В романа „Детството на Каспар Хаузер“ (изд. „Жанет 45“, преводач: Лора Ненковска) румънският автор Богдан-Александру Станеску ни повежда из бруталния свят на израстването в букурещките крайни квартали с образи, случки и типажи, близки и на нас, като съседи и съвременници. Това е книга за поколението на прехода, невписващо се, чуждо и неразбираемо дори за най-близките си хора, които от цялото си сърце ни желаят доброто, но не разполагат с познанието как да го осигурят и са напълно безсилни; книга за това как в детството сме малки и лоши хора, изплашени от собствените си недостатъци и страхове и борещи се да избягат от лапите на една дълбоко формираща ни възраст, която може да изглежда като всепоглъщаща лична бездна.
Прочетете откъс от книгата при нас.
PLAYING IT HARD*
Вероятно нямаше да имам куража да се сближа с него, ако той самият не беше изключително приятелски настроен и не идваше след всяка закуска да ме покани да изпушим по цигара пред хотела или на последно питие вечер, след края на програмата, което се превръщаше в бутилка, а бутилката преминаваше в нощ. Първите два дни бях абсолютно отнесен, в ума ми постоянно се разиграваха сцени от полета, дългото и стресиращо прехвърляне в град Мексико, малкият и нестабилен самолет, който ни докара в Гуадалахара, гледката на града под крилата на летателния апарат, които сякаш трептяха, милионите светлини на безкрайния планктон, приличаш на хвърлено в полет одеяло с фосфоресциращи крушки, веселието на мексиканците до мен, които пиеха „Корона“ след „Корона“, и накрая краткото и разтърсващо пътуване от летището до хотела. Първата вечер бяхме поканени на коктейл за добре дошли, но дотогава разполагах с осем часа, в които да се възстановя, така че пуснах щорите и останах в тъмната стая, неспособен да правя каквото и да било. Всъщност направих нещо: изпразних минибара. Забелязахме се още на първата вечеря: има нещо, което кара хората като мен да се разпознават от пръв поглед, имаме си невербален код, може би е стоицизмът, с който се изправяме пред светлината, треперенето на ръцете, нетърпението ни спрямо протокола, патологичната стеснителност, последвана от щедри изблици на веселие и на изливане на препълнената душевност. Накратко казано, не сме далеч от унизителното положение на вампир в светлината на деня. Първият ни разговор беше за опипване на почвата, никой не се осмели да извади раните си на показ, предпочитахме да останем на неутрална територия, може би само да хвърлим примамка, както правят рибарите, когато подготвят мястото, където смятат да ловят на следващия ден. Кларис е тази, която ни помогна да излезем от предпазливия си комфорт. Интересната холандска литературна агентка цитираше Ницше и рецитираше стихове от Бодлер дори когато условията не предполагаха подобни декадентски отклонения. Всъщност нещата в средите на литературните агенти и издателите никога не са от подобно естество: по всяко време можеш да чуеш клюки за навиците на някой съвременен писател, да научиш с кого се чука Салман, колко продължава да пие Мартин, да говориш за тиражи, аванси, авторски права, но превключването на тема, свързана с онова, което упорстваме да наричаме литература, се посреща с учтиво мълчание. Малко като в университетските среди, но по-лошо. Кларис, както между другото и Джонас, беше минала четиресетте, аз току-що бях прескочил прага на трийсетте. Тя приличаше на опитал от всичко, но вече кротнал се човек, и все пак още не може да скрие онзи трепет, който блика от най-големите и добре прикривани дълбини на душата и който я караше от време на време да излезе напред, да си надене маската на младия човек, който е била и който никога не би отказал да поеме към ново приключение. Джонас беше много по-циничен, масивен, улегнал, но пък се случваше върху лицето му да се появи онази крехкост, която казваше за него повече, отколкото му се искаше. Чертите му омекваха и разкриваха меланхолия, присъща само на уязвимите и съзерцателните души, при която единственото възможно действие е просто да гледаш света или онзи отломък, който ти е даден в момента, без да си способен да изразиш по какъвто и да било начин това странно преживяване. В тези моменти лицето му на червенокос и луничав безделник се преобразяваше по силата на някаква сантиментална логика, излъчването му се смекчаваше и се появяваше един закачлив хлапак, който обожава да запраща бейзболната топка в прозорците на съседите и някой от тях току-що го е докарал за ухото пред баща му за подобно деяние. Независимо от ситуацията стоеше вгледан в нищото, сякаш бавно се разпадаше в безупречните си костюми и бели колосани ризи. Все едно светът беше спрял за него и пред очите му се беше отворил прозорец към царството на абсолютното Зло.
Кларис беше напълно различна, въпреки че собствената ѝ меланхолия вероятно се захранваше от същите корени. Виждаше се, че е била много красива жена, а по суровото ѝ, добило мъжко изражение лице понякога изгряваха призрачни следи, като избледнял стенопис в порутена сграда, на който светлината, хвърляна от вечерното слънце, може би инжектираше нещичко от прелестта на миналото, от свежестта на вече погребаните от историята години. Беше висока, руса и едра, имаше момчешко излъчване, което култивираше, за да ѝ служи като димна завеса. И често беше много изморяваща с цялата си енергия и картечно бързия си говор с лондонски акцент (живееше и работеше в Лондон от десет години). Агенцията ѝ беше малка, но с достатъчно добър вкус, и в това можеше да се долови клеймото на човек, който си е поставил за цел да печели пари на всяка цена, но само за да живее достойно, без да се оплесква много в лайната. Избираше авторите си по изключително странни критерии, наполовина политически, наполовина естетически, дори и при най-комерсиалните сред тях. В портфолиото си имаше индийци, пакистанци, палестинци (беше убедена антиизраелска активистка) и един възрастен английски белетрист, специализиран в монографиите за градове и писатели. Портфолиото на Джонас бе пълно с млади американски ъндърграунд писатели, за които той разказваше разпалено, макар че не вярвах да е успял да продаде нечии права, откакто беше решил да си направи фирма. Никой от нас нямаше големи шансове да продаде или купи нещо на този Панаир, където се сблъсквахме със същите големи европейски агенти или представителите на големите испански издателства, които задаваха тона на мексиканския пазар. Така че първите три дни ги изкарахме заедно и опитахме всички възможни комбинации на текила, мескал, доматен и портокалов сок, докато не изпаднахме в състояние на транс и единение, сякаш се бяхме озовали на безлюден остров, използван в миналото от пиратите за укриване на контрабанден ром. В първата работна сутрин ни закараха на Панаира, където всеки получи маса, върху която като някаква шега на бог Ксолотъл, придружителя на душите на мъртвите, се мъдреше вечната бутилка текила. Първата ми среща в земята на махмурлука беше с британска девойка от голяма европейска агенция, която седна на моята маса, сложи пред мен разпечатан на цветен принтер каталог и след като разменихме визитните си картички, запя песента си. Вече имах достатъчно опит в тоя занаят, за да си дам сметка от един поглед дали нещо ме интересува, или не, тъй че автоматично се пренесох в състояние на идиотска отнесеност още в мига, щом чух първото професионално клише:
– So, this is a splendid debut, they say it’s a sort of „Trainspotting meets The Godfather“. Do you know The Godfather, the movie? Or Trainspotting, both the movie and the book*?
Потвърждавам, че съм гледал „Кръстникът“ и че съм чел „Трейнспотинг“, и че дори съм издал превода му. Изглежда, между другото, както всички останали, леко удивена, че макар да идвам от някъде на гъза на Сибир или друга област от картата, на която пише hic sunt leones*, имам достъп до тези шедьоври на западната цивилизация. Обръгнал съм и на това, тъй че гледам свежите черти на лицето ѝ, слушам гласа ѝ като мелодия, която си пускаш вечер, защото знаеш, че те отнася направо в царството на съня, и започвам да въртя наум редовната си фантазия: питам се как ли би реагирала, ако например повърна върху масата, докато тя ми разказва за този изключителен дебют. Или ако се изправя, смъкна панталоните си пред нея и пикая дълго и напоително върху каталога с новите им издания. Ей така, просто за да бъде в тон с „Трейнспотинг“, който се среща с „Кръстникът“. „Кръстникът“ и „Трейнспотинг“ влизат в един бар…
Каталогът съдържа над двайсет страници, така че ме очаква голямо мъчение. Поглеждам към масата на Джонас, който е свободен и ми помахва жизнерадостно като малко тюленче, застанало върху любимия си леден къс. На своята маса Кларис надига пластмасова чаша за наздравица с азиатския си събеседник, който ѝ се усмихва със стокаратова усмивка.
При мен историята продължава: младият разказвач е богато момче, вече зависимо от кокаин и алкохол, което попада в ръцете на сицилианската полиция по време на лудешка ваканция в Сицилия. Разбира се, че полицията е в ръцете на мафията, така че вече ми е ясно къде се срещат „Кръстникът“ и „Трейнспотинг“. Мафията освобождава нашия герой срещу обещанието му да пренесе опасна пратка дрога в Дъблин и да я достави на някакви босове на „Шин Фейн“. След като завърша резюмето, което никога не покрива цялото действие на подобна книга, аз я прекъсвам и ѝ казвам, че не търся нищо в областта на трилъра.
– Така ли, вие сте ме разбрали погрешно…!!!
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код AZCHETA22Q4 при завършване на поръчката си.
