Изобилстващ от чар и интриги, „Падишахът на подправките“ от Сайгън Ерсин (изд. „Прозорец“, преводач: Севджан Кендже) е вкусно и запленяващо приключение, в което храната се конкурира със силата на любовта. Романът е наслада за всички сетива с ароматния си език, блестящия разказ и завладяващите герои.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Глава 13
Продължиха да бягат. Само веднъж се спряха: когато чуха изпълнения с болка вик на Гюлдесте калфа, майка му се спря за миг, изхълца, след което продължи да бяга.
Готвачът си спомняше, че бяха минали през разни тесни коридори и стръмни стълбища. По едно време в лицето си усети нощния хлад. Беше вдигнал глава от гърдите на майка си, за да поеме чист въздух, и се беше огледал наоколо. Навсякъде имаше минарета и куполи. Бяха на покрива. Точно пред тях се издигаше островърха кула. Майка му тичаше към тази кула, после пътят изведнъж свърши. Пред тях се беше изпречила стена, малко по-висока от човешки ръст. А две сенки ги следваха по петите. В ръката на едната се виждаше кинжал, а краят на една примка беше обвила китката на другата.
„Стъпи на раменете ми – каза майка му, – покатери се.“
Готвачът беше послушал майка си, винаги я слушаше. После и тя се опита да се покатери при него. Подскочи, но не успя. После опита още веднъж, хвана се за стената, но ръцете ѝ се хлъзнаха и тя падна обратно. Сенките наближаваха. Майка му се беше изправила и пак се опита, пак се улови за ръба на стената, но нямаше сили, ръцете ѝ трепереха, не можеше да се изтегли нагоре. Готвачът беше хванал майка си с малките си детски ръце и теглеше с всички сили, но бе много малък още…
Накрая сенките ги достигнаха. Хванаха майка му за кръста и започнаха да я теглят надолу. Тя не пускаше стената, а детето – ръката на майка си. Сенките я теглеха надолу, сенките бяха силни. Когато пръстите ѝ започнаха да се изплъзват, майката беше погледнала за последен път рожбата си. В очите ѝ се отразяваше луната, в тях проблеснаха сълзи, но тя се усмихваше. „Отивай“, беше казала едва. Така спокойно и топло, сякаш и тя щеше да дойде след малко, сякаш никога нямаше да се разделят.
„Отивай…“
Готвачът беше послушал майка си… Затича се. Мина покрай два големи купола, после изведнъж мястото, където беше стъпил, се продъни под краката му и той пропадна надолу. Спомняше си как всичко наоколо се въртеше. След кратко падане той се озова на земята и извика от болка. Прясна миризма на трева блъсна носа му, а ръката много го заболя. Беше станал и се беше огледал наоколо. Беше тъмно и той не знаеше къде е, както и накъде да върви. После усети една друга лека миризма. Познаваше я, беше кокошка, много я обичаше. Тръгна към тази миризма. След малко към нея се присъедини и миризмата на черен пипер. Беше ускорил крачките си. Оризът, чиято миризма също долови, беше мекичък, като ръката на майка му, стопляше го, отнемаше и страха му. Затича се…
А Исфендияр уста, надвесен над тенджерата, мислеше за нямото утро, което щеше да настъпи след няколко часа. Той не знаеше колко ковчега щяха да излязат от третата врата. Но знаеше едно: никой никога нямаше да отвори уста, да каже и дума, нито за жертвите, нито за станалото през тази нощ, нямаше да може. Дворецът беше осъдил оживелите на забрава…
През онази нощ, когато готвачът прекрачи прага на кухнята, Исфендияр уста тъкмо беше свалил тенджерата от огъня.
Като зърна невръстното дете да го гледа печално от прага, умът на майстора за малко да изхвръкне. Устните на горкото се бяха сключили от страх и болка, но влажните му очи се молеха за помощ. Освен това стискаше силно ръката си, явно много го болеше.
Объркването на майстора не продължи дълго, като на негово място се загнезди страхът: страхът за собствения му живот. Отвън се чуваха стъпки. Търсеха детето и ако го хванеха, майсторът много добре знаеше какво го очаква. Беше се объркал. Съвестта му подшушваше да намери някакъв изход, а разумът го спираше.
Накрая беше оставил детето там и беше излязъл. Все още не знаеше какво да прави. Беше се скрил до вратата на халваджийницата и беше погледнал навън. Бостанджиите, момците от Ендеруна, акагите и караагите излизаха на двойки и тройки от третата врата и се пръскаха из двора. Всеки изминал миг той се осветяваше все повече и майсторът отсега започваше да усеща хладното докосване на сатъра върху тила си.
Върна се в кухнята с разтреперени колене. Вече не беше в нерешителност, само дето сърце не му даваше. Всички проклятия, които беше изброил преди малко, бяха изхвърчали от главата му. Едно бе сигурно: че след тази нощ щеше да се обича много по-малко. Дълго нямаше да може да се погледне в огледалото. Може би никога вече през остатъка от живота си нямаше да може да каже и дума за смелост, правдини или сърцатост, но в онзи момент това въобще не го вълнуваше.
Но когато се върна в кухнята, това, което видя там, щеше да спаси хем живота на детето, хем съвестта на майстора.
Детето не беше на мястото, където го беше оставил. Беше се качило на тезгяха и духайки в една голяма колкото него лъжица, се опитваше да яде чорба.
Дотук може би нямаше нищо толкова за учудване. Всеки готвач знаеше, че страхът много отваря апетита. Това, което го удиви, беше миризмата, която се разнасяше от чорбата. Тя беше по-плътна, по-подправена и по-апетитна от преди и майсторът беше убеден, че това не се дължи на него.
Когато се приближи до тезгяха, той се озова срещу най-голямата изненада в живота си. Беше толкова удивен, че забрави дори за миризмата. Керамичните съдове на подправките върху тезгяха бяха отворени, а малките пръстчета на детето бяха нацапани с тях.
Майсторът веднага потопи два пръста в чорбата и ги приближи към устата си. Първо леко ги докосна с език, после ги облиза, най-накрая налапа и двата си пръста докрая. Усети, че ще припадне. От толкова години се занимаваше с тази работа, беше се издигнал чак до султанската кухня, но нито знаеше за такава чорба, нито си спомняше за такъв прекрасен вкус. Дълбоко някъде се долавяше аромат на карамфил. Белият пипер и кимионът много си подхождаха. В тези съдове бяха подправките, които той всеки ден ползваше. Но майсторът не можеше да отгатне кои, в какъв порядък и в какво количество беше използвало детето.
И никога нямаше да разбере.
Изведнъж гласовете, които чу отвън, го откъснаха от унеса му и го накараха да дойде на себе си. Вече беше решил. Грабна детето и го пъхна в една мръсна тенджера под тезгяха. Преди да я затвори, го предупреди да мълчи. Детето кимна с глава. Голямата лъжица беше все още в ръката му, а на ъгълчето на устата му бе залепнало зрънце ориз.
От нахълталите миг по-късно бостанджии го спасиха както неприкосновеността на дворцовата кухня, така и чорбата, която детето беше овкусило. Никой здравомислещ човек от двореца не би помислил дори да прекрачи прага на султанската кухня, камо ли да тършува из нея. Всеки знаеше, че от този момент нататък при най-малкия признак на отравяне на някой член от семейството на султана, при най-малката болка в корема щеше да носи отговорност с живота си. Бостанджиите бяха умни хора. Прекрачиха само две крачки навътре и се задоволиха намръщено да зададат няколко въпроса на майстора. След което започнаха да душат унесено въздуха. Тогава главният готвач разбра, че този аромат има завлядяващо човешките сетива въздействие, и напълно се убеди, че ръцете на това дете притежават свръхестествено умение. Стражата прие почерпката от по купичка чорба на майстора без излишни увещания и без дори да ползват лъжици, ги пресушиха на един дъх, че накрая и благодариха.
След като изпроводи по живо, по здраво бостанджиите, Исфендияр уста изчака до изгрев-слънце и още с първите лъчи, скривайки детето в сметта от кухнята, го изведе извън пределите на двореца. След това поиска разрешение за два свободни часа от главния готвач и като изрови детето изпод боклуците, го заведе у един свой приятел, когото познаваше още от чирачеството си. Помоли приятеля си да заведе и повери малкото дете в ръцете на Адем уста, който беше майстор и на двамата. Щом чу за Адем уста, приятелят му преглътна любопитството си и въпросите, които напираха в устата му.
Накрая Исфендияр уста взе къс хартия и с две думи описа всичко, което трябваше да се знае за детето, и му го сложи в ръката. Това бяха думи с такава сила, че дори само при изписването им ръката му се разтрепери. Не само при изписването, но и при произнасянето на тези две думи би трепнало сърцето не само на Адем уста, а и на всеки уважаващ себе си готвач:
„Пир–и Леззет“[1]
[1] Изразът е непреводим и означава: пир (пер.) – възрастен човек, владеещ свръхестествени умения; леззет (ар.) – хубав вкус (на нещо за ядене), доставящ голямо удоволствие и наслада. – Бел. прев.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
