Сборникът с крими разкази „Изходни рани“ (изд. „Сиела“, преводач: Ангел Ангелов) включва творби на Лий Чайлд, Джефри Дивър, Джон Конъли, Дийн Кунц, Вал Макдърмид, Денис Лихейн, Джо Р. Лансдейл и други.
Предлагаме ви разказа на Дийн Кунц „Котета“, включен в сборника.
КОТЕТА
от Дийн Кунц
Хладната зелена вода се носеше по коритото на потока, пенеше се около гладките кафяви камъни и отразяваше редицата от меланхолични върби по брега. Марни седеше върху тревата, хвърляше камъни в един дълбок вир и наблюдаваше как вълничките се разпростират във все по-широки кръгове и се плискат в калните брегове. Мислеше си за котетата. За тези от тази година, а не за миналогодишните. Преди година родителите ѝ казаха, че котетата са отишли в рая. Котетата на Пинки бяха изчезнали на третия ден след изпълненото си с мяукане раждане.
– Бог ги взе за да живеят с Него в рая – беше обяснил бащата на Марни.
Не че му нямаше доверие. В края на краищата той беше религиозен човек. Всяка седмица преподаваше в неделното училище и беше някакъв служител в църквата, чието задължение беше да брои събраните пари и да ги отбелязва в един малък червен тефтер. Винаги избираха него да изнася проповедта в Неделята на миряните и всяка вечер им четеше откъси от Библията. Снощи беше закъсняла за четенето и я нашляпаха. „Ако спестиш на детето пръчката, ще го разглезиш“ – винаги казваше баща ѝ. Не се съмняваше наистина в думите му, защото, ако някой знаеше нещо за Бог и котетата, това беше той.
Но тя продължаваше да се чуди. Защо от хилядите котета по света Бог е трябвало да вземе и четирите нейни котета? Дали Бог не беше егоист?
Това беше първия път от известно време насам, в който се сещаше за тези котета. През изминалите дванайсет месеца се бяха случили много неща, които я накараха да забрави за тях. Това беше първата ѝ година в училище, с целия фурор около подготовката за първия учебен ден – купуването на листове, моливи и учебници. А и първите две седмици с госпожа Азбука и господин Числа бяха интересни. Когато училището започна да я отегчава, върху полираните върхове на кънките и искрящия лед нахлу Коледа с пазаруването, зелените, сини и червени лампички, Дядо Коледа на ъгъла, който се олюляваше, докато върви, и осветената от свещи църква на Бъдни вечер, когато ѝ се ходеше до тоалетна и баща ѝ я накара да изчака, докато службата не свърши. Когато през март нещата започнаха да се успокояват, майка ѝ роди близнаци. Марни се изненада колко са малки те и колко бавно растяха през следващите седмици.
И ето че отново дойде юни. Близнаците навършиха на три месеца и най-сетне бяха доста по-тежки, училището свърши, а до Коледа имаше цяла вечност и всичко отново започваше да става скучно. Затова, когато чу баща си да казва на майка ѝ, че Пинки ще роди ново котило, Марни се вкопчи в тази новина и тя силно я развълнува. Отиде в кухнята, за да подготви парцали и памук за раждането и красива кутия за дом на котетата, когато се появяха.
Докато събитията следваха естествения си ход, Пинки роди котетата преждевременно през нощта в един тъмен ъгъл на обора. Нямаше нужда от стерилизирани парцали или памук, но кутията се оказа полезна. Това котило се състоеше от шест котета – всички бяха сиви с черни петънца, сякаш някой набързо ги беше напръскал с мастило.
Тя ги харесваше и се тревожеше за тях. Ами ако Бог отново наблюдаваше отгоре като миналата година?
– Какво правиш, Марни?
Тя знаеше кой е зад нея, без да се налага да се обръща. Въпреки това го направи от уважение и видя баща си да я гледа ядосано. От потта под мишниците на избелелия му, син работен гащеризон бяха останали неравни тъмни петна, брадичката му беше омазана с мръсотия, която се беше спекла по брадата на лявата му буза.
– Хвърлям камъни – тихо отвърна тя.
– По рибата ли?
– О, не, сър. Просто хвърлям камъни.
– Спомняме ли си кой е бил замерян с камъни? – покровителствено се усмихна той.
– Свети Стефан – отвърна тя.
– Много добре – Усмивката му угасна. – Вечерята е готова.
Тя седеше на старото кафяво кресло сковано, сякаш глътнала бастун, придавайки си внимателно изражение, докато слушаше баща си да им чете от старата семейна Библия с протрита черна кожена подвързия и няколко откъснати страници. Майка ѝ седеше до баща ѝ на тъмносиния диван от рипсено кадифе, с ръце, скръстени в скута и изписана на обикновеното ѝ, но хубаво лице усмивка, която сякаш казваше „виждате ли колко е прекрасно онова, което Господ ни е дал“.
– Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. – Баща ѝ затвори книгата с леко хлопване, което подскочи в застоялия въздух и остана там, сякаш обграждайки стаята в дебела завеса от тишина.
В продължение на няколко минути никой не проговори. После баща ѝ попита:
– Коя глава от коя книга прочетохме току-що, Марни?
– Свети Марк, десета глава – послушно отвърна тя.
– Добре – похвали я той. После се обърна към жена си, чиято усмивка беше заменена от изражението „сторихме всичко, което би трябвало да стори едно християнско семейство“, и рече: – Мери, какво ще кажеш ние да пийнем кафе, а Марни чаша мляко?
– Разбира се – отвърна майка ѝ, стана и отиде в кухнята.
Баща ѝ продължи да седи и да разглежда вътрешните корици на старата свята книга, прокарвайки пръсти по пукнатините в пожълтялата хартия и оглеждайки призрачните петна, запечатани завинаги в заглавната страница, върху която някой прачичо случайно беше разлял вино преди милион или милиард години.
– Татко – колебливо започна тя. Той вдигна глава от книгата, без нито да се усмихне, нито да се намръщи. – Ами котетата?
– Какво за тях? – отвърна той.
– Ще ги вземе ли Бог тази година?
Полуусмивката на лицето му се изпари в гъстия въздух на всекидневната.
– Може би – беше всичко, което отвърна.
– Не може да го стори. – Тя почти се разплака.
– Нима казваш на Бог какво може и какво не може да прави, млада госпожице?
– Не, сър.
– Бог може да прави каквото пожелае.
– Да, сър. – Тя се размърда неспокойно на стола си и се навря по-дълбоко сред грапавите му, износени гънки. – Но защо Той би искал отново да вземе моите котета? Защо винаги моите?
– Омръзна ми да говорим за това, Марни. Млъкни вече.
– Но защо моите? – настоя тя.
Той внезапно се изправи, приближи се до креслото и я зашлеви по деликатното лице. От ъгълчето на устата ѝ се стече тънка струйка кръв. Тя я забърса с длан.
– Не трябва да се съмняваш в подбудите на Бог! – настоя баща ѝ. – Твърде млада си, за да се съмняваш. – Върху устните му блестеше слюнка. Той я хвана за ръката и я изправи на крака. – А сега марш по стълбите и право в леглото.
Тя не възрази. Докато вървеше към стълбището, избърса образувалата се отново струйка кръв. Бавно се качи по стълбите, оставила ръката си да се плъзга по гладкия, полиран дървен парапет.
– Донесох млякото – чу майка си да казва долу.
– Няма да имаме нужда от него – отсече баща ѝ.
Тя лежеше в стаята си сред полумрака, който идваше, когато пълната луна блестеше през прозореца и оранжево-жълтата ѝ светлина се отразяваше от редицата религиозни плакети, наредени върху едната стена. В стаята на родителите ѝ майка ѝ гукаше на близнаците, докато сменяше пелените им.
– Малките ангелчета на Бог – чу майка си да казва.
Баща ѝ ги гъделичкаше и тя можеше да чуе как „ангелчетата“ се кикотеха – гъргорещо гукане, което идваше дълбоко от дебелите им гушки.
Нито баща ѝ, нито майка ѝ дойдоха да ѝ кажат лека нощ.
Беше наказана.
Можете да поръчате тази книга от Ozone.bg с отстъпка.
