„180 секунди“ от Джесика Парк (изд. „ICU“, преводач: Елка Виденова) е смислен и добре написан янг адълт роман, подходящ за млади хора, които се интересуват от човешките взаимоотношения в съвременния дигитален свят и не се страхуват да се изправят пред трудни житейски теми.
Алисън е изгубила броя на приемните семейства, в които е настанявана. За 16 години се е научила да оцелява по свой собствен изстрадан закон: Не се привързвай към нищо и никого. Защото всичко е преходно и за кратко. Но един ден тя бива въвлечена в социален експеримент: задачата е да гледа в очите напълно непознат човек в продължение на 180 секунди. Нито тя, нито момчето, което сяда на стола срещу нея, не са готови за последиците от тези 180 секунди.
Прочетете откъс от книгата при нас.
БЯЛ ШУМ
Решавам да прекарам уикенда в пълна изолация, да напускам стаята само колкото да платя на разносвача на пица и да скокна под душа. В петък вечерта обаче ми е почти невъзможно да заспя, измъчвана от подвикванията на пияни студенти, които обикалят от стая на стая. Докато се въртя и мятам, решавам, че нямам друг избор, освен да започна да пия или да си купя тапи за уши.
Спирам се на тапите за уши.
Този път никой не думка на вратата ми – това поне е хубаво.
Спя неспокойно, преследвана от кошмари. Кошмари, в които карам кола, която не мога да управлявам. Сънища, в които тичам през летище без багаж, без билет, неспособна да намеря изхода за заминаващите. Сънища, в които съм изправена пред безкрайни редици заключени врати, за които нямам ключ.
Когато се надигам от леглото в осем сутринта, се чувствам толкова изтощена, че просто няма начин да изкарам деня без кафе и това рязко попарва плановете ми за усамотение. Хубавото, когато станеш рано през уикенда, е, че целият колеж тъне в тишина. Запътвам се към кафенето и по пътя срещам само шепа хора. Въздухът е свеж, листата са започнали да жълтеят и вътрешно приветствам неизбежното настъпване на есента. Кампусът и без това е красив, но тази сутрин светлината е направо феноменална, благодарна съм за пустотата и умората ми вече не е така болезнена.
Но все пак трябва да намеря кафе.
Като се има предвид колко обичам тишината, може би догодина, когато завърша, ще е най-добре да се преместя на някое забито място. Спокойно мога да преживявам с каквото поръчам от Амазон, без да се налага да излизам от къщи. Идеята безкрайно ме блазни, но вече съм обещала на Стефи да ида при нея в Лос Анджелис. Такъв е планът, но не съм сигурна, че ще оцелея в толкова многолюден град. Но пък ще сме заедно и Стефи ще ми помага. Тя е моята скала, няма да ме остави да се срина.
Кафенето е празно и няма кой да отнесе поръчката ми на начумерения студент зад щанда. Има вид на махмурлия и като че ли е по-уморен и от мен. Преди да вземе парите ми, нахлупва още по-ниско бейзболната шапка на главата си, после ядно удря по бутоните на касовия апарат. Ето, казвам си със задоволство, този е от моята порода. А не като оня Есбен. Безгрижен, щастлив, общителен. Пълна загадка. Не знам защо изобщо се сещам за него. Очевидно не представлява нищо за мен. Приисква ми се да отдам чест на свъсеното момче зад щанда в солидарност към лошото му настроение.
Поемам четворното капучино, после си проверявам пощенската кутия и намирам уведомление за колет.
Саймън ми праща поредната пратка с помощи. Петата до момента. Не че не оценявам жеста му, но просто не знам как да реагирам на щедростта му. Прибирам кашончето от пощенската служба, пъхам го под мишница и установявам, че ме обзема неочаквано спокойствие при вида на традиционната бяла опаковка и изписания на ръка адрес.
Вървя към общежитието леко изкривена на една страна и се налага да оставя колета на земята, за да извадя ключа и да отворя входната врата. Както стоя полуприведена, тежката метална врата се отваря и ме перва по дясното рамо. Губя равновесие и се пльосвам на асфалта. Не знам от кое ме боли повече – от удареното или от врялото капучино, което се излива върху лявата ми ръка.
Момче и момиче със сплетени ръце, които допреди секунда са се кикотили, сега ахват и бързат да се извинят. Обгърнати са от миризма на алкохол и секс и аз бързам да си взема колета и да са прибера, като им казвам да не се тревожат.
Влизам в стаята и поглеждам сърдито чашата за кафе, останала без капаче и половината си съдържание. Всъщност не бива да се изненадвам – започвам да осъзнавам, че няма начин да се сдобия с кафе без някаква грандиозна злополука. Внимателно поставям чашата върху масичката, все едно е пълна с течно злато.
– Стой мирно – нареждам ѝ.
Отварям вратата към втората спалня и поставям новата пратка върху предишните два колета. Ужасно е от моя страна, знам, но просто не мога да се накарам да ги отворя. Ако разбера какво има вътре, колко мисъл е вложил, за да приготви съдържанието, ще се почувствам още по-гузна, отколкото ако не ги отворя. Все пак нещо привлича погледа ми. Етикетът с адреса на подателя изглежда по-различно от друг път. Навеждам се и присвивам очи. Вместо обичайната картинка на божур до името сега там се мъдри леопардов тюлен. Странно чувство за хумор има този Саймън, но на мен ми допада. Въпреки това не докосвам колета.
Вратата се затваря зад гърба ми и неволно се засмивам: сега аз съм съквартирантката, заобиколена от колети.
Рамото ме наболява, ръката ми смъди, а маншетът на ризата ми е подгизнал от кафе. Изхлузвам я презглава, като изръмжавам, задето напоследък това ми се превръща в навик, после нахлузвам широка тениска с щампа. Докато пера петното, несъзнателно опипвам плата. Очевидно този път няма да намеря глупава мотивационна значка, но все пак проверявам. За всеки случай. Днес някоя сентенция ще ми дойде добре. Обзема ме срам от разочарованието, което ме залива, но продължавам да опипвам, за да съм сигурна, че не съм пропуснала нещо. Защо? Защото не е изключено на рамото ми да седи ангелът хранител на мотивационните значки, нали така?
Не.
Напълно съм откачила.
Приключвам с ризата, взимам чашата с останалото кафе и сядам на леглото. Пиша учтиво съобщение на Саймън, за да му благодаря за колета, и после не знам какво да правя. Стаята ми е абсурдно чиста – както винаги – твърде добре организирана, ако трябва да съм честна – дрешникът ми е пълен едва наполовина и дрехите ми вече висят на закачалките, подредени по цвят, а останалите неща са наредени спретнато върху рафта, така че нямам оправдание да се впусна в съботно чистене. Общата стая е празна, с изключение на малкото мебели, които си вървят с нея, така че и там нямам работа. Бих могла да си сложа лед на рамото, но това не се брои. Всъщност като се има предвид, че нямам какво друго да правя, и това не е лош вариант, затова вадя студен компрес от миниатюрния хладилник и в продължение на петнайсет минути се взирам в стената, докато накрая започва да ме боли повече от студеното, отколкото от удареното.
Часовникът ми сякаш ми крещи, че още е рано, а се налага да преживея цял един ден.
Е, винаги мога да уча.
Чета и препрочитам учебници и бележки, минавам дори материала за следващата седмица. Статистиката е така приятно суха и лишена от емоции, че прекарвам допълнително време над цифрите и графиките, докато накрая къркоренето в корема ми започва да ми пречи да следя написаното. Мога да си поръчам храна за вкъщи, но… като че ли стените ме притискат. Не е в мой стил да се чувствам неспокойно в собствената си стая, но е така. Неспокойна съм. И това започва да ме тревожи.
Кратката разходка от тази сутрин бе достатъчно приятна, та да реша, че бих понесла да изляза от общежитието още веднъж. Явно нещо в сутрешния въздух ми е подействало. Но не искам да се мотая из колежа. Решавам да сляза до центъра на Ландън, който не е точно метрополис, но така или иначе наоколо няма друг град.
На пресечка от колежа си купувам вегански джоб от биокафенето и го хапвам, докато вървя. Не съм сигурна къде точно отивам, но знам, че се движа към центъра. Когато приключвам с обяда, се опитвам да проведа видеоразговор със Стефи, но тя не вдига. Сигурно още спи след тежка нощ. Обзалагам се, че е танцувала до три сутринта, заобиколена от влюбени момчета, които се надпреварват да ѝ плащат питиетата. Не е изключено в момента да е с някое от тях, така че ще я разпитам по-късно.
Слагам си слушалките и пускам обичайното приложение за бял шум. Оставям шипящият звук да проникне в мен и тръгвам. Отказвам да мисля. За каквото и да било. Откакто свърши ваканцията, се чувствам неспокойна и напрегната, неспособна да следвам обичаната си рутина и вече ми е писнало. Спешно трябва да възстановя старите навици, да се чувствам доволна от ученето и толкова. Ученето и Стефи – това са двете спасителни сили. Това са нещата, които ми служат за опора.
След доста по-продължително ходене, отколкото очаквах, се озовавам в покрайнините на Ландън, на широка улица с магазинчета, ресторанти и барове. Градът е стар, тротоарите са калдъръмени, уличните лампи са наредени на равни интервали, а имената на магазините са изписани върху старомодни табели. Живописно е. Въпреки това се питам за какъв дявол дойдох тук, при положение че нямам желание да обикалям магазини, нито да седя в кафене и да си говоря с местните. Но пък съм уморена от продължилата повече от час разходка и обувките са напът да ми направят мазоли, така че се налага да си почина няколко минути, преди да поема обратно. Като че ли имам спомен за някакъв парк в дъното на улицата, затова решавам да продължава напред с наведена глава, като заобикалям пешеходците и накрая подминавам всички магазини.
Наистина има парк. Не само парк, но и огромно езеро. Сбръчквам чело. Как е възможно да не знам, че тук има езеро? Господи, колко съм застреляна. Сядам на една от многото пейки и се вторачвам във водата. Слънцето се е издигнало високо, хвърля кòси лъчи върху меките дипли. Усилвам фоновия шум в ушите си и съзерцавам ивиците бяла светлина, които трептят пред мен. Каква огромна окръжност вода, едва различавам къщите на отсрещния бряг. Тъмносинята повърхност е само на няколко крачки от мен и неволно се замислям колко по-примамлива е от редките стръкове тревица около нея. Завиждам ѝ за спокойствието.
Колко ли е дълбока, питам се. Достатъчно, за да поплува човек? Достатъчно, за да изчезне? Достатъчно, за да се удави?
Да, решавам. Достатъчно, за да се удави.
Но такива въпроси не е редно да си задавам, камо ли да им отговарям, така че се спирам.
Не правя нищо, само съзерцавам. Не мисля.
Не помня, не планирам.
Изпразвам съзнанието си, докато ставам напълно куха отвътре, и вече не се чувствам като себе си, не се чувствам като никого.
Чисто и просто съществувам. Едва.
В някакъв момент затварям очи и потъвам още по-дълбоко в себе си. Това може и да не е покой, тази моя нагласа, но носи усещането за трайност, затова оставам, отказвам да изплувам дори когато ръцете ми измръзват. Накрая светлината, прозираща през клепачите ми, избледнява и това ме връща в действителността.
Когато отварям очи, установявам, че наближава залез. Седяла съм на пейката часове наред. Не че има значение. По водата играят сенки, синьото е станало почти черно. Извръщам поглед, очите ми започват да се фокусират върху истинския свят.
Ще ми се да го харесвах малко повече. Да можех да прегърна живота. Копнея за толкова много неща, а нямам представа дали изобщо е възможно да ги имам. Бих могла да опитам, навярно, но не знам откъде да започна.
Тръсвам глава и прогонвам фантазиите. Глупаво беше да се отдалечавам толкова, сега ме чака още час ходене, а температурата отива към десетина градуса. Скръствам ръце на гърдите си, за да се стопля, и тръгвам обратно към главната. Забравила съм, че след пет следобед има забрана за автомобили и хората спокойно се разхождат по средата на платното. Нашествието от студенти е започнало, готвят се да превземат баровете, така че навеждам глава и гледам да се измъкна колкото се може по-бързо. Един-двама души се блъсват в мен, но аз не реагирам, дори когато едър мъжага се удря в раненото ми рамо. Всъщност не чувствам нищо. Може би е редно да се разтревожа.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
