„Да се срещнем във Венеция“ от Барбара Ханей (изд. „Хермес“, преводач: Пепа Стоилова) разказва историята на едно семейство, изправено пред драматичен избор под лъчите на адриатическото слънце. Една година след трагичната загуба на съпруга си Дейзи кани трите им пораснали деца на почивка във Венеция. Ще бъде отново както преди – всички заедно в родния град на баща им, Лео. Децата, обаче, имат свои проблеми, които се опитват да скрият, за да не провалят жадуваното от майка им прекарване. Сред очарованието на тесните калдъръмени улички, мостчетата и романтичните канали на Венеция нервите на всички са опънати до краен предел. А шокираща тайна от миналото на Лео ги кара да преосмислят представите си за семейството, любовта и щастието.
Прочетете откъс от романа при нас.
Трийсет минути по-късно, на претъпканото вапорето, с куфара, пъхнат между тях и дамската чанта, стисната под мишница, за да не изкушава джебчиите, за които Ренцо я бе предупредил, Анна с благоговение наблюдаваше как градът на водата се разтваря пред тях.
Венеция беше толкова известна дестинация, а тя бе гледала толкова кадри по телевизията или в киното, че почти си бе въобразила, че познава мястото. Но в действителност градът беше много повече от колекция от емблематични изображения.
Канале Гранде кипеше от живот. Гондоли развеждаха туристи и пореха водата, заобикаляйки по-големите лодки, които пък бяха заети с доставка на писма и колети, вино и зеленчуци, дори дрехи за химическо чистене. Присъствието на толкова много плавателни съдове изглеждаше съвсем логично предвид това, че във Венеция нямаше автомобили. А неми свидетели на цялата тази суматоха бяха дворците, издигащи се величествено от водата.
– Сигурно знаеш, че Венеция представлява група от няколко острова, съединени с милиони дървени трупи, хвърлени в тинята и засипани с камъни – обади се Ренцо.
– Наистина ли? – Анна се огледа недоверчиво. Сградите, опасващи канала, изглеждаха великолепно, повечето на няколко етажа, изградени от масивни тухли. Не можеше да повярва, че цялото място стои на кокили. – Но как дървото се е съхранило във водата? – попита тя. – Не гние ли?
Ренцо поклати глава.
– Тинята го запечатва, не пропуска кислород и изглежда, това го предпазва.
– Изумително. – Тя се усмихна. – И каква късметлийка съм, че имам приятел, който знае такива неща.
Още една широка усмивка.
– Ако си падаш по разни факти за изкуство, култура и музика, аз съм твоят човек.
Апартаментът се оказа, точно както я увери майка й, само на няколко пресечки от спирката на вапорето. И което беше още по-добре, обясни й Ренцо, намираше се в район, доста отдалечен от основните туристически маршрути, където живееха само кореняци венецианци.
Под спускащия се здрач Анна замъкна куфара си през стар павиран двор. По-точно кампо, беше й обърнато внимание. Наблизо момчета ритаха футболна топка в стената на една църкова, две кучета пиеха вода от коритото на изронен фонтан, а старци седяха на пейки и оглеждаха минувачите. Вече имаше усещането, че е попаднала в съвсем различен свят.
След като прекоси колоритното кампо и сви по тясната уличка, Анна бе пленена наново. Открехната врата в стена от светъл камък я канеше да надзърне към тайна градина, където бели глицинии обвиваха пергола и теменужки преливаха от керамични саксии. На следващия завой кафяво-жълта котка лежеше на прага на една къща и ближеше петнистата си козината под последните слънчеви лъчи. Нататък възрастна жена поливаше билки на перваза на прозорец.
Искаше й се да се ощипе. След две години в Лондон би трябвало да се смята за опитен пътешественик, но никога не бе разполагала с достатъчно излишни пари, за да обиколи Европа. А ето че сега стоеше тук, в известния с романтиката си древен град. Градът на спокойствието, както го наричаха, толкова различен от арогантния, самодоволен Лондон и на светлинни години пред нейния провинциален дом на Съншайн Коуст в Куинсланд.
И все пак имаше корени тук. Някъде на тези острови са живели баба й и дядо й, както и баща й в своята младост. Тъмните й коса и очи бяха доказателство за италианското й потекло. И сега, докато вървеше по тясната криволичеща уличка и долавяше аромата на къкрещи домати с билки и намек за чесън, идващи от нечия кухня, Анна изпита странното чувство, че принадлежи точно тук, на това място. Че се прибира у дома.
Тази реакция към заобикалящата я среда беше толкова неочаквана, че гърлото й се стегна и очите й внезапно се напълниха със сълзи. Вдигна лице към тъмнеещото небе и непълната луна с надеждата сълзите й да пресъхнат, преди Ренцо да ги е забелязал.
– Пристигнахме – съобщи той и посочи напред, към желязна порта, разделяща на две равни части масивния каменен зид.
Еха! Все още беше странно емоционална, когато отвориха портата и се озоваха в малък вътрешен двор, покрит с павета с поникнали между тях снопчета трева. Точно отсреща, на фона на бледожълта стена, се открояваше яркосиня врата, от двете страни на която бяха подредени различни по размери керамични саксии, преливащи от ярки мушката и билки. В ъгъла на двора едно дърво, вероятно праскова, образуваше огромен чадър от прекрасни розови цветчета. Редица ежедневни дрехи се ветрееха, окачени на въже, което беше опънато между две метални куки на две от стените.
Всичко беше толкова непретенциозно и очарователно, като пощенска картичка. И Анна се влюби в него…
– А сега ти дължа една страхотна италианска вечеря. – В Лондон й се налагаше по-често да обслужва маси, отколкото да се храни на тях, затова беше готова тази вечер да се отпусне и да си развърже кесията. Особено след като той й правеше такава услуга и така щедро пилееше времето си за нея.
– Обичаш ли морски дарове? – попита Ренцо.
– А папата носи ли смешна шапка?
Ресторантът, в който я заведе, се намираше край един спокоен канал и беше толкова закътан, че Анна веднага разбра защо туристите едва ли биха го открили.
– Това е едно от най-старите заведения във Венеция – обясни той. – Морската храна е превъзходна. Всичко – от спагетите с калмари до печените миди и лаврака.
Наистина беше много приятно с масите с бели покривки и стъклените свещници, подредени около пергола, обвита с асма и блещукащи светлини.
– Ако смяташ, че ще ти е студено, можем да седнем вътре. – Ренцо галантно посочи през отворената врата към уютно помещение, облицовано с дървена ламперия.
– Не, не, тук ми е добре. Да хапнем отвън – настоя тя. – Вечерта е прекрасна. – Беше си взела сако, а той имаше яке, така че можеха да наблюдават луната, носеща се над покривите, докато водата тихо се плискаше в стените на канала.
Наоколо цареше тишина. Единствените звуци бяха от приглушените разговори на клиентите, тракането на прибори и музиката от стари романтични филми, която се носеше от минаващите гондоли…
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти от Ozone.bg с 5% отстъпка, като ползвате код azcheta20 при завършване на поръчката си.
