Първият том на антологията „Шедьоври на разказа с неочакван край“ (изд. „Пергамент Прес“) е събрал трийсет и един необикновени разказа, всеки от които ще ви изненада или порази. Ще прочетете творби в различни жанрове, но това, което ги свързва, е неочакваният и стъписващ обрат.
Предлагаме ви откъс от разказа „Диамантената огърлица“ от Ги дьо Мопасан, включен в сборника.
Диамантената огърлица
Ги дьо Мопасан
Момичето беше едно от онези красиви и очарователни млади създания, които понякога се раждат като по грешка на съдбата в семейства на скромни чиновници. Нямаше нито зестра, нито очаквания, нито начин да бъде известна, разбирана, обичана или омъжена за богат и изтъкнат човек. Затова се остави да бъде омъжена за един дребен чиновник от Министерството на общественото образование.
Тя се обличаше семпло, защото не можеше да си позволи да се облича добре, но се чувстваше така нещастна, сякаш бе изпаднала от предишно много по-високо положение, тъй като при жените няма нито касти, нито класи и красотата, изяществото и очарованието заемат мястото на семейството и произхода. Естествената изобретателност, усетът за елегантност и гъвкавият ум са тяхната единствена йерархия и те често превръщат жените от по-ниско потекло в равни на дамите от висшето общество.
Матилд страдаше непрестанно, чувствайки себе си родена да се наслаждава на всички изтънчености и предмети на лукса. Беше потисната от нищетата на дома си, от голотата на стените, износените столове, грозотата на завесите. Всички тези неща, които друга жена с нейното положение дори не би забелязвала, я измъчваха и гнетяха. Вида на дребничката бретонска селянка, която се грижеше за скромното ѝ домакинство, извикваше у нея безнадеждни съжаления и смущаващи блянове. Тя си мислеше за тихи преддверия, украсени с ориенталски гоблени, осветени от високи бронзови канделабри, и за двама лакеи с бричове до коленете, които спят на големи кресла, унесени от потискащата топлина на камината. Мислеше си за салони с копринени завеси, за великолепни шкафове с безценни редки предмети и за малки кокетни приемни, ухаещи на парфюм, където в пет часа можеш да побъбриш с близки приятели и прочути търсени мъже, за които всички жени завиждат и чието внимание желаят.
Когато седнеше да вечеря на кръглата маса с покривка, която не беше сменяна от три дни, и мъжът ѝ срещу нея вдигнеше похлупака на чесновата супа турен, отбелязвайки възторжено „А, каква чудесна супа! Не знам нищо по-добро от нея“, тя си мислеше за изтънчени вечери, за блестящи сребърни прибори и бродирани тъкани, изпълващи стените със старинни персонажи и странни птици, летящи във вълшебни гори. Мислеше си за чудесни блюда, сервирани в изящни чинии и за прошепнати комплименти, които слушаш с мълчалива усмивка на сфинкс, докато ядеш розово месо от пъстърва и крилца от пъдпъдък.
Матилд нямаше никакви рокли, никакви скъпоценности, нищо. А не обичаше нищо друго освен това. Чувстваше се създадена за това. Искаше толкова много да бъде харесвана, очарователна, търсена, да предизвиква завист.
Имаше приятелка, бивша съученичка от девическия манастир, която беше богата и точно по тази причина не обичаше да я посещава, защото се чувстваше толкова тъжна, когато се върнеше у дома.
Но една вечер съпругът ѝ се прибра у дома с тържествуващ вид и голям плик в ръка.
– Имам нещо за теб – каза той.
Тя разкъса бързо хартията и извади картичка, на която беше напечатано следното:
„Министърът на общественото образование и мадам Жорж Рампоно имат честта да поканят мосю и мадам Лоазел в двореца на министерството в понеделник вечерта, 18 януари.“
Вместо да бъде очарована, както мъжът ѝ се беше надявал, тя хвърли сърдито поканата на масата и промърмори:
– И какво искаш от мен да правя с това?
– Но, скъпа, аз си мислех, че ще се зарадваш. Ние никога не излизаме и това е чудесна възможност. Не ми беше никак лесно да се сдобия с покана. Всички искат да отидат. Кръгът е много отбран и нямаше много покани за чиновници. Цялото висше общество ще бъде там.
Тя го погледна ядосано и каза с нетърпелив тон:
– И какво искаш да си облека на гърба?
Той се замисли за момент и се запъна:
– Ами… роклята, с която ходиш на театър. На мен тя ми изглежда много добре.
Той замълча, объркан, виждайки, че съпругата му плаче. Две големи сълзи се търкулнаха бавно от ъгълчетата на очите ѝ към ъгълчетата на устните ѝ.
– Какво има? Какво има? – попита той разтревожен.
С огромно усилие на волята тя преглътна мъката си и отговори спокойно, бършейки страните си:
– Нищо. Просто нямам рокля и не мога да отида на този бал. Дай поканата си на някой твой колега, чиято съпруга е по-добре подготвена от мен за случая.
С нотки на отчаяние той заговори отново:
– Добре, Матилд, да видим какво може да се направи. Колко би струвала една подходяща рокля, която би могла да използваш и при други поводи… нещо много просто?
Тя се замисли за момент, преценявайки на ум каква сума би могла да поиска, без да предизвика незабавен отказ и уплашено възклицание от икономичния чиновник.
Най-накрая отговори неуверено:
– Не знам точно, но предполагам, че мога да се оправя с четиристотин франка.
Той леко пребледня, защото точно такава беше сумата, която се опитваше да спести, за да си купи пушка, с която да постреля идното лято по чучулиги в полята край Нантер, където ходеше с приятели в неделите.
Но се овладя и каза:
– Много добре. Ще ти дам четиристотин франка. Но се постарай да си купиш хубава рокля.
Денят на бала наближаваше, а мадам Лоазел изглеждаше тъжна, неспокойна и угрижена. Роклята ѝ обаче беше готова.
– Какво има? – попита я съпругът ѝ. – Държиш се доста странно през последните три дни.
– Притеснена съм, че нямам никакво бижу, никакво украшение, което да си сложа. Ще изглеждам като жалка беднячка. Почти ми се иска да не ходя никъде.
– Би могла да си сложиш естествени цветя – предложи съпругът ѝ. – Те са много стилни по това време на годината. Можеш да си купиш две-три великолепни рози за десет франка.
Думите му не разсеяха тревогите ѝ.
– Не, няма нищо по-унизително от това да изглеждаш бедна сред други жени, които са богати – отбеляза Матилд.
– Колко си глупава! – възкликна мъжът ѝ. – Иди при твоята приятелка мадам Форестие и я помоли да ти заеме някакви скъпоценности. Вие сте достатъчно близки, за да поискаш това от нея.
Тя извика леко от радост.
– Вярно! Не бях се сетила за това.
На другия ден мадам Лоазел отиде при приятелката си и ѝ разказа за бедата си.
Мадам Форестие тръгна към гардероба с огледало, взе оттам една голяма кутия за бижута, отвори я и я поднесе към мадам Лоазел:
– Избери си, скъпа – рече тя.
Матилд видя първо някакви гривни, след това една перлена огърлица, венециански златен кръст, инкрустиран със скъпоценни камъни – всички неща с възхитителна изработка. Пробва украшенията пред огледалото, разколебана и сякаш неспособна да се раздели с тях.
– Имаш ли и други? – попита тя накрая.
– Всъщност да. Продължавай да разглеждаш… Не знам какво би искала.
Изведнъж мадам Лоазел се натъкна на една черна сатенена кутийка с разкошна диамантена огърлица и сърцето ѝ заби силно. Ръцете ѝ трепереха, когато я извади. Тя я окачи на шията си над високата яка на корсажа и потъна в захлас, докато съзерцаваше отражението си в огледалото.
– Ще ми заемеш ли това? – попита накрая с глас, в който имаше едновременно и тревога, и колебание.
– Да, разбира се.
Тя прегърна приятелката си, целуна я пламенно и побягна със съкровището си.
Вечерта на бала дойде. Мадам Лоазел се увенча с огромен успех. Тя бе по-красива от всички други жени там, елегантна, грациозна и безумно щастлива. Всички мъже я гледаха, питаха за името ѝ, търсеха начин да ѝ бъдат представени. Всички дипломати на кабинета искаха да танцуват валс с нея. Забеляза я дори и министърът.
Тя се носеше в балната зала в упоение, със страст, опиянена от удоволствие, забравяйки всичко в триумфа на красотата си, в славата на своя успех, в нещо като облак от щастие, извикано от цялото това преклонение, възхищение, от тези пробудени желания и от това чувство за тържество, което е толкова сладостно за женското сърце.
Мадам Лоазел си тръгна от бала в четири сутринта. Съпругът ѝ спеше от полунощ в едно малко празно преддверие с още трима други господа, чиито съпруги се наслаждаваха на бала.
Той хвърли върху раменете ѝ наметката, която беше донесъл, скромна връхна дреха от обикновения живот, чийто мизерен вид контрастираше с елегантността на балната ѝ рокля. Тя почувства това и ѝ се прииска да избяга, за да не бъде забелязана от другите жени, които бяха загърнати в скъпи кожи.
Лоазел я задържа и каза:
– Почакай малко. Ще изстинеш така. Ще хвана файтон.
Но тя не го послуша и се спусна бързо по стълбите. Когато излязоха на улицата, не можаха да хванат карета и започнаха да се оглеждат, викайки след колите, които минаваха в далечината.
Вървяха към Сена в отчаяние, треперейки от студ. Най-накрая хванаха на кея един от онези стари нощни файтони, които сякаш се срамуваха от своята мизерност през деня и никога не можеха да бъдат видени в Париж, преди да се мръкне.
Той ги откара до дома им на „Рю де Мартир“ и те се заизкачваха унило към апартамента си. Всичко бе свършило за нея. Що се отнася до него, той си мислеше, че утре в десет сутринта трябваше да бъде в министерството.
Матилд махна наметката си пред огледалото, за да се види още веднъж в целия си блясък. Но изведнъж нададе вик. Огърлицата вече не беше около шията ѝ!
– Какво ти става? – попита съпругът ѝ вече полусъблечен.
Тя се извърна обезумяла към него.
– Аз… аз… изгубила съм огърлицата на мадам Форестие.
Той се изправи, объркан.
– Какво?… Но как? Невъзможно!
Те я потърсиха в диплите на роклята ѝ, под пелерината ѝ, в джобовете ѝ, навсякъде, но не я намериха.
– Сигурна ли си, че беше на теб, когато си тръгна от бала? – попита той.
– Да, напипах я с ръка във вестибюла на министъра.
– Но ако си я изгубила на улицата, трябваше да я чуем да пада. Трябва да е във файтона.
– Да, може би. Видя ли номера му?
– Не. А ти… забеляза ли го?
– Не.
Те се спогледаха втрещени. Най-накрая Лоазел се облече.
– Ще се върна пеша – рече той – по целия маршрут, за да се опитам да я намеря.
Мъжът ѝ излезе. Тя остана да седи на стола в балната си рокля, не намирайки сили да си легне, съкрушена, с угаснал огън, без никаква мисъл в главата.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
