В „Убийство в метрото“ от Мейвис Дориъл Хей (изд. „Еднорог“, преводач: Златка Миронова) са налице всички съставки на класическия британски криминален роман: напрежение, хумор, неочаквани сюжетни обрати, романтична нишка и, разбира се, изненадващ финал. Героите са като парчета от един сложен пъзел, които все пак накрая си идват на местата, въпреки грешните стъпки на някои от главните действащи лица.
Действието в този класически детективски роман се развива в близост до Северната линия на лондонското метро. Когато госпожица Понгълтън е открита мъртва на стълбите на метростанция „Белсайз Парк“, останалите пансионери в обитавания от нея хотел „Фрамптън“ не са обзети от мъка при новината за смъртта на досадната възрастна дама. Но всички те имат своите теории за самоличността на убиеца, макар че от полицията прибързано задържат потенциалния извършител.
Книгата е част от специално подбраната поредица на Британската библиотека, представяща забравени шедьоври от златните години на британската криминална проза с тематично изработени оригинални корици. Несправедливо пренебрегнати и неоценени навремето, много от тези заглавия не са били издавани повторно след края на Втората световна война.
Прочетете при нас откъс от романа, който излезе преди броени дни на български език.
ГЛАВА ВТОРА
КВАЧКИТЕ
Вечерята във „Фрамптън“ беше съпроводена с по-оживен разговор от обикновено; от време на време на някоя от малките маси развълнуван глас се издигаше до кресчендо и заглушаваше околните разговори, докато собственикът на гласа, осъзнал неуместния си за траурната вечер изблик, не снижеше тон или не потънеше в смутено мълчание. Обитателите на пансиона обсъждаха убийството хладнокръвно. Човек често е склонен да гледа на съседите и съквартирантите си като на животозастрашаваща досада и в същото време дълбоко да се съмнява, че и те са хора точно като него.
Сиси Фейн и Бети Уотсън, които седяха на една маса и работеха в един и същи офис в Сити, бъбреха развълнувано. Сиси беше светлокоса, кръглолика, с леко нацупени устнички и невинни сивосини очи.
– Тази сутрин Понгъл въобще не тръгна за града заради брошката – обяви тя, отмятайки назад модните си дълги къдрици.
– Въобще не отиде в града – поправи я Бети, чиято педантична точност по отношение на граматиката беше безценна за фирмата, в която работеха. Тя имаше по-сдържани маниери от Сиси, кестенява коса и кафеви очи; може би не беше толкова красива, но имаше по-ясни, интересни черти.
– Тръгнала или отишла, все едно, защото до никъде не е стигнала, както би казала милата ни Нели – продължи Сиси високо. – Имаше час при зъболекаря. Противна работа!
– Дали пък зъболекарят не я е удушил на стълбите към метрото, защото не е можел да понесе мисълта да надникне дори само още веднъж в устата ѝ? – попита престорено сериозно Бети.
– Не ставай глупава! Имам предвид, че не е имало защо Боб толкова отчаяно да бърза да прекрати разходката ѝ.
– А откъде знаеш, че след зъболекаря не е смятала да се отбие в полицията заради брошката?
– Едва ли. Не мисля, че изобщо е възнамерявала да предприема каквото и да било по този въпрос, освен непрекъснато да заплашва Боб, че ще го издаде. Тя просто обожаваше да има власт и да бъде в светлината на… така де.
– На прожекторите. Именно – подчерта Бети. – Ролята на информатор щеше идеално да ѝ пасне: всичко за благото на обществото! Да насочи полицията по следите на опасна банда, да се яви като свидетелка в съда. Направо беше родена за това!
– Възможно е. Но ми се струва, че Боб я е убил само за отмъщение, защото го е заплашила и го е вбесила. Хората правят такива неща. Не си е помислял да си вземе обратно брошката.
– Не ми звучи убедително и няма никаква нужда да съчиняваме теории, само и само за да уличим Боб. Не мога да повярвам, че той има нещо общо. Лош късмет е, че са го свързали с тази история, точно както е било лош късмет да се забърка с онзи грабеж!
На съседната маса госпожа Даймър обсъждаше темата с господин Грейндж. На външен човек би се сторило странно, че точно тези двама събеседници са седнали заедно на вечеря. Госпожа Даймър беше дама на средна възраст със склонност да подчертава необичайно слабата си и суха фигура с помощта на тоалети, които не бяха в тон с обичайната мода. Тя винаги с гордост обясняваше, че са шити от ръчно тъкана вълна – „дело на този чудесен човек, Блимптън Тор; всичко върши той, дори стригането на овцете!“ Навярно близката връзка на въпросните платове с овцете беше причина да са неудобни за носене.
Франсис Грейндж беше младолик, не се отличаваше с нищо особено и живееше във „Фрамптън“ отскоро. Госпожа Даймър се изявяваше като романистка и би обяснила интереса си към господин Грейндж с необходимостта да опознава човешката природа. Тя често казваше на приятелите си: „Обичам да изучавам различни типове характери. Когато ги изсмуча докрай, е, тогава…“ Едно рязко махване на кокалестата ѝ ръка показваше каква е съдбата, очакваща изсмукания. От своя страна господин Грейндж явно доброволно и покорно се подлагаше на процеса на изсмукване. Внимателният наблюдател би заключил, че госпожа Даймър го държи край себе си най-вече защото господин Грейндж беше изключително търпелив и внимателен слушател. За наблюдателя не би било трудно да се досети, че представление, точещо се безкрайно, рано или късно би отегчило и най-вярната публика, но господин Грейндж явно все още не беше достигнал до тази фаза.
– Това ми е изключително интересно – осведомяваше го в момента госпожа Даймър. – Лицемерно е да твърдим, че който и да било от нас е смазан от скръб от кончината на госпожица Понгълтън, макар, разбира се, всички да сме ужасени от кошмарния ѝ край. В миналото задълбочено съм изучавала характеристиките на криминалния тип. За момента не съм си изградила собствена теория за настоящото престъпление – още е твърде рано – но съвсем скоро ще видя цялата картина.
– Онова, което не мога да разбера – каза господин Грейндж, – а навярно вие предвид познанията ви за човешката природа ще съумеете да ми обясните, е как така се оказа, че знаем толкова много за отношенията на госпожица Понгълтън и Боб Търлоу точно сега, когато тя е открита мъртва, а той е обвинен в убийството ѝ?
– Интересен въпрос – съгласи се госпожа Даймър, като кимна на събеседника си и махна с едрата си кокалеста ръка, украсена с няколко грамадни сребърни пръстена, отличаващи се със същата грубовата „ръчна изработка“. – Отчасти това се дължи на факта, че в момента интересът ни е изцяло съсредоточен върху личностите на тези двама души, и ние автоматично изравяме от паметта си и най-малките късчета информация за тях, дори онези, които са заседнали в нас, без дори да го съзнаваме. Отчасти причината е и липсата на сдържаност у низшите класи. Клетото девойче Нели разправя историята за брошката наляво и надясно.
– Навярно сте права. Налага се да призная, че тази история с брошката значително влошава положението на Боб Търлоу. При това днес сутринта е бил и на смяна в метростанцията.
– А! – присмя се госпожа Даймър на безкритичното приемане на очевидното от страна на господин Грейндж. – Точно този тип съвпадения подвежда полицията при разследването на убийства. Човек трябва да вземе предвид всички вероятности: да вземем например метростанцията. Оттам минават всякакви хора, което я прави идеално място за извършване на подобно престъпление. Освен това да не забравяме и характера на госпожица Понгълтън: несъмнено тя беше корава жена. Говореше се, че е богата, освен това беше потайна и отмъстителна. Може да е имала стотици врагове. Беше точно от онези достолепни възрастни дами, които могат да имат и съмнително минало.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta2020 при завършване на поръчката си.
