„Експериментът Уорлоу“ от Аликс Нейтън (изд.„Прозорец“, преводач: Елена Кодинова) се движи по границата между саркастичното и трагичното. В края на 18-ти век обикновеният селянин Джон Уорлоу е затворен в подземието на скучаещия аристократ самотник Хърбърт Поуис. Участието му в експеримента за целите на науката е напълно доброволно. Уорлоу разполага с всичко необходимо, но в условията на социална изолация се оказва трудно да оцелееш. Изключително четиво за почитателите на мрачния английски хумор и чудесно предупреждение насред сполетялата ни пандемия!
Прочетете откъс от книгата при нас.
Книгата е прекалено трудна. За оня човек Робинзон. Вдига глава от масата; свещта догаря. Трябва да е заспал. Около него – празни чинии, кана, дневник. Бута ги настрани.
Сутрин е, нали? Нощ? Вече не е Коледа – това го бе изпил всичкото. Какво правеше у дома, след като бе изял всичките си надници? Цепеше дърва за Палвърбач. Зле му е от всичкото това пиене през онези дни, пръстите му са изтръпнали. С другите е същото. Надниците се намаляват, ако не свършат достатъчно бързо. Проклетият Палвърбач. Проклетият Кемптън.
Пали нов огън. Проверява решетката: все още няма сняг. Навън със сигурност вече цепят дърва. Не, казва си, като му се приисква да е там, не. Сега работя тук. Получавам по петдесет паунда на година. Петдесет паунда за писане.
Пали маслената лампа. Ще пиша в дневника по-късно, след следващото хранене, обещава си той. Тъпче тютюн в лулата. Затваря книгата за Робинзон. Прекалено трудна. Учителят никога не ни е давал тези думи. Има още книги в библиотеката със стъклата. Страхува се от тях, но се заставя да отвори деликатните врати. Първата книга, която издърпва, е думи, само думи. И втората. Гневът се появява като болка в челюстта.
Тогава вижда картинки. Животни. Я виж ти! – коне, крави, бикове, кози, овце!
Надвесва се над нея. Има белки, котки, мечки. Кучета, зайци, катерици, бобър. Има и измислени животни – коне на райета, бик с козина навсякъде. ЧЕРНИЯТ ТИГЪР. Ръмжи, кани се да захапе. Не може да си го избие от главата. Чете имената, не другите думи. Най-много харесва малките сцени – конете на ферибота, отзад плува куче. Момче язди коза. Врана заплашва жаба. Мъж сере в храстите зад ограда, пуши лула, жена си държи носа. Но ох! Ах! Залютява му на очите от взиране и огънят пуши, но той се смее накрая отвратен и невярващ. СА РА ГОЙ – нещо между лисица и мишка с отворен корем, пълен с гърчещи се тела. Ах! ЛЕТЯЩИЯТ ОПОСУМ. КОТЕШКИЯТ ЛЕМУР. Ох! ОР АН ГУТ АНЪТ ИЛИ ДИВИЯТ ЧОВЕК ОТ ГОРАТА. Ах!
Прелиства страниците с ужас, със смях. Подвиква от почуда. БА БУН ЪТ! Накрая се взира в БАБУИНА с неговото наметало от козина, който гледа лакомо към плод в ръцете си. Това хора ли са? Това дяволи ли са?
*
Рано една сутрин, която бе прекалено студена за всичко друго, освен за бърза инспекция на открито, Поуис реши да подслушва за дълъг период от време.
– Дженкинс, Уорлоу закуси ли?
– Не, сър. От вчера не са пращани нагоре никакви чинии.
– Предполагам, че си отспива, след като се е напил.
– Сър. – Никога не пропуска да забележи неодобрението на Дженкинс към цялата тази работа с Уорлоу.
По-късно, когато разбра, че Уорлоу вече е станал и се е размърдал, той премести книгите и вестниците, които закриваха дупката му за подслушване, и коленичи върху отоманката с приготвен бележник.
Много често долавяше мирис преди звук; понякога само мирис, без звук, който да си струва да се описва. Ето я, закуската на Уорлоу. Винаги бе държал миризмите вън от библиотеката, тъй като тя бе доста далече от кухнята и трапезарията. Все пак заради експеримента трябваше да ги понася.
Написа датата, часа, записа миризмата, но нямаше звук и постепенно очите му се затвориха от скука. Сънува, че пристига в Кралското общество (само че не беше Кралското общество, а някаква великолепна сграда в Париж) и трябва да предаде труда си върху експеримента в 10 часа. Започна да рови в чантата си, но намери само празни листове. Стаята бе препълнена с очакващи хора и той беше принуден да импровизира с мънкане и въздишки пред публиката. Надигаше глас, за да ги заглуши, развика се на фона на шума и внезапно се събуди от истински подвиквания и възклицания отдолу.
Уорлоу произвеждаше цяла поредица от шумове, макар че думите бяха прекалено приглушени и неразличими. Но имаше значително разнообразие от интонации и той записа всичко, което чу, с възможно най-бърза скорост. Одобрително и радостно мучене, учудени и невярващи въздишки, кикот, дюдюкане, продължителни пристъпи на смях, който внезапно прекъсваше.
Човекът сигурно бе точно под него, седеше на масата. Дали сънуваше? Спомняше си случки от миналото? Или четеше книга? Прехвърли наум книгите, които знаеше, че са там. „Крузо“? Вероятно, но не, тя далече не беше смешна, нито толкова шокираща. Имаше само един писател, който можеше да те накара да се смееш и да затаяваш дъх: Волтер. Уорлоу четеше „Кандид“.
*
Чува се почукване. Бе преброил три хранения, значи би трябвало да е вечер. Тежко тъмно месо, което не разпознаваше, варена целина, кнедли със сини сливи. Тъмна бира. Кейк от Коледа.
Чеше си скалпа, брадата, а сега и гърдите. Мисли, че си въобразява да е дочул шум, но той си е там. Чук-чук. От другата страна на закованата врата.
Не помръдва. Не бива да отговаря. За да получи наградата си, не трябва да говори с никого. След това шумът спира.
Хана ли е? Не. Поуис каза, че ще се погрижи за тях. Пък и какво би искала да му каже? Тя е доволна, много доволна, че го няма, той е сигурен в това.
Дни по-късно се случва отново. С новите обувки отива до вратата. Отмята косата си, притиска ухо към дървото.
Тихо, съвсем тихо. Дали чува дишане? Или всичко е само в главата му? Едно от онези летящи същества?
Женски глас. Шепне.
– Г-н Уорлоу? Джон? Знам, че си там. От другата страна на вратата, нали?
Той се дръпва назад и без да иска, драска по вратата с дългите си нокти.
– Чувам те. – Той пъха пръсти в устата си, започва да ги гризе.
– Знам, че си там, Джон. Ти, бедни човече. Не се ли страхуваш? Не си ли самотен без никой край теб?
Диша тежко. Не бива да отговаря. Свикнал е да изрича мислите си на глас. Харесва му да се слуша: той си е сам приятел. Не говори! Сигурно е капан. Да го накарат да говори, да си загуби парите.
– Джон?
Млад глас. Коя е тя?
– Джон? Слушай. Аз съм Ани. Работя в къщата и в кухнята.
Не я познава.
– Скоро ще ти стане много студено, Джон. Вече вали сняг, и то доста силно. Ще има бури. Овцете се губят.
Не всички, мисли си той, макар и да не го изрича на глас. Тя е прислужница – какво разбира от овце?
– Ще ти стане толкова студено.
Иска да й каже, че му е топло. И да му пращат повече риба. Но не.
– О, чувам, че някой идва. Бързо! – И тя изчезва.
Идва пак на другия ден. Пак почуква. Той е там, до вратата, очите му са широко отворени в тъмното. Оставил е свещта.
– Знам как изглеждаш, Джон. Как изглеждаше. Веднъж те видях. Предполагам, че сега изглеждаш различно. Предполагам, че имаш дълга коса и брада?
Той я слуша и чака.
– Можеш да ми отговориш, Джон. Няма да кажа за това.
Тя е от другата страна, мисли си той. Притиска се към вратата. Дали и тя се притиска към нея? Притиска.
– Джон. Мога да ти кажа разни неща, Джон.
Той простенва наум. Какви неща? Харесва как звучи гласът й. Близостта й. Но може това да е гласът на дявола. О, да! Нали така казват? Гласът говори с гласа на ангел, за да те изкушава. Изкушение! Това е то!
Отдалечава се от вратата, връща се на пръсти. Обувките му са меки. Това е хубаво. Застава зад масата, за да се защити. Този дявол може да разбие вратата. Мисли си за очертанията зад вратата. Той е черен, с копита. Като големия космат бик в книгата с картинки. Но е изправен на два крака, държи края на дългата си опашка. Свиреп, бълва огън и има рога. И цицки, които Уорлоу би искал да стисне, и прекрасен глас.
Произнася името на Исус три пъти. След това още три. Още три. Преброява ги на всичките си пръсти, освен на кутрето.
О, Отче, спаси ме от адските дяволи!
Чува се боричкане, мъжки глас.
– Махай се! Глупаво момиче! – Разпознава Дженкинс. – Какво си мислиш? Не му е позволено да говори.
– Това е жестоко. Бедният човек! Толкова самотен, без никой около него. А и жена му… – Думите й са заглушени от ръка.
– Той се съгласи на това. Не беше длъжен, нали? Трябва да спазва правилата. – На него това му прозвучава като крещене. Още боричкане. Оттеглящи се стъпки. Тишина.
Сяда, поти се. Пали лула. Няма дявол.
Известно време е обсебен от епизода. Спомня си го отново и отново. Момичето мисли за него! Тя е мила. Млада. Без съмнение, красива. Ани. Хубаво име. И силна, вдига кофи, тенджери в кухнята, със сигурност е така. Представя си я зачервена от парата. С навити над лактите ръкави. Запретната пола. Как се среща с него в горичката. Нетърпелива. Жадна.
Той ще бъде известен, когато излезе. Поуис така каза. Ще е чудо. Всички ще го искат. А Хана? Тя е уморена. Майка й също накрая бе уморена. Когато излезе, най-вероятно Хана ще е мъртва. Някога я искаше. Но това бе много отдавна. Тази Ани ще го чака. Дали? Когато има по петдесет паунда на година, ще го чака.
Да, тези мисли го държат с дни.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
