. Благородното тъмно дърво (разпознах го, защото майка ми имаше старомодна привързаност към ореха, най-вече към едно бюро, което настани в стаята ми, а аз безскрупулно го украсих с цветни лепенки и колажи от сухи цветя…) бе нарязано на квадрати, безразборните, но елегантните жилки образуваха арабески и геометрични форми, сякаш излезли изпод длетото на майстор на абаносови статуетки. На всяка полица по азбучен ред бяха строени шишенца, гърненца, стъклени или керамични съдове и пликчета от юта със семена, сухи цветя и листа от растения, чиито имена дори не бях чувала. Календула, карамфил, кардамин… това бе само началото на редицата с буква К.

Беше смайващо.

След като инспектирах стените, тавана с голите греди, пода с плочите от бял и охрен варовик и разнообразните кошници, преливащи от стока, разпръснати хаотично из целия магазин, погледът ми най-сетне спря върху жената, която стоеше зад щанда и която през цялото време ме бе гледала търпеливо и любезно, без да смущава щателния ми оглед.

Погледнах я в очите и за секунда се стъписах… В тях се четеше древна мъдрост, светлина на интелект и спокойствие, но и някаква дяволита искрица.

Беше възрастна, сигурно бе минала шейсетте, съдейки по прошарената права коса, подрязана точно под ушите. Беше доста стройна, средна на ръст, с остри черти и свет­ла кожа, а лицето ѝ бе озарено от две големи, удивително ясни небесносини очи, в които не можех да спра да се взи­рам.

Жената продължи да ме наблюдава още миг, после се усмихна:

– Добър ден, мога ли да ви помогна?

За миг се изкуших да излея душата си пред нея. „О, разбира се, че можете – идеше ми да извикам. – Има ли лекарство срещу провала? Чай, който прогонва мъката от раздялата? Или отвара, която лекува страха, че повече ни­кой няма да те обича? Съществува ли на света дори една проклета трева, която да ме накара да се почувствам поч­тен човек, ако ще и да е само за пет минути?“ Прехапах си езика, за да не направя сцена пред тази любезна жена, която не подозираше нищо.

Госпожата обаче сигурно имаше шесто чувство, защото ме изгледа изпитателно и каза:

– Не притежавам дарбата да променям хода на човеш­кия живот, но за тежест в душата мога да намеря нещичко.


[1] Café des Deux Moulins – кафенето, в което е сниман филмът „Неве-

роятната съдба на Амели Пулен“. – б. р.