Новият бестселър на Даниъл Силва „Новото момиче“ (изд. „Хермес“, преводач: Коста Сивов) разказва една история за предателство, лъжи и отмъщение. В елитно частно училище в Женева постъпва нова ученичка. Красиво и забулено в мистерия, детето всяка сутрин пристига с конвой, достоен за държавен глава. Носят се слухове, че момичето е дъщеря на богат бизнесмен. Истината е, че баща ѝ е Халид бин Мохамед, принцът на Саудитска Арабия. Когато детето му бива отвлечено, Халид се обръща към единствения човек, на когото може да разчита за спасяването на дъщеря си.
Прочетете при нас откъс от романа, който предстои да излезе във втората половина на месец юли.
Беатрис Кентън беше първата, която се усъмни в самоличността на новото момиче. Това се случи в учителската стая – в три и петнайсет, в един от петъците на късния ноември. Настроението беше предпразнично и малко буйно, както в повечето петъчни следобеди. Не беше тайна, че представителите на никоя друга професия не очакваха с такъв трепет края на работната седмица като учителите, дори те да работеха в елитна институция като Женевското международно училище… Отвсякъде се носеха разговори за плановете през уикенда. Беатрис мълчеше, защото не бе запланувала нищо, ала не желаеше да споделя този факт с колегите си. Тя беше на петдесет и две години, не беше омъжена и нямаше семейство, с което да разговаря, освен една богата стара леля, която всяко лято й осигуряваше убежище в имението си в Норфък. Уикендите й протичаха рутинно: пътуваше до „Мигрос“ и се разхождаше край езерото, където се стараеше да поработи върху талията си, която, също като Вселената, постоянно се разширяваше. Първият час в понеделник й се струваше като оазис в пустинята на самотата.
Основано от отдавна несъществуваща световна организация, Женевското международно училище се посещаваше предимно от децата на дипломатическата общност в града. Това място, в което Беатрис преподаваше четене и граматика, можеше да се похвали с ученици от над сто страни. Преподавателите също бяха от различни народности. Ръководството постоянно организираше мероприятия за сплотяване на колектива – коктейли, вечери и екскурзии сред природата, – ала въпреки това в учителската стая цареше добрият стар племенен принцип. Германците дружаха с германци, французите – с французи, а испанците – с испанци.
В споменатия петъчен следобед госпожица Кентън и Сесилия Халифакс от катедрата по история бяха единствените британки. Сесилия имаше буйна черна коса и предсказуеми политически убеждения, които не пропускаше да изложи пред госпожица Кентън при всяка отворила й се възможност. А също така споделяше и подробности от пламенната сексуална афера, която имаше с Курт Шрьодер. Гениалният математик от Хамбург, който постоянно ходеше със сандали, се беше отказал от доходоносната си инженерна кариера, за да преподава умножение и деление на единайсетгодишни.
Учителската стая се намираше на приземния етаж на замък от осемнайсети век, който се използваше за административна сграда. Касетираните му прозорци гледаха към предния двор, където в момента привилегированите ученици на Международното училище се качваха на задните седалки на произведени в Германия луксозни автомобили с дипломатически номера. Приказливата Сесилия Халифакс се беше наместила до Беатрис и й надуваше главата за скандал в Лондон, в който били замесени МИ6 и някаква руска шпионка. Беатрис почти не я слушаше. Тя наблюдаваше новото момиче.
Както обикновено, то беше в края на гъмжилото от заминаващи ученици. Беше крехко дванайсетгодишно създание, което вече можеше да се нарече красиво, с дълбоки кафяви очи и гарвановочерна коса. За истински ужас на Беатрис, училището нямаше униформа, а само дрескод, който няколко от по-свободомислещите ученици пренебрегваха, без да понесат никакви санкции. Но не и новото момиче. То беше покрито от глава до пети в скъп вълнен кариран плат, какъвто човек можеше да си купи от бутик на „Бърбъри“ в „Хародс“. Носеше кожена ученическа чанта, а не шушлякова раница. Лачените му балеринки бяха лъснати до блясък. Момичето беше прилежно, скромно. Но имаше нещо различно в него, помисли си Беатрис. То беше от друга класа. Беше някак си царствено. Да, точно тази дума търсеше. Царствено…
Новото момиче беше пристигнало две седмици след началото на годината – подобно нещо не беше нормално, но не бе и нечувано в институция като Женевското международно училище, където родителското тяло прииждаше и се оттегляше като водите на река Рона. Директорът Давид Мияр я беше довел в третия час на Беатрис, направо я бе натикал, защото класът й вече беше с двама ученици в повече. Екземплярът от досието, който получи от директора, беше тънък дори за училищните стандарти. В него пишеше, че името на новото момиче е Джихан Тантауи, че е от Египет и че баща й е бизнесмен, а не дипломат. Оценките й бяха скромни – определяха я като умна, но в никакъв случай надарена. „Птиче, готово да полети“, беше написал Давид с червена химикалка в полето отстрани. В интерес на истината, единственото интересно нещо в досието беше абзацът, в който се споменаваха „специалните нужди“ на ученичката. Изглежда, личното пространство бе от особена важност за семейство Тантауи. Сигурността, беше написал Давид, също бе с висок приоритет.
Поради тази причина сега, както и всеки друг следобед, на двора бдеше Люсиен Вияр, шефът на училищната охрана. Той беше французин, ветеран от Службата за защита – подразделение на Националната полиция, отговорно за сигурността на посещаващи страната чужди сановници и високопоставени френски служители. Последното му назначение беше в Елисейския дворец, където служеше в личната охрана на президента на републиката. Давид Мияр използваше внушителната биография на Люсиен като доказателство, че училището държи изключително много на безопасността.
Джихан Тантауи не беше единствената ученичка с проблеми, свързани със сигурността.
Никой обаче не идваше и не си тръгваше като нея от Международното училище. Черната лимузина „Мерцедес“, с която пътуваше, бе достойна за държавен глава или за монарх. Беатрис не беше автомобилен експерт, но й се струваше, че точно този модел е с бронирано шаси и стъкла. Зад мерцедеса винаги се движеше втора кола – „Рейндж Роувър“ – с четирима намръщени мъже с черни якета.
– Коя смяташ, че е тя? – зачуди се на глас Беатрис, когато двата автомобила се появиха на улицата.
Сесилия Халифакс недоразбра въпроса й.
– Руската шпионка ли?
– Новото момиче – изрече провлачено учителката по четене. След малко добави колебливо: – Джихан.
– Говори се, че баща й притежава половин Кайро.
– Кой го казва?
– Вероника. – Вероника Алварес беше сприхава испанка, която преподаваше изобразително изкуство. Тя бе един от най-ненадеждните източници на клюки сред учителите, като отстъпваше първото място единствено на самата Сесилия. – Според нея майката на новото момиче е роднина на египетския президент. Смята, че е негова племенница. Или пък братовчедка.
Беатрис не откъсваше очи от Люсиен Вияр, който в този момент прекосяваше предния двор на училището.
– Знаеш ли какво си мисля?
– Какво?
- Някой лъже.
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
